Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (4)

Четвърта глава

Бебси и Бил Портърфийлд обитаваха почти също такава мисионерска сграда, какъвто бе и домът на Джоан. Само с тая разлика, че нейният бе като кибритена кутийка в сравнение с този. Но въпреки размерите на постройката, Джоан не би разменила своя дом за нищо на света с този. Защото, макар и малък, нейният предлагаше всичко, което изискваше комфортният начин на вътрешно обзавеждане, но без да се нарушава архитектурната цялост на сградата. Къщата бе запазила своя характер и атмосфера.

Докато „дворецът“ на Портърфийлдови бе от горе до долу фалшив. Той бе просто опит за перфектно копие на мисионерска сграда, но това си личеше прекалено явно. Дебелите дъбови греди бяха грижливо обработени. Бяха се опитали да им придадат автентичен вид — да изглеждат като антични, но нито облицованите с кожа столове, нито продълговатата маса в трапезарията можеха да скрият усещането за кич. Това впечатление се засилваше още повече пред камината, в която бяха подредени цепеници дърва, осветени отдолу от електрическа светлина. Тя трябваше да създаде илюзията за огън. Цялата мебелировка говореше, че са дадени луди пари, че е купувано само най-хубавото и скъпото и въпреки всичко навсякъде личеше вкусът на парвенюто, прекомерното старание за показност.

— Щом човек иска да има хубав дом, трябва да си го построи сам — обясняваше Бебси, дълбоко убедена в правотата си. — Можете ли да си представите — да остана да живея сред тия вехтории, из които са се тътрели някога монасите. Басирам се, че всички тия старотии — някогашните мисионерски къщи — гъмжат и досега от паразити.

Джоан премълча, но желанието й да разговаря с Бебси се изпари автоматично. Втора възможност не й се удаде, защото стопанката на тоя дом изчезна в множеството, след като представи Джоан на няколко души от присъстващите. Джоан си потърси по-спокойно ъгълче. Държеше чашата, която й бе подал Бил — мъжът на Бебси Портърфийлд. Отпи глътка и направи гримаса. Питието й беше чист джин. Огледа се наоколо и миг след това каучуковото дърво, поставено в ъгъла, получи първото си алкохолно причастие.

Внезапно до нея се появи млад мексикански прислужник с табла в ръка. Върху таблата имаше стъклен съд за коктейли, пълен с някаква течност, както и няколко чаши. Прислужникът направи лек реверанс, не скривайки усмивката в ъгълчето на устните си:

— Малко хора сред присъстващите тук обичат плодов пунш, госпожо! — проговори той с някаква мекота в гласа, — но предполагам, че човек, който споделя питието си с каучуковото дърво, може и да хареса тази напитка.

Тя пое с благодарност чашата. Плодовият пунш не съдържаше алкохол и действаше освежително.

Джоан огледа обстановката. Наоколо гъмжеше от елегантно облечени хора. Никой не й обръщаше внимание. Това бе добре дошло за нея. Защото те се чувстваха като риби в своя вода — богати и избрани от съдбата. Най-красивите. А тя не принадлежеше към тяхната среда. И колкото повече продължаваше вечерта, толкова по се засилваше в нея убеждението, че никога не би пожелала да стане една от тях.

Джей танцува един-единствен път с нея, но Джоан прие това с предубеждението, че просто отбива номера като кавалер. През цялото останало време той танцува с различни жени или възбудено обсъждаше нещо с гостите мъже.

По-късно бе поканена на танц и от домакина на партито. Тя с радост дочака края на танца, тъй като Бил, изглежда, бе с два леви крака, а освен това бе и доста пиян. Мъчение бе да се танцува с подобен човек. Джоан се чувстваше облекчена, че никой не й обръща внимание. Дрехите, с които бе облечена, не струваха общо повече от сто долара. Това бе сума, която щеше да прозвучи като кощунство за всеки един от участниците в това парти. Ето например Мими Уест. Тази блондинка със студени воднистосини очи носеше „рокличка“, която Джоан бе виждала вече в списание „Вог“. Тази „дреболия“ струваше 750 долара. Но какво представляваше тази сумичка в сравнение с парите, които бе заплатила Бебси Портърфийлд за своя парижки тоалет?

