Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (7)

Седма глава

Според Хари Уилистън разговорите със самия себе си съдържаха поне едно добро: можеха да помогнат на човек да изясни проблема си. Джоан бе на същото мнение, когато завърши дългия си монолог. Тя бе стигнала до едно категорично решение: да работи, работи, да се потопи цялата в работа и да се опита чрез нея да забрави Джей.

Галейки за последен път Йоги излезе от спалнята си, за да поработи поне един час край грънчарското колело.

— Както виждаш, мързеливецо, давам ти добър пример какво трябва да правиш и ти. Крайно време е да започнеш да изпълняваш задълженията си. Намирам, че една мишка годишно е съвсем недостатъчен улов за съзнателен котарак като теб!

Йоги я гледаше слисан, като че ли искаше да й каже, че една мишка годишно е вече направо постижение! Джоан се засмя весело. Да имаш приятел като Йоги бе цяло удоволствие! Дори и да е такъв мълчаливец като него! Той можеше да я разсмива, а това — в положението, в което се намираше, — бе страшно важно за нея. Бе наясно колко трудно ще й бъде да забрави Джей. Йоги щеше да й помогне да не потъне в меланхолия и тъга.

Следващата сутрин Джоан стана по-рано от обикновено. За нейна голяма радост откри пред къщата си един от ония пустинни обитатели, които бе виждала съвсем рядко досега. Това бе пустинна лисица. Тя бе дребна и грациозна, с големи подозрителни очи. Джоан се наведе внимателно и взе Йоги в ръце. Не бе изключено той да се хвърли върху гостенката, която бе застинала почти неподвижно до храстите. Единственият признак на живот бе движението на дългите уши. Очевидно лисицата дебнеше нещо. И ето че дребничкото й телце се стрелна във въздуха, нападайки нещо, което се криеше в сухата трева. Дочу се предсмъртно писукане, а в следващия миг стана отново тихо, като че ли не се бе разигравала никаква драма. Лисицата изчезна като светкавица между храстите, отнасяйки в муцунка своята плячка.

Джоан пусна котарака за сутрешния му спорт. Необяснимо защо имаше чувството, че този ден ще бъде добър и успешен.

На закуска планира работата си, а в девет часа бе вече изпълнена с нови идеи пред грънчарското колело. Мануел нямаше да дойде днес. Той и семейството му бяха заминали за два дни при роднини в съседно Мексико. През тези дни Джоан щеше да бъде съвсем сама и да свърши стотици неща. В момента моделираше голямо, почти обло гърне, но в мислите си бе вече далеч напред. Виждаше новата си скулптура, но въображението бе едно, а практиката — съвсем друга история. Този модел щеше да й създаде немалко трудности. Щеше да обедини два детайла — кактус, което нямаше да представлява проблем за моделиране, тъй като самото му естество бе статично, но фигурата в движение, по-точно готова за скок, щеше да я изправи пред главоблъсканици. Защото Джоан бе решила да увековечи сутрешните игри на своя котарак.

„Йоги и кактусът“. Беше измислила вече и названието на бъдещата си работа. За щастие имаше цветна глина и от нея щеше да извае идеално тялото на Йоги. Що се отнася до кактуса, бе подготвила за него маслиненокафява пръст, която в пръстите й щеше да се превърне в стебло.

И когато Мануел след два дни влезе в студиото й, не можа да скрие въодушевлението си. Пристигна даже с купичката си овесени ядки до новата скулптура и не се отдели от нея — толкова интересно му бе да я наблюдава. Малкият не знаеше кое да започне по-напред — да гали скулптурата, да разкаже за посещението при баба си или да започне закуската.

— О, Джоан! Guapo, guapo! Толкова е хубава! Може да разбереш даже, че това си е Йоги! Съвсем същият е! Мисля си дори, че ако сложа ухо на тялото му, ще го чуя как диша!

Джоан разроши с благодарност черните коси на момчето, а после вдигна скулптурата, постави я на някогашната продълговата манастирска маса в столовата и започна да я оглежда с критично око. Бе моделирала Йоги наистина точно. Хванала бе момента, когато котаракът е напрегнал тялото си, преди да се хвърли към кактуса. Скулптурата бе станала толкова изразителна, че Джоан усети в себе си радост. Това бе несъмнено най-добрата й работа досега.

— Днес съм толкова доволна от себе си, че можем да си позволим някоя волност — обясни тя на Мануел. — Сега ще оставим работата настрани, ще сложим в кошницата храна и потегляме. Как ти се струва?

