Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (3)

Трета глава

На сутринта Джоан се събуди по-късно от друг път.

Слънцето се бе показало вече зад далечните планински върхове, а това означаваше, че отдавна бе минало шест часът. Тя изтича до кухнята и постави бързо вода за кафето. А после излезе с Йоги навън, за да се наслади на прохладата на новото утро. Поведението на котарака бе обичайното. Този път той даже не направи усилие да потърси жертвата си, а просто се хвърли към най-близкия кактус. Тъкмо провеждаше ентусиазирано заучената си атака, когато се появи Джей Клифтън. Гостът спря, без да каже нито дума, и започна да наблюдава как Йоги обработва бодлите. Изглежда, че непознатият започна да проумява нещата. Той се приближи до Джоан и спря пред нея със странно изражение на лицето.

— Без задръжки, склонен към жестокост и насилие. Нали така се изразихте за него? Едва ли не хулиган, с предпочитание към чуждите мацки! Госпожице Уилистън, признавам честно, че сте необикновена жена. Това чудовище, което прави кактуса на салата, е Йоги, нали?

— Ще дойдете ли да пием кафе? — избегна отговора Джоан. Този път тя не успя да сдържи усмивката си. — Йоги ще ни прави компания. Нека само да приключи с гимнастиката си. Интересно защо сте станали толкова рано?

— Първо, защото изобщо не можах да се наспя, и второ — в тази килия нямаше никаква баня. Мога ли да се измия някъде тук?

По-късно, когато седеше, вече измит и сресан — макар и неизбръснат, на масата, гостът не пропусна възможността да обсъди още веднъж въпроса за Йоги.

— Преметнахте ме като последния глупак! — по-скоро се оплака той. — И за какво бе целият този театър? Само защото…

— Само защото нямам представа кой сте вие — отново не му даде да довърши изречението си Джоан. — На вас например щеше ли да ви бъде приятно, ако вашата съпруга приюти напълно непознат мъж, докато вие отсъствате от къщи?

— Аз нямам жена — изръмжа недружелюбно мъжът.

Джоан се засмя високо:

— И няма да имате никога, ако всяка сутрин ставате с тази кисела физиономия. Я се поусмихнете, господин Клифтън! Денят ще бъде чудесен. Няма да бъде толкова горещо като вчера. Освен това и телефонът ми проработи днес.

— Какво! И ми казвате това едва сега!

С няколко скока Джей Клифтън достигна до телефона. Джоан си наложи да не надава ухо, но все пак подочу нещичко. Джей Клифтън, изглежда, бе от оня сорт мъже, които обичат да дават разпореждания.

— Отлично — промърмори той, щом се върна обратно. — Пътна помощ потегли насам. Ще имате ли време и желание да ми покажете имението си, докато техниците пристигнат тук?

Бе истинско удоволствие за Джоан да наблюдава този мъж. Той имаше спортна фигура и се движеше леко и елегантно, но беше повече от видно, че разходките в пустинята не отговаряха на неговия начин на живот. При всяко изшумоляване в тревата непознатият трепваше, а когато кълвачът нададе пронизителния си крясък — мъжът просто отскочи встрани.

— Това… това не беше ли… рис? — попита загрижено той.

— Нещо такова! Оказа се, че познавате някои от животните в пустинята. — Усмивката се бе появила отново на устните й. Тя посочи с ръка към храсталака: — Това беше кълвач. Той гнезди там. Наричат го „гилата“.

— Това означава ли, че има и други видове?

Джоан спря и постави ръце на кръста си:

— Я ми кажете, господин Клифтън, къде всъщност сте израснали вие?

— В Бостън. Защо питате?

— Да сте живели някога сред природата или да сте се интересували въобще от нея?

— Не, всъщност не… Вярно е, че имахме къща на нос Код, но там прекарвахме повечето от времето си, заети с ветроходство. Никога не съм бил във вътрешността на страната.

— Жалко! Когато човек отвори очи за природата, той ще открие неподозирани неща. Убедена съм, че тук ще ви хареса много.

— Налага се да ми харесва — продължи с въздишка непознатият, — най-малкото, докато изпълним проекта в околностите на Редфорд. Тъй като ще трябва да остана там известно време.

Лицето на мъжа се изкриви в гримаса, когато прозвуча отново пронизителният крясък на кълвача.

— Я ми кажете, има ли доста от тия кресливи птици наоколо?