Джоан се почувства неудобно, когато до нея се отпусна Кити Харплин и я заговори приятелски. Разкошната фигура на тази жена бе напъхана в плътно прилепнала блестяща рокля, най-малко два номера по-тясна. Кити притежаваше чувството на такт на руски дипломат.

— И защо съвсем сама? — започна госпожа Харплин. — Не е ли по-добре, ако приседна до вас? О, о! Какви симпатични сандалки имате!

Сандалите с каишки, които носеше Джоан, бяха твърде скъпи за кесията й и тя дълго се бе колебала, преди да ги купи.

— Благодаря — отговори приветливо Джоан.

— И аз си купувам понякога такива евтини нещица… Стига да ми харесат. Но предпочитам италиански модели. — Кити се приближи интимно до Джоан: — Не намирате ли, че италианците са направо ужасни? Но трябва да им се признае, че поне разбират да правят обувки. — И като разтвори внезапно широко очи, влагайки неподправен ужас в погледа си, продължи: — Само дано не познавате някой италианец!

— Няма такова нещо! Като изключа баба си, която бе италианка.

Кити Харплин изчезна като поразена от гръм.

А участниците в партито продължаваха да се наливат с алкохол. И той започна да оказва своето влияние. Всяка втора дума в опитите за контакт между гостите стана „скъпи“ и накъдето и да се обърнеше човек, виждаше как се раздават целувки.

Ето че до Джоан изникна пак отнякъде Бебси:

— Ах, погледни само, скъпа! Виж моя Бил. Как танцува само танго! Не го ли намираш за златен?

Джоан обърна с нежелание погледа си и видя златничкия Бил точно в момента, когато ръката му се опитваше да намери нещо в деколтето на партньорката му. И Бебси намираше подобно поведение достойно за обожание? Ето че Бил се спъна и повлече след себе си дамата, с която танцуваше. Двамата паднаха на земята и Бебси бе първата, която се разсмя от удоволствие.

— Джей ни каза, че сте художничка — забеляза тя, след като се успокои след малко.

— Наистина ли? А вие интересувате ли се от изкуство?

— Естествено! Аз познавам изкуството. Била съм даже веднъж в Лувъра. Освен това съм член на клуба на приятелите на изкуството.

Тонът на Бебси не търпеше възражение. И Джоан не устоя на изкушението да провери знанията й.

— А обичате ли конструктивистите? — попита я тя.

— Кои?… Кон… ами естествено, че ги харесвам!… И още как! О, трябва да ме извините за миг. Здравей, Боби! Почакай ме малко!

И домакинята побърза да се спаси. Джоан не можа да потисне ироничната си усмивчица. Започна обаче да се страхува, че това парти нямаше да свърши никога. Беше почти един часът, когато Джей изникна внезапно до нея.

— Не можем ли да изчезнем незабелязано? — попита го тя веднага.

Той я изгледа изненадано:

— Да разбирам ли, че ви е скучно тук? Бебси току-що предложи всички заедно да потеглим към града.

— Само че аз се чувствам като нейното „златно момченце“. Напълно достатъчна ми е тази част на вечерта. Нямаше нужда дори от чаша алкохол. Такава смъртна скука цари тук.

Изглежда, че някой бе дочул последната й реплика, защото когато се сбогуваха, прозвучаха неблагоприятни забележки от рода на „незначителната художничка“, както се изрази домакинята.

Това ще ми бъде като обица за в бъдеще, помисли си гневно Джоан. Нямаше да има сила на земята, която да я принуди от този момент нататък да прекара още една такава вечер сред същите тия хора! Дори в самотата на изолирания си от обществото дом тя не бе имала мигове на подобна скука. А като капак на всичко вечерта завърши с жесток скандал между нея и Джей. Джоан отхвърли с упорита настойчивост всичките му опити да я укори, но това го направи още по-настъпателен.

— Не можехте ли поне да запазите привидно изражение, че ви харесва наоколо, макар да е точно обратното? — попита той, когато се бяха вече приземили и крачеха към дома на Джоан.

— Правих това почти половината от времето тази вечер. Но не съм виновна, че не пасвам към този кръг и че не се чувствам добре сред тези хора. Повечето от тях бяха пияни до посиняване, а това раздаване на целувки наляво и надясно направо ме вбеси. Аз изобщо не намерих допирни точки с тези хора.