Мануел бе, както винаги, въодушевен.

— Къде ще отидем?

Не му трябваше много време, за да се подготви. Половин час по-късно единствено обидената Хермоза пое неохотно на път. На гърба на магарицата се бяха настанили Джоан, Мануел и котаракът, а освен това бяха прикрепени кошница с храна, термос и чанта с неща за рисуване. Дойде моментът, когато Хермоза се заинати да върви нататък, но така или иначе бяха стигнали до целта на излета си.

Намираха се на едно хълмче, върху което няколко ютови дървета осигуряваха малко сянка под лъчите на слънцето. Пикникът можеше да започне. Гледката бе очарователна. Хълмистата пустиня пред тях приличаше на гърбовете на стадо слонове, скупчили се да отпочинат в подножието на планините. А техните силуети бяха като изрязани в синьото небе и човек имаше чувството, че може да ги докосне с ръка. Единственият им проблем беше Йоги. Мануел трябваше да го държи непрекъснато в ръце. Мексиканчето се страхуваше, че котаракът може да се увлече в преследването на някоя животинка и да се заблуди в храсталаците наоколо. А Йоги се правеше на разсеян. Той просто гледаше настрани, когато покрай тях притича заек. Очевидно котаракът бе съвсем наясно, че това бързо същество не е по неговите сили. Но ето че ловният му инстинкт се събуди неочаквано, когато наблизо заквича и загрухтя стадо диви прасета. Ръцете на Мануел обхванаха здраво оранжевото тяло на разбойника.

— Не! Ми нараня! — категорично му внушаваше мексиканчето. — Малките прасенца са милички, но големите са много подли!

„Но погледни само какво правят те с кактусите отсреща! — като че ли искаше да му каже с поглед котаракът. — Не знаят ли, че всички кактуси в пустинята са мои?“

Мануел знаеше много добре защо не трябва да пуска котарака. Неговата сестра бе получила някога едно малко пекари като подарък, но когато порасна, прасето я захапа така с острите си зъби, че откъсна чак парче от крака й. Още можеше да се види жестокият белег от него. Не, тия прасета бяха направо опасни!

— Хайде стига, Йоги! Виж само колко много кактуси има в пустинята!

Тъкмо възсядаха отново Хермоза, когато преживяха най-интересната си среща за този ден. Мануел бе хванал безмълвно Джоан за ръката.

— Дръж само Йоги, преди да го е забелязал! — прошепна той. — Погледни към оня храсталак! Не е ли красив?

Погледът на Джоан проследи посоката, която й сочеше детската ръка. От сянката на храсталака пред тях се измъкваше оцелот^[1]. Лъскавата му козина блестеше на слънцето. Животното се движеше насам-натам, като че ли увлечено в бърз танц, след което се шмугна обратно в храстите.

„Колко жалко, че Джей не може да види всичко това!“ — несъзнателно си помисли Джоан, но побърза да стисне устните си. Защо бе тоя непрекъснат стремеж да споделя всичко с Джей? Дали той би разбрал изобщо възторга й? Как ли би реагирал, като види оцелота например? Най-много със снизходителна усмивчица.

Джоан потъна отново в безплодните си мисли. Почти три дни бе изключила Джей от съзнанието си, но ето че той се появи натрапчиво пак. Докато бе концентрирана в работа, умът й действаше дисциплинирано и безотказно. Достатъчно бе да остане свободна и ето че се появяваше пак този Джей и изпълваше цялото й същество.

* * *

Сърцето си има свои предчувствия. Когато се прибра вкъщи, тя откри бележката му, оставена на прозореца. Написаното бе в типичния за Джей стил. Джоан си представи ясно изражението му, когато е пристигнал и е разбрал, че тя липсва.

„В два часа бях тук. И защо по това време на деня те няма?“

Джей бе написал само тези две изречения. Но те издаваха много неща. Най-вече безграничния гняв на натрапника. Джоан смачка хартийката и я хвърли в коша за боклук.

Колко добре бе станало, че не бе успял да я открие! Този излет положително не би му се понравил. Но по-важното бе друго: бе получил малък урок, че за нея има и други неща в живота, освен да чака някакъв си Джей! Ах, ако знаеше само колко й помагат тези неща да забрави самоуверената му физиономия!

