Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (8)

Осма глава

През следващите дни двамата с Мануел бяха изцяло заети с подготовката за фиестата, която щеше да се състои в селцето на Мануел.

Почти цялото население от това селце се трудеше във фабриката за меласа, разположена недалеч от Редфорд, както и в тъкачната фабрика наблизо. Хората бяха свикнали с тежкия труд, но зададеше ли се празник, се радваха като деца. Мануел и Джоан бяха подготвили огромен брой балони — надути и пъстро изрисувани. Бяха ги навързали като фантастични букети цветя. Освен това бяха подготвили множество глинени съдчета и вятърни арфи, които смятаха да предложат на малкия базар.

Но ето че на втория ден следобед бяха неочаквано изненадани от появата на Джей. Джоан се учуди на камерата, която той бе донесъл със себе си. Занимава се почти час, но засне всичките й творби, като не пропусна да направи снимки на двамата с Мануел. А тези с Йоги бяха направо атракция. Джоан се учуди колко много се бе увлякъл Джей в новото си хоби. Какво ли целеше пак този натрапник? Направо се беше престарал в снимките на „Йоги и кактусът“ и бюста на Мануел. Дали наистина намираше скулптурите за толкова добри, че искаше да си извади диапозитиви от тях, след като тя бе отказала да му ги заеме, или преследваше друга цел?

Джоан го попита и той й даде правдоподобен отговор:

— Като дете бях луд да снимам. За съжаление после ме завладяха стотици други неща и това ми хоби остана на заден план. Ето че старата ми страст се пробуди отново, а къде бих могъл да намеря по-интересни мотиви от тук? Така! А сега гърлото ми нещо пресъхна. Да имаш случайно малко лимонада за мен?

Джей даже не бе пресушил чашата си, когато се надигна и оповести:

— А сега ще ви оставя да си работите на спокойствие!

Целувайки бегло Джоан, той изчезна, за да се появява все така неочаквано и през следващите дни. Очевидно оставаше повече, отколкото позволяваше времето му, а камерата бе непрекъснато в ръцете му.

 

 

Фиестата бе пълен успех. На селското площадче свиреше мексикански оркестър. Всички танцуваха и пееха. Жени в мексикански носии предлагаха на щандчетата мексикански лакомства. Навсякъде наоколо по дърветата висяха балоните, окачени от Джоан и Мануел. Момчето бе вчесало и излъскало Хермоза и двете й сестри Бонито и Нинда и предоставяше магарешката кавалкада на посетителите за яздене срещу минимална такса. Макар че му се налагаше да връща непрекъснато парите на хората, защото магариците се инатяха и не искаха да потеглят, вечерта момчето сияеше от радост, когато броеше спечелените грошове.

Два дни след фиестата Джей се появи отново. Личеше си, че този мъж претърпява някаква видима промяна. Това, което най-много озадачаваше Джоан, бе, че той не правеше сега никакъв опит да я прегръща или целува по необичайния си страстен начин. Беше един коренно различен Джей и Джоан умираше от любопитство да узнае какво ли се е случило с него. Ами ако бе проумял в края на краищата, че едно сърце не може да се превземе със сила? Тоест нейното сърце?!

Към края на седмицата непоносимата горещина отслабна малко и температурите станаха дотолкова поносими, че човек можеше да поизлезе и да прекара известно време навън. Небето бе ослепително синьо. Имаше лек вятър, когато Джей се появи. Бе отново следобед.

Разстлаха одеяло под сянката на едно ютово дърво и се отпуснаха на него. Мануел и Йоги се люлееха на люлката.

Джей се бе отпуснал и говореше за приятелите си. Джоан го слушаше с нарастващо учудване. Нима това бе този Джей, когото познаваше тя? Човекът до нея говореше с дълбоко съмнение. Той оспорваше начина си на живот. Нима си заслужавали усилията, дали имало смисъл богатството като цел?

Джоан направо не вярваше на ушите си. Джей да започне да разсъждава по този начин върху досегашния си живот! Дали наистина бе проумял колко кухи и повърхностни са приятелите му? Нима наистина бе разбрал, че тя живее много по-богато и свободно, макар да не е милионер… Но днес, изглежда, изненадите нямаше да имат край… Те започнаха от момента, когато Джей заговори за любовта.

Той бе полегнал, опрян върху лакътя си, за да може да наблюдава по-добре Йоги и Мануел. Всеки път, когато люлката се приближеше към земята, котаракът отваряше очи и се оглеждаше наоколо. Но щом полетяха нагоре, той правеше почти болезнена гримаса, като затваряше здраво очи. Джей се засмя от сърце:

— Ако Господ бе предвидил котките да летят, щеше да им даде криле — забеляза той. — Изглежда, че и Йоги чувства нещо подобно. Погледни само, не стои ли това изписано на лицето му?