Джей се обърна рязко към нея и Джоан не успя да довърши мисълта си, защото той я прегърна с буйно движение и затвори устните й със страстна целувка. Тя бе така изненадана, че остана няколко секунди като хипнотизирана в ръцете му, а после отблъсна с цялата си сила Джей назад.

— Щеше да бъде много по-добре, ако изобщо не бяхте предприели това! — почти извика тя, без да крие гнева си. — Първо, защото не се познаваме достатъчно, и второ — защото се нагледах тази вечер на подобни игрички, които са нищо за вас. Вашите приятели може да изпитват удоволствие от подобни неща, но за мен те са отвратителни!

Джоан бе очаквала Джей да реагира гневно на думите й, но за нейна изненада той избухна в гръмогласен смях.

— Хей, да не би да искате да ми кажете, че сте една от ония старомодни девици, за които целувката е едва ли не обещание за женитба?

Джоан не счете за нужно да му дава отговор. Така или иначе той не можеше да я разбере.

— Лека нощ! — отсече студено тя. — Благодарности за вечерята.

Джей бе на път да избухне отново, но се овладя и като се обърна безмълвно, закрачи с дълги крачки към самолета си. Машината излетя незабавно и изчезна като спомен в нощта.

* * *

Джоан влезе с въздишка в кухнята, за да си направи кафе.

Цялата тази вечер бе един пълен провал. Вярно, че се бяха опознали малко по-добре, но очевидно само от тая страна, която бе непривлекателна и за единия, и за другия.

— Мисля, че наистина съм малко старомодна — обясни тя на котарака си, който бе застанал, прозявайки се, до кухненската врата. — Но знаеш ли, Йоги? Дори се радвам, че съм такава. Щом някой ме целуне, зад това трябва да има нещо повече от моментно настроение или рутина!

Но дори тази вечер да не бе протекла според желанията й, Джей Клифтън не излезе повече от съзнанието й. Дълбоко в себе си тя се бе надявала, че той ще й телефонира още следващия ден. Но телефонът остана безмълвен. Джоан стигна до заключението, че може би го е засегнала много по-дълбоко, отколкото бе предполагала. Опита се да прогони мисълта за Джей, но напразно. Особено натрапчиво си припомняше целувката му, внушавайки си напразно, че тя всъщност не означава нищо. Но как можеше да бъде нищо, след като бе усетила страстта и тайното желание за отговор? Можеше ли сърцето му да остане непричастно и студено при такъв един повик?

Джоан избра парче глина, навлажни го и завъртя грънчарското колело. Най-доброто решение бе да се концентрира върху работата си и да приключи с безплодните размишления за Джей. А малкият Мануел бе чул вече във фантазията си звънчетата, оповестяващи сватбата. Той бе видял своята сеньорита в бяла булчина рокля… За разлика от него, Джоан знаеше, че няма никога повече да види Джей. Поне така вярваше засега.

Вечерта на следващия ден тъкмо бе изпратила Мануел, когато телефонът зазвъня. По изключение и този път бе забравила за Джей. Очакваше, че се обажда баща й, за да се осведоми може би за бележника си, който бе забравил тук последния път. И отново й трябваха няколко секунди, докато проумее, че й се обажда Джей Клифтън.

— Чувате ли ме, Джоан? Имам чувството, че сте забравили кой съм.

Джей разиграваше ролята на разочарован от нея! Джоан не устоя и се разсмя:

— А не ви ли се е случвало да очаквате друго обаждане, а на телефона да се окаже съвсем не този, когото очаквате? Татко си забрави бележника със записките и от няколко дни се надявам да се обади именно той.

— И вместо това ви се натрапвам аз — шеговито продължи Джей. — Исках да ви попитам дали ще ми дадете още един шанс? Мои приятели организират нещо като похапване и бих искал да ви поканя пак. Сигурен съм, че този път няма да останете разочарована.

— А ако всичко протече като онази вечер?

— Изключено е! Това ще бъде едно непринудено грил парти. Моят приятел е обикновен фермер, малко грубоват, но сърдечен. Е, какво? Мога да ви обещая, че за вечеря ще има приказен стек.

Джоан реши да даде на Джей Клифтън още един шанс. И защо да не направи това? Нима не бе възможно при малко по-различна атмосфера да се опознаят по-отблизо, отколкото на партито у семейство Портърфийлд?