Трябваше да признае обаче още нещо: че той не търкаше обувките си да я преследва всеки ден! Измина почти седмица, преди да го видя отново. Тази седмица бе изпълнена с невероятен труд. Направи цяла серия разлети купички, в чиито багри успя да събере цветовото многообразие на пустинята. Внесе окончателни подобрения и в композицията си „Йоги и кактусът“.

Двамата с Мануел не се умориха да се радват на успешно завършените работи. Цели два дни после се занимава с нещо различно — рисува акварели с единствения стремеж да улови великото тайнство на изгрева. Джоан слушаше очаровано как мексиканчето подлага на критичен анализ рисунките й. Ако не се лъжеше, неговият път бе вече предопределен: един ден от момчето щеше да стане критик в изкуството. Мануел подхождаше към новите си задължения абсолютно сериозно. Първите й два акварела той просто отмести без коментар настрани. Третият наблюдава малко по-дълго, докато на четвъртия и петия посвети доста време.

— Това тук — заяви накрая той, почуквайки с пръстче върху петия лист, — въпреки че си поставила много по-малко зелено, е по-добре. Човек разбира точно колко е сухо в пустинята през август. И небето има същата синева, както си е в действителност. Тази работа е добра.

Джоан забеляза — за своя изненада, — че момчето е направило абсолютно точен анализ на акварела й. Тя закрепи листа на стената над работната масичка.

„Ето че получих първата си шестица за акварел — помисли си тя. — Шестица също и за това, че не се оставих да полудея от мислене по Джей!“

Това бе станало на петия ден, след като бе намерила онази злощастна бележчица от Джей. Всичко се бе развило пак по познатия сценарий — натрапникът не бе благоволил нито да позвъни, нито да се мерне отново наблизо. Джоан си наложи бясно темпо на работа, за да не се остави да бъде сломена от очакването. Тъкмо свършваше тумбеста стомничка, когато дочу клаксон на кола.

— Твоят novio идва! — възторжено обяви Мануел.

Тази сутрин той два пъти бе сбъркал. Отначало, когато пристигна пощальонът и донесе колет, и после за втори път — когато неочаквано се бе появила съпружеска двойка с кола. Младоженците се бяха отбили по техния път, за да намерят нещо освежително за пиене. Джоан им бе предложила лимонада и младите хора бяха останали много доволни.

Но този път Мануел не бе сгрешил. Бе наистина Джей.

— Колко дяволски горещо е днес! — оплака се той, влязъл не влязъл в къщата. — Но какво ли може да се очаква от един такъв ден в пустинята? Август е жива пещ. На теб все още ли ти харесва да живееш тук?

И като се наведе леко, докосна Джоан с устни по бузата.

— Тази горещина направо ме побърква! Да излезеш от офиса с пълен климатик и да потеглиш под това жарко слънце — всеки път изживявам нещо като шок!

— Виж ти колко били чувствителни градските хора! А не ти ли е ясно какво представлява климатичната инсталация? Все едно да влизаш ту в сауна, ту в хладилник и обратно! И най-издръжливото кръвообращение няма да понесе тези смени. Да не говорим за белодробните възпаления, ако човек не внимава добре… Ама и ние започнахме една тема! Не сме се виждали цяла седмица, а се нахвърлихме върху времето и болестите, като че ли няма друго, за което да говорим!

— Сладолед от праскови! — извика Мануел и облиза устните си с език, като че ли предчувствайки лакомството.

— Ето, виждаш ли? За сладолед от праскови например! — потвърди усмихната Джоан.

Горещото време се оказа прекрасен повод да направи огромна порция сладолед. Йоги бе застанал също до кухненската маса и наблюдаваше с очакване как Мануел върти ръчката на машината за сладолед. Но след малко той предостави тази дейност на Джей.

— Пфу! — изпъшка Джей след няколко минути, когато сладоледът започна да се втвърдява и ръчката се превърташе все по-трудно. — Колко още трябва да въртя?

— Мисля, че е достатъчно — усмихна се Джоан. — Свободен си!

— Да започваме да ядем! — предложи Мануел и се приготви да сваля капака на машината.

— Почакай! Сладоледът трябва да престои поне един час! — Джоан отстрани нетърпеливите ръчички на мексиканчето. — Докато чакаме, ще ви предложа нещо друго. Представете си само — домашно затворени в буркан праскови, но без захар, а поръсени леко с медец.

Джей, който току-що си бе измил ръцете, погледна Джоан, като че ли я виждаше за първи път. Бе успял вече да разгледа новите й неща, наредени като за изложба върху масата.

