Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (5)

Пета глава

Събитията се развиха точно според очакванията на Джоан. Джей изчезна, все едно че не се бе появявал в живота й. Така измина целият юли. Малките соколчета на Червеноопашатия се опитваха вече да летят, а потомството на кълвача му пригласяше пронизително всяка сутрин. Дойде август и дивите астри нацъфтяха покрай виещия се път. Есента даваше знак, че се приближава, а Джоан очакваше вест от Джей. Той определено й липсваше. Разбра, че копнее да чуе отново гласа му. Нещастието й бе двойно, като си помислеше за света, в който живееше той. Тя не можеше да съществува в него, защото нямаше желание за това. Джоан почти се бе примирила с факта никога повече да не чуе нещо за Джей, когато се случи отново нещо странно.

Мануел бе застанал пак да й позира. Бюстът му бе почти на привършване, когато и двамата чуха шум от мотор. Към дома на Джоан се приближаваше някаква кола. Мануел скочи и стигна пръв до прозореца.

— Твоят novio идва, Джоан! — извика възбудено той. — О, колко е хубаво, че се върна!

Минути по-късно Джей влезе в стаята. Още от прага той вдигна успокояващо ръка:

— Само не се страхувайте, Джоан! Не съм дошъл да ви каня на парти! Останах случайно свободен един ден и бих искал да го прекараме заедно. А за да оцените, че не съм чак толкова лош, днес ще правим само онова, което ви харесва.

— Отлично! — възторжено реагира Мануел, приемайки все едно от страна на Джоан предложението на Джей. — Джоан, бихме могли да отидем и потърсим кабрас. А може да ни се удаде да срещнем Гато де ла монтана.

— Че кабрас означава диви кози, ми е ясно, но какво е това гато де ла монтана? Пума ли? — осведоми се Джей.

Мануел закима с глава.

Джоан хвърли на Джей поглед, в който проблясваха весели искри.

— Най-добре ще е, ако посетим националния парк Биг Бенд — обяви тя.

И като събра в една кошница необходимата храна, тримата се качиха в колата на Джей.

Прекараха заедно един фантастичен ден. Изкатерваха възвишения, разглеждаха вкаменени остатъци от дървета, влизаха в пещери, били в праисторически епохи жилища на първобитни хора. Не срещнаха пума, но успяха да подплашат стадо диви кози и наблюдаваха паническия му бяг сред скалите. За голяма радост на Мануел пътя им пресече и семейство пекари — пъргави дребни диви свинчета, от които човек трябваше да се държи на безопасно разстояние. За щастие женската и мъжкарят не им обърнаха внимание, което бе добре дошло за тях. Изкачиха едно хълмче и оттам се разкри гледка чак до Рио Гранде — реката, която бе естествена граница с Мексико. В една плитчина видяха бобри, заети с направата на бент.

Привечер се върнаха, адски уморени. Мануел бе заспал на задната седалка на колата и не се събуди даже когато го оставиха на майка му в неговото селце.

— Това беше един изумителен ден! — започна Джей, когато продължиха пътя си вече сами. — Мисля, че мога да разбера защо сте предпочели да живеете сама тук. Признавам, че имахте право — това е една прекрасна страна.

През целия ден Джоан бе наблюдавала с нарастващо учудване настъпилата у Джей Клифтън странна промяна. Но дали наистина този делови бизнесмен бе попаднал под въздействието и чудната красота на „изоставената от Бога“ земя, както се бе изразил веднъж?

Стъмни се и небето засия от трепкащи звезди. Наближаваха вече дома на Джоан и тя изрече с известно колебание:

— Бих ви поканила с удоволствие да останете още малко у нас. Нищо, че поизостанах с работата си. Ще приготвя нещо за ядене, а после ще се потрудя още.

— Какво! Да поработите сега ли? — Джей Клифтън натисна рязко спирачки и колата му спря като закована. Мъжът изгледа Джоан направо слисано. — Не бихте ли могли… поне за момент… да забравите своето… изкуство и да се насладите с мен на тази прекрасна вечер?