— Да! Освен това се намират и много други животни. В Биг Бенд например се срещат пуми и диви кози.

— В Биг Бенд ли? — попита недоумяващо мъжът.

— Е, добре дошли най-после в Тексас! Биг Бенд е национален парк с площ повече от хиляда квадратни километра и е доста известен. Между другото, започва съвсем наблизо оттук.

Вниманието и на двамата в този момент бе привлечено от шума на прелитащ самолет. Джоан хвана несъзнателно Клифтън за ръка:

— За бога, изглежда, пилотът има проблеми!

Думите й бяха изпълнени с ужас, когато ръката й посочи към висините. Машината там бавно губеше височина.

— Ето, виждате ли, той търси да се приземи!

— Естествено, че ще търси! — съгласи се Джей Клифтън, като че ли това бе най-разбираемото нещо на целия свят. — Това е самолетът на фирмата и той е тук, за да ме прибере.

Джей Клифтън започна да маха с ръка към самолета, който оставяше след себе си шлейф от дим. Пилотът действително търсеше къде да се приземи.

— Да, разбира се! — саркастично поде Джоан. — Самолетът на фирмата. Един напълно нормален ход. А не считате ли, че трябваше предварително да поискате разрешение от мен? Вижте какво направи пилотът ви!

И посочи с ръка към храсталаците юка, които останаха като обръснати от самолета.

— Да се надяваме, че не е смазал гнездото на червеноопашатия сокол! — гневно промълви тя. — А трябваше да ме попитате само! Сто метра настрани има идеално място за приземяване.

— Пресвети боже! Вие наистина ли очаквате от мен да бъда загрижен за някакви си там птички?

— Ваша работа е за какво ще се грижите, но тази земя тук принадлежи на моя баща и мое право е да се грижа за всичко, което живее по нея!

— И какво да направя сега? Да се извиня на вашите птички ли?

— Няма нужда, господин Клифтън — подвикна Джоан, тъй като пришълецът я бе изоставил и подтичваше вече към самолета. Бе забелязала вече какво предстои да се разиграе пред очите й.

В този момент върху пилота налиташе мътещият сокол, чието гнездо бе оцеляло като по чудо от самолета. Пилотът току-що бе слязъл на земята и сега размахваше безпомощно ръце, правейки опити да се върне обратно в машината. А миг по-късно в същата ситуация изпадна и Клифтън. Той представляваше такава комична гледка в старанието си да се опази от дивите набези на сокола, че Джоан започна да се смее високо и не престана до момента, когато соколът отлетя настрани и натрапникът започна да бърше потта от челото си. Пришълецът бе разбрал може би, че тук царят други закони, а не неговите фирмени правила. Но тя бе направила междувременно едно много интересно откритие. На корпуса на самолета блестяха огромните букви на надписа: „Клифтън Ентърпрайс“.

— Значи вие сте собственикът на концерна за хранителни продукти, който произвежда всичките ония готови храни? — попита Джоан, която се бе приближила отново до Клифтън. Тонът й бе предизвикателен. И да искаше, момичето не можеше да скрие язвителността си.

— Виноват съм, ваше превъзходителство — церемониално се поклони Клифтън, — но ако ми позволите да се защитя: след смъртта на баща си аз развих напълно нова концепция за този концерн. Преди хората се интересуваха само с колкото се може по-малко разходи да осигурят нещо за храна, безразлично какво е то. Главното бе да има някакъв вкус. Само че хората днес се замислят малко повече върху това, което ядат. Те търсят преди всичко калорична храна. Ето на кое заложихме ние! Да предложим на клиентите си алтернативни, природосъобразни продукти.

Джей се засмя весело и подаде ръка за сбогом.

— Трябва да тръгвам, защото се страхувам, че ако ви разясня концепцията си докрай, ще трябва да остана тук поне една седмица още. — Той стисна ръката й, гледайки я в очите: — Благодари много за… хм, как да се изразя, „обезоръжаващото ви въоръжено гостоприемство“! Бих ли могъл да се надявам, че можем да се срещнем отново?

— Аз… не бих имала нищо против — чу Джоан собствения си заекващ глас и се учуди сама колко смутена и развълнувана беше и момента. А после продължи, все едно че говореше някой друг. — Даже бих се радвала на това!