— Аз съм направо удивен, Джоан! — призна той. — Има ли въобще нещо, което не можеш да правиш? Печеш хляб, приготвяш сладолед, а между другото ваеш чудесни скулптури. Очарован съм от кактуса и Йоги, а същото важи и за бюста на Мануел. Не би ли могла да ми заемеш за известно време една от двете скулптури?

Джоан знаеше, че Джей е свикнал молбите му да се изпълняват на секундата — особено когато по такъв фин начин си пожелаеше нещо. Но тя не искаше да му дава нищо — най-малкото точно сега.

— Съжалявам, Джей — отговори, — но в този момент не мога да се разделя с работите си. А освен това — допълни с иронична усмивка, — доколкото си спомням, не говореше ли някой от присъстващите тук с пренебрежение за всичките тези панички и гърненца?

— Е, добре, добре! — примирително отвърна Джей. — Ще почакам малко. Може и да промениш решението си. А какво ща кажеш, ако пийнем по едно кафе, докато чакаме със затаен дъх прочутия ти сладолед?

Реакцията на Джей я учуди, както винаги. Но много повече я учуди фактът, че дори и по-късно той не повтори молбата си. Тази страна от характера на Джей бе непозната за момичето. Тя бе свикнала да вижда в този мъж непреклонност и категорична настойчивост. Желанията и мненията му трябваше да се споделят начаса.

А вместо това Джей се впусна отново в монолог за своите сделки, за нескончаемите раздори с брат си. Джоан бе радостна, когато дойде моментът за сервиране на сладоледа. Действаше й потискащо да слуша гневния глас на мъжа, който нападаше собствения си брат.

Сладоледът бе станал наистина хубав.

Бе очаквала, че Джей ще остане и за вечеря, но когато Мануел се надигна да си върви, заедно с него стана и Джей. Той погледна часовника си.

— Време е да изчезвам и аз! — заяви. — Считам обаче, че заслужих днес да ме изпратиш до колата. Или ще оставиш пак Йоги да те замества?

Джоан се усмихна и тръгна с него навън. Този следобед Джей бе заслужил наистина друго държане от нейна страна. Почти през цялото време се бе показвал само откъм най-привлекателната си страна. Но прегръдката му я свари отново неподготвена. Този мъж си оставаше непоправим. Целувката му просто отне дъха на Джоан. За миг цялата й същност поиска да се отпусне, да прекрати вътрешната си съпротива и да остави сърцето да говори. Но пред очите й изплуваха пак ония отвратителни фотоси — Джей Клифтън, прегърнал ослепителните красавици. Техните всеотдайни погледи, готови да му се отдадат дори пред фотографите, стига той да им махне само с ръка… О, това бе направо непоносимо! Макар и с нежелание, Джоан се освободи за кой ли път от ръцете му.

— Джей — промълви тя, — аз съм по-различна от хората, с които общуваш. Аз съм едно обикновено момиче… Моят свят е толкова скромен… Не ми се сърди, Джей, но… просто не мога по друг начин!

Реакцията му я изуми отново. Вместо да се разгневи, да й се присмее и да направи подигравателна забележка от рода на „благочестива девица“, той я целуна с неподозирана нежност по бузата.

— Да, Джоан! Ти си различна! — изрече тихо той. — Ти си нещо съвсем необикновено! За мен означаваш твърде много. Знаеш ли това?

Джоан не намери отговор. И какво ли би могла да отвърне в момента? Бе опознала приятелите му, бе видяла снимките, на които Джей се усмихваше самодоволно, обкръжен от жени. Те принадлежаха към неговия свят. Клифтън бе част от този чужд свят, в който за нея нямаше място. Дори да приемеше, че означава нещо различно, необикновено за него, променяше ли това цялостната картина?

Джей се сбогува някак набързо и изчезна отново, оставяйки я в компанията на нейния малък мексикански приятел и оранжевия котарак. О, колко тежко й бе да потуши пламъка, който избухна в нея, поддържащ огъня си от най-противоречиви чувства! Мануел облекчи малко страданията й, посрещайки я пред вратата на дома й.

— Мистър Джей е толкова симпатичен, Джоан! — каза й той. — И знаеш ли още нещо? Той наистина те обича. Не съм ли прав, Йоги? Виж, виж, Джоан! Даже Йоги кимна с глава!

Джоан се усмихна, но в сърцето си чувстваше тежест. Не биваше да допуска по никакъв начин пак да се влюбва безпаметно. Тежко й, ако и тази любов завършеше с жестоко разочарование. Но по какъв друг начин би могла да приключи? — мислеше си натъжена.