На Джоан не й хареса отново снизходителния тон, с който той заговори за нейната работа. За него това бе просто губене на време и нищо повече. Щом с изкуството не можеше да се спечели богатство, следователно всичко, което правеше тя, просто нямаше смисъл и бе маловажно.

— Не, Джей! — упорито отвърна тя. — Ще прекараме подобна вечер, но може би друг път.

Когато слязоха от колата, Джей постави ръка на рамото й и попита сериозно:

— Вие наистина ли предпочитате да останете с парчето глина в ръка и да направите от него паничка, вместо да се радвате на моето присъствие?

Той говореше по момчешки обидено и думите му прозвучаха толкова комично, че Джоан не устоя и се засмя весело. Продължаваше да се усмихва, когато Джей я прегърна и целуна, този път нежно и внимателно. И тя отговори на целувката му. Но устните му станаха отново настойчиви, впиха се страстно и властно в нейните и старото подозрение и недоверие изплуваха в съзнанието й. Джоан започна да се отдръпва внимателно назад, докато най-после се освободи от ръцете му. Но това не го ядоса. Той като че ли разбираше какво става в душата й. И въпреки това в очите му не преставаше да проблясва нещо дяволито и както й се стори — подигравателно.

Не, Джей не можеше да я заблуди! За него, за всички останали от неговата среда, любовта бе просто игра, но не и онова, което бе свещено за Джоан! Тази неизказана красота, нуждаеща се от време да разцъфти…

— Джоан — започна той, след като постояха доста дълго безмълвни един до друг, — ти си най-чудесната и интересна жена, която съм срещал в живота си!

Комплиментът „чудесна“ бе що-годе поносим, но определението „интересна“ направо я стъписа. Защото си спомни думите на баща си. Той твърдеше, че ако някой мъж нарече една жена „интересна“, това означава, че той е или безумно влюбен в нея, или бърза да изчезне с възможно най-голяма скорост. Кой знае защо, Джоан бе убедена, че втората възможност не се отнася за нея. Но първата? Момичето просто не искаше да приеме това твърдение и може би имаше основание. Защото сърцето й продължаваше да тупти, разлюляно от страстните целувки на Джей. Наистина си беше за страх! Но нима имаше друго име за чувството, което я изпълваше, освен името любов? Ако това бе наистина така, нямаше ли да бъде по-добре да задуши тази любов още в зародиш? Все още можеше да направи това! Докато в живота й не бе определено и разчистено място за любов… По-страшното бе, че не желаеше да се влюбва в човек, за когото любовта бе само игра.

Джоан забеляза внезапно, че Джей продължава да се усмихва. Но жената в нея откри безпогрешно в този загатнат смях само нежност. Нямаше и следа от снизходителност, насмешка, подигравка. В очите му бе затаена неизказана преданост и молба.

Сама не разбра как стана това, но не устоя и се хвърли в прегръдката му. Целуна го първа и той отговори на целувката й страстно, много по-възпламеняващо, отколкото би могла да очаква. А после ръцете му се разтвориха внимателно и Джей се вгледа настойчиво в очите й.

— За теб любовта е нещо твърде сериозно, нали? — попита тихо той.

— Да, Джей! Аз не я считам за игра! — прошепна тя. Бузите й горяха. — За мен тя е нещо възвишено. И ти не трябва да забравяш никога това!

Той не отговори нищо. Наведе се само към нея и докосна нежно с устни лицето й. А после се обърна и тръгна към колата си.

Джоан гледаше безмълвно след него и не можа да удържи дълбоката си въздишка. Тя вече бе сигурна, че каквито и юзди да открие, любовта й няма да може да бъде удържана. А що се отнасяше до Йоги — на него също не можеше вече да се разчита! Малкият предател изпрати лично Джей до колата, като му позволи да го погали по козината. Несъмнено той бе приел Джей в тяхната малка досега общност.