Последвалото бе абсолютно неочаквано за нея. Пилотът бе спуснал отдавна стълбичката, но Джей Клифтън като че ли се колебаеше да се изкачи по нея. Той притегли внезапно Джоан към себе си и устните му се впиха в нейните. Това бе един страстен повик, изискващ отговор, но тя реагира по същия начин, както досега: отблъсна Джей и бузите й се обагриха от гневно недоволство.

— Сбогом, господин Клифтън! — произнесе студено тя.

— Довиждане… Джоан!

Стори й се, че вижда закачливи, дори подигравателни искрици в очите му.

— До скоро виждане — повтори той.

Йоги я очакваше на сигурно разстояние. Щом самолетът се издигна, той се приближи до Джоан и се остави да го вземат на ръце. Погали веднага глава в ухото й, като започна да мърка.

— Хареса ти, нали?

Котаракът бе от приятелите, които си казват веднага това, което им е на сърце. Само че този път не успя да отговори на стопанката си кое е онова, което прави Джей Клифтън толкова привлекателен и желан.

В момента тя знаеше със сигурност само едно: тази негова самоувереност и навикът му да се разпорежда преминаваха границите на нормалното и не можеха в никакъв случай да бъдат привлекателни. Ами нахалството му да я целуне просто ей така? Трябваше да му удари един шамар! Защо не се сети за това в момента?

И въпреки всичко у Джей Клифтън имаше нещо фатално омайващо. Със сигурност то нямаше връзка с парите му. Парите и хората, които ги притежаваха в огромни количества, не означаваха много за Джоан. Вярно, че той изглеждаше добре. Но нима и това бе основателна причина да се чувства така странно притеглена от него? А дали нещата не тръгваха от искрения му интерес към живота в пустинята? Нали той бе пожелал да му разкаже за много чудеса на природата. Ето че не можеше да си отговори сама коя е причината Джей Клифтън да й е толкова симпатичен. А не беше ли по-добре да остави всички въпроси настрани? Щом човек започне да се пита твърде много защо някой друг му е толкова симпатичен, обикновено това е първата стъпка, преди той да се влюби. А сърцето на Джоан все още не бе готово да направи за втори път подобна стъпка към някого.

Само да не бяха тия тръпчици, които се появиха и обхванаха целия й гръб. Той беше споменал нещо за скорошно виждане. От една страна, Джоан се надяваше никога повече да не срещне нахалника, но отново този верен вътрешен глас й нашепваше, че той ще се появи много скоро в живота й.

 

 

Йоги бе станал неспокоен и откъсна Джоан от мислите й. Тя веднага разбра причината за това. От далечината се дочу глух тътнеж. Трябваше да побърза незабавно. Бурите в пустинята се появяваха внезапно и тежко на тоя, който се случеше навън. Джоан прецени, че й остава достатъчно време, за да затвори всички прозорци и да подготви огромната бъчва — резервоар за вода. Тук падаха достатъчно много дъждове, така че тя не бе оставала досега без запас от вода.

Приближаваше силна буря. Оловно черни облаци изпълниха скоро цялото небе и Джоан видя проблясването на първите светкавици.

— Дръж се, Йоги! — извика тя и затича с котарака на ръце към къщата. Успя да затвори всички прозорци и нагласи в последния момент тръбата, отвеждаща водата към резервоара. И когато бе вече на прага на дома си, отгоре се изля море от вода. Джоан застана до единия от прозорците и се загледа в проливния дъжд. Слава богу, помисли си тя, че гнездото на червеноопашатия сокол не бе разрушено. Представи си птицата, стояща с полуразперени криле над малките, бранейки ги по този начин от потоците вода. А колко по-безпомощен би изглеждал човек, останал навън под бушуващото небе! Джоан си спомни с благодарност за дядо си. Той я бе научил как се пали огън при ураган, как се вдига палатка на открито. Беше й показал разположението на звездите и определянето на посоките според тях. Двамата с баща й я бяха научили как да оцелее, ако се наложи да остане съвсем сама. Но дали човек като Джей Клифтън, прекарал живота си само в града, би могъл да се оправи в подобно положение? Положително не. Животът на Джоан би протекъл може би също като неговия, ако майка й не бе починала, когато тя бе на седем години. Дотогава и тя бе живяла само в града — разглезена и пазена като рохко яйце. Майка й изобщо не одобряваше безкрайните отсъствия и експедиции на мъжа си. Никога не бе взела участие в неговите пътешествия по джунгли и пустини. Но след нейната смърт животът на Джоан се промени коренно. Когато баща й бе на път, тя живееше при своя дядо. Двамата ходеха много често в планините, а неделните дни прекарваха задължително там. През лятото ловяха риба и я печаха на жаравата на огъня, стъкмен от тях. През зимата караха ски и правеха огромни преходи. Дядо й не се умори да я посвещава в тайните на природата. Но дали такъв живот би имал своята прелест и за Джей Клифтън? Джоан трепна, когато установи, че мислите й кръжат все около тоя Джей…