— Може и да имаш право — присъедини се към смеха му Джоан. — Люлеенето не е от любимите му занимания. Всяка друга котка отдавна да е скочила от люлката, но Йоги обича Мануел горещо и искрено. Затова и търпи.

Джей се изправи и обърна очи към Джоан. Ръката му докосна нейната.

— Тъй като стана дума за любов, Джоан, намираш ли за лошо това, че съм влюбен в теб?

Колкото и да се бе опитвала през последните седмици да не позволява на чувствата си да вземат връх, при тези думи на Джей всичко се стопи като мъгла. Погледът му излъчваше такава нежност, че Джоан се превърна цялата в едно тупкащо сърце. Тя знаеше отговора на въпроса му: „Колко е хубаво, ако наистина си влюбен в мен, Джей!“, но гласно не отрони и дума. Усмихна се само и стисна ръката му с цялата си сила. От устните й пак не се отрони нито дума. Тя сама не можеше да си даде отговор защо. Вярно, че обяснението му дойде внезапно и неочаквано. Но по-важното се криеше може би дълбоко в сърцето й. Там, където все още лежеше съмнение. Как да го изтръгне — не можеше да си отговори сама… Джоан продължи да се усмихва и да мълчи.

Но когато се разделяха вечерта, тя за първи път отговори на целувката на Джей с неподозирана и за самата нея страст.

* * *

Обичам ли го?

Този въпрос я преследваше през останалите дни навсякъде. Не можеше да мисли вече за нищо друго. Той бе завладял не само сънищата й! И през целия ден, макар и с отворени очи, Джоан виждаше само Джей. „О, боже мили! — призна си тя. — Държа се като гимназистка, която се влюбва за първи път!“ Не можеше да се освободи от страха. Струваше й се, че губи реалния поглед за действителността. Къде останаха ония съмнения, които я бяха изтерзали през последните седмици? Нали бе намерила толкова логични основания да не се влюбва в него?

Като че ли някаква невидима ръка изтри всичките и на новото й небе единствените облачета бяха розови — каквото бъдеще очакваше тя с един нов, положително променен Джей. Наложи си да работи, да концентрира мислите си в други неща. Започна да прави каталог на творбите си. Вярваше силно, че Питър ще й помогне да организира изложбата. Нямаше да бъде никак лошо да подготви всичко около нея. Но работата не спореше. Нещо просто връзваше ръцете й, насочваше мислите й непрекъснато в друга посока.

— О, колко се страхувам, Йоги! — по-скоро проплака момичето. — Толкова искам да бъда щастлива, да забравя съмненията си, а просто не мога, разбираш ли?

Джей не се появи през следващите три дни, но затова пък й телефонираше непрекъснато. Думите му звучаха нежно и влюбено и изпълваха Джоан с надеждата, че все някога, въпреки всички трудности, ще бъдат щастливи заедно.

Хващаше се, че мислите й се реят в такива светове на фантазията, които не бе прекрачвала досега и които са били за нея табу. Виждаше се застанала до Джей, но вече като негова жена, и знаеше, че това е може би най-хубавото, което би могъл да й поднесе животът. Не, не! Не трябваше да си прави никакви илюзии! Животът с друг човек не се състоеше само от медени седмици! Той бе много повече от това да любиш и да шепнеш нежни слова. Да влизаш в положението на другия, взаимно съобразяване, готовност за толерантност към грешките и особеностите на партньора ти… Съвместният живот изискваше толкова много неща…

Как ли би протекъл животът й, ако се свържеше с Джей? Вероятно той щеше да я оставя често сама. Задълженията му като шеф на една огромна индустрия щяха да изискват безмилостно своето. И къде ли щяха да се установят? Изключено бе да е в някоя скромна къщичка. Тя бе видяла от снимките дома на Клифтънови в Бостън. Ех, нямаше размерите на луксозен хотел, но не се различаваше чак толкова от такъв! Да не говорим за вилата им в Кейп Код.

Семейство Клифтън бяха богати, неизказано богати! Състоянието им позволяваше лукс, който трудно можеше да си представи обикновен човек. Щеше ли да свикне тя в този чужд за нея свят? Би ли приела някога приятелите на Джей?

Поразена, Джоан забеляза, че мисли непрекъснато и само за отрицателните страни, които й предлага животът с Джей. Те й бяха вече пределно ясни. Но въпреки това момичето се хвана, че е готово да се примири с всичко. Абсурдно бе Джей да се откаже заради нея от досегашния си начин на живот и тепърва да стане по-скромен. Не! Тя, Джоан, трябваше да направи решителната крачка над пропастта, която ги разделяше. Ако любовта й бе наистина силна, щастието й не биваше да се провали по никакъв начин от факта, че двамата с Джей идват от различни светове.