Тя трябваше да се изненада за втори път, когато „излетчето наблизо“, за което я подготви Джей, се оказа почти двучасов път с кола, да не говорим, че „обикновеният фермер“ притежаваше собствено летище с четири самолета.

Неприятното й предчувствие се усили, когато близо двадесет минути прекосяваха площ, спадаща все към „фермата“ на Джим Боб. Ето че доближиха най-после до огромната постройка, която представляваше неговият дом. Само тя костваше цяло състояние.

Само „обикновен фермер“ ли? Джоан имаше вече предостатъчно основание за вътрешна напрегнатост.

Цяла армия от слуги се грижеше за доброто настроение на гостите. Край огромния грил бюфетът с напитките просто не издържаше тежестта им, а по масите имаше планини от лакомства.

„С тая храна може да се нахрани цял полк“ — помисли си Джоан. Напитките биха правили чест на всеки суперлуксозен бар. Но най-смешното бяха участниците в грил партито. Сред карираните памучни ризи и джинсите, сред извезаните с шевици блузки и широките фолклорни фустанели се движеха като пауни с фракове хора, каквито тя бе срещала вече в Ел Пасо — новобогаташите, които иначе не напускаха своите кръгове.

А що се отнася до Джим Боб — „обикновения фермер“, той беше най-жалкият сред всички. Беше от шумния и досаден тип хора, които се мушат навсякъде. Ръцете му опипваха всичко и Джоан трябваше да пресече веднага опитите му за арогантна близост, след което той моментално я остави на мира. Джим продължи да й се усмихва уж приятелски, но малките му свински очички искряха от гняв.

— Не е ли сладичка? Какво ще кажете, а? Прави разни картинчици и не знам какви си джунджурии… Художник артист! — извика той толкова високо, че гостите започнаха да се обръщат към нея. — Хитро, нали! Да намери такъв чалъм за правене на пари!

Приятелите на Джим Боб започнаха да се кискат и Джоан съжали, че прие поканата на Джей. Вечерта й бе развалена още преди да е започнала. Стори й се цяла вечност, преди да дойде моментът за сбогуване. Джим Боб и приятелите му съпроводиха Джей и Джоан до тяхната кола.

— Ще дойдете пак при нас, нали? — подвикна Джим Боб с лицемерна сърдечност. — Пък може и да купя някоя керамична купичка от вас. Кучето ми например има страхотна нужда от нова чинийка за храна. Колко струва една такава? Хиляда или две хиляди долара? О, не! — Въодушевен от смеха на останалите, Джим Боб продължи: — Чакайте, чакайте! Имам и по-добра идея. Нали можехте и да рисувате? Какво ще кажете да боядисате новия ми обор?

Те стояха наоколо, облекли петстотиндоларовите си джинси и ризичките си, които струваха може би двойно по-скъпо, и се смееха за нейна сметка. За тях може би Джим Боб бе в тоя момент най-големият майтапчия на света.

„Ще ги оставя да издевателстват докрай — помисли си Джоан, — защото никога повече няма да срещна тази пасмина! Има ли нещо, което да ме свързва с подобни хора?“

По обратния път Джоан не произнесе никакъв упрек. Тя се бе заклела в себе си да не взема никога вече участие в парти, организирано, от който и да е приятел на Джей. Защото бе разбрала добре какво се крие зад приказките на Джим Боб: че тя просто не е от неговия свят!

Но дали Джей щеше да проумее някога, че това не можеше да бъде нейна мечта?

И когато той се опита да я прегърне и целуне пред прага на дома й, Джоан отстъпи рязко назад:

— А сега, Джей, чуйте ме добре! Във вашия свят аз не загубих нищичко. Наситих се на приятелите ви до такава степен, че не желая да ги виждам никога повече. Видях ги да се наливат, докато уискито потече от ушите им. Наслушах се на хвалбите им за пари, собственост и власт. А това, което най-много ме впечатли, е, че вие не можете да проумеете значението на едно просто „Не“!

— Как така? Какво всъщност искате да ми кажете с това?