Мануел си замина и Джоан се зае да закачи най-после люлката. Тъкмо бе изправила стълбата, когато телефонът зазвъня. „Сигурно е Джей“ — помисли си в първия миг, но не остана разочарована, когато чу и другия, до болка познат глас.

— Здравей, скъпа — прозвуча басово в слушалката. — Насреща ти е — познай кой! Твоят добър стар приятел Питър Мак Брайд… Страшно съм виновен пред теб. Писмото ти е вече от три седмици на бюрото ми. Как си, мое пустинно цвете?

— О, Питър! — извика Джоан. — Колко е хубаво, че ми се обаждаш сега! Добре съм, но като чух гласа ти, се чувствам двойно по-добре!

Питър Мак Брайд бе син на един от приятелите на баща й от младежките години. Той бе всестранен талант и се ползваше отдавна с репутацията на добър художник. В последно време се бе обърнал към скулптурата. Ателието му в Ню Йорк се намираше в Гринуич Вилидж — квартала на хората на изкуството — и се ползваше с известност сред всички ценители. Самият Питър — двуметров мъжага с импонираща красота и червеникави коси, с буйна брада, която обрамчваше цялото му лице, бе несъмнен оригинал.

— Не мога да намеря място за комплиментите си, Джоан — забоботи пак неговият глас. — Снимките са направо впечатляващи! Ти изобщо не подозираш какви добри работи си направила! Чуй моето предложение: разреши ми да се поослушам наоколо и да открия някой галерист, който да ти предостави помещения за изложбата.

— Ще трябва да употребиш доста от красноречието си, за да го убедиш — подхвърли скептично Джоан. — Знаеш колко трудно се съгласяват ония типове да открият изложба на непознат творец.

Далече в Ню Йорк отекна мечешкият смях на Питър Мак Брайд:

— Нека това бъде моя грижа, Джо! Ще разчитам на импозантната си фигура и на басовия си глас. Още един път искам да ти кажа: станала си невероятно добра! А между другото, Джо…

— Да, Питър?

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

— Не те ли е срам бе, мечок? Доколкото съм информирана, ти все още си женен за някоя си Маржъри! И щастливо при това!

— Точно така, съкровище! Направих вече единайсет години брак. Ако не бях сбъркал тогава, щях да те атакувам, докато кажеш „да“.

По-късно Джоан не можеше точно да си спомни как стана това, но след като говориха за хиляди други неща, стана дума и за Джей и дългият нос на Питър Мак Брайд веднага подуши нещо:

— Джей Клифтън ли каза? Хм, хм!

Последва продължителна пауза.

— Познато име. Бях веднъж в неговата компания. Не бих го определил точно като плейбой, но в неговото обкръжение се случват какви ли не неща… Внимавай много, детето ми! Гледай да не причиниш мъка нито на Маржъри, нито на мен!

— Джей може да бъде и много мил, Питър! Аз не си падам много по повечето от приятелите му, но…

— Покажи ми приятелите си и ще ти кажа веднага какъв човек си ти. Знаеш тази сентенция, нали? Все пак признавам, че за един Клифтън той даже е направо порядъчен. И все пак парите развалят човека — макар и да ти казвам това с известно чувство на завист. Аз нямам обаче доверие на хора, които поставят винаги и на първо място парите, а някъде накрая — благоприличието и човещината.

— Окей, окей, Питър! Хайде да сменим темата! — Джоан въздъхна дълбоко. — Ще се опитам да видя нещата в истинската им светлина. А сега кажи ми, моля те, как си представяш бъдещата ми изложба?

Телефонният разговор продължи още дълго. Джоан разказа на Питър за новата си скулптура. Каква бе нейната изненада, когато Питър й довери новите си планове и Джоан разбра за намерението му да напусне Ню Йорк и да си направи ателие някъде на самота. Приключиха разговора с обещанието да се чуят отново. Джоан трябваше да провери дали някъде наблизо не се предлага за продан някое парче земя.

Обаждането на Питър бе повече от благотворно за момичето. Естествено приятелските предупреждения за начина на живот на Джей я накараха да се докосне пак до тъмните си мисли, но колко по-светла бе перспективата за изложба в Ню Йорк! Ако Питър й помогнеше наистина да я организира в близко бъдеще, това можеше да се окаже за нея първото стъпало от стълбата на успехите.