— Че Джим Боб има дръзки и нахални ръце. За съжаление трябваше да го плесна по тях и от този момент нататък той избра втория вариант — да ме направи смешна пред приятелите си. И понеже има купчина пари, хората се смеят като побъркани на плоските му шеги. Но аз не намирам това за развлечение. Точно обратното! И няма да бъда никога една от вашата златна среда.

Той я притегли до себе си, преди тя да направи опит да го отблъсне.

— Джоан — прошепна той в ухото й, — не ми говорете за никаква моя среда. Вие сте там, където съм и аз, не разбрахте ли това?

И устните му потърсиха отново настойчиво и почти грубо нейните. Джоан се изви в ръцете му, но той не я пускаше. Това я изпълни с негодувание и неподозирани сили. Успя да се отскубне задъхана от прегръдката му и отстъпи назад.

— Казах ви, че не желая това! — Гласът й звучеше гневно. — Говоря напълно сериозно! Все едно дали ми вярвате или не! — И допълни, вече поуспокоена: — Все пак благодаря, че ме поканихте, Джей! Но ако някой от богатите ви приятели организира пак парти, не разчитайте вече на мен. По-добре да си остана вкъщи!

Джей Клифтън сви устни, а зелените му очи заискриха от гняв. Джоан бе сигурна, че ще избухне като ураган, но това, което последва, я смая за сетен път.

— Както желаете — бе абсолютно равнодушният му отговор, след което продължи: — Утре сутринта трябва да бъда в Далас. Ще се обадя, като се върна.

— Но не забравяйте какво съм ви казала! — предупреди го Джоан, все още изненадана от невероятната му реакция.

— Бих ли могъл?

Лицето му бе придобило странно изражение, което остана неразгадано за Джоан.

— Вие сте забележителна жена, Джоан Уилистън! Една изключителна жена!

Тя промълви едно „Лека нощ“, но не много убедително.

Пределно ясно й бе, че Джей Клифтън й се подиграва. Той не бе по-добър от останалите в неговата среда. Вероятно и той не виждаше нещо повече в нея от старомодната „Хей ти, малката!“, държаща се глуповатичко и дръпната като коза, щом устните или ръцете на някой мъж се докоснат до тялото й.

„Малката художничка! Художничка артист!“ — мислеше си гневно Джоан, когато бе седнала пак на следващата сутрин пред грънчарското си колело и продължаваше да работи. С диплома, достатъчна според ония дебелаци, за да боядисва обор!

Глината се огъваше под пръстите й, изпитвайки гнева й. Джоан изобщо не бе забелязала кога се е появил Мануел.

— Охо! — подвикна изненадан той, забелязал бледожълтите рози, поставени във ваза на малката масичка. — Откъде имаш тия цветя? В пустинята не растат рози.

— Твоят многообичан господин Клифтън ми ги донесе. Снощи бях с него на парти. При един от богатите му приятели. Но по-добре да си бях останала вкъщи — добави с лека въздишка тя. А после стана, за да приготви закуската.

Мануел я гледаше изумен.

— Ако искаш да знаеш, аз също не обичам богатите. Но все пак е хубаво, че си имаш вече novio.

— О, Мануел! — Гласът на Джоан прозвуча печално. — Той е точно като останалите. — Тя посегна към кутията с овесените ядки. — И те моля да запомниш, че не е моят novio!

— Наистина ли? — Мануел съвсем не изглеждаше убеден. — Тогава, щом не си влюбена, да не би да си болна?

— И как стигна до тази мисъл, хитрецо?

— Много просто — подсмихна се Мануел. — Друг път сипваш меда върху ядките, а сега го постави в кафето си.

Сега бе ред на Джоан да направи смаяна физиономия. Тя погледна към чашката си, вдигна я и отпи, след което скочи и изсипа кафето в мивката. Зад гърба й Мануел се кискаше тихичко, но Джоан не му обърна никакво внимание. Нещо в думите на момчето я бе накарало да се замисли дълбоко. Не! Джей Клифтън с положителност не бе нейният novio — любим, съкровище или всичко онова, което се криеше в значението на тази мексиканска дума. Но дали въпреки всичко Мануел нямаше право? Дали въпреки нежеланието си тя не бе влюбена в Джей? Не, това бе невъзможно!

Но защо не се усмихнеш тогава, Джоан? — обади се гласчето дълбоко вътре в сърцето й, докато тя изплакваше остатъците от мед в чашката си.