Бурята премина, както се появи. Дъждът събуди нов живот навсякъде наоколо. Свежата зеленина бе като приказен воал и Джоан си пожела отново Джей Клифтън да може да види това чудо заедно с нея. Клоните на окотилото се покриха с нежни розови цветове. С каква наслада би показала тя на тоя Джей каква приказна красота крие нейната пустиня! Но нима заслужаваше, нахалникът му с нахалник, да мисли чак пък толкова много за него?… Големият шеф!… Малко ли работа си имаше той, за да си спомни за кратката си среща с нея? Вярно, че сам беше подхвърлил да се видят отново, но можеше ли да се вярва на такъв човек? Не си заслужаваше да разчита на приказките му…

Три дни по-късно, когато двамата с Мануел майсторяха телена пластика и когато за пръв път Джоан бе престанала да си спомня за Джей, телефонът иззвъня пронизително.

Джоан направо онемя, чула гласа на Джей.

— Здравейте, Джоан! — Гласът му звучеше весело и самодоволно. Джоан усети по гърба си познатите тръпки. — Имате ли желание да вечеряте с мен?

— Желанието е налице, стига да не се окаже галавечеря!

— В никакъв случай — направо извика той, — ще бъде една от най-безобидните вечери.

Няколко часа по-късно Джоан бе вече готова, но с явното съмнение, че не изглежда отлично. Облякла бе семпла бяла копринена блуза и пола от пъстра тафта. На ушите си бе поставила сребърните обици с малките тюркоази, които бе получила като коледен подарък от семейството на Мануел. Оглеждайки се, установи за сетен път, че уж изглежда добре, но непрекъснато я преследва комичното чувство, че това не е подходящо облекло за вечеря.

Джей Клифтън се появи малко след четири часа. Мануел безмълвно го наблюдаваше, учуден. Най-голямо впечатление му бе направил частният самолет, който се приземи недалеч от къщата. Очевидно Джей Клифтън не бе забравил думите й, защото машината кацна там, където не можеше да причини някаква щета. А Джоан просто нямаше възможност за удивление. Кой знае защо, тя си бе внушила, че Джей ще пристигне с лека кола и сега трябваше да побърза и да приключи с тоалета си.

Редфорд бе малко градче, но от елегантното облекло на Джей Джоан заключи веднага, че там ще има поне един луксозен ресторант. Така или иначе тази вечер тя не успя да види нито градчето, нито ресторантите му. Не бе летяла често със самолет, но фактът, че поеха в северозападна посока, я накара да разбере, че не летят към Редфорд.

— Къде отиваме всъщност? — попита изненадано тя.

— В Ел Пасо. Това е следващото селище, в което има прилични заведения. Помислих, че няма да е лошо да посетим мексикански ресторант. Никъде храната не е по-добра, отколкото там.

Това, което я очакваше в ресторанта, бе направо комично за нея. Защото тя отдавна познаваше блюдата, в които преобладаваха лютивото и острите мексикански подправки. Но тия тук биеха всякакви рекорди. Ако Джей я беше попитал къде могат да се насладят на истинска мексиканска кухня, щеше да го насочи. Но той естествено бе останал и сега верен на себе си.

На летището бе наел кола и подминаха няколко типично мексикански ресторанта, за да я доведе направо в „Комемос“ — един безбожно скъп ресторант, чието меню беше минало покрай „типично мексиканското“. И все пак аперитивите бяха превъзходни. Коктейлът „Маргарита“ утеши малко Джоан и тя отпиваше на глътчици от чашата си, останала съвсем сама на масата… Защото Джей прекара по-голямата част от вечерта на една от съседните маси в оживен разговор с някакъв мъж, с когото очевидно се познаваха добре. И когато след поредното отбиване, за да изпие изстиналото си кафе, той разбра, че е почти девет часът, чашата на търпението на Джоан бе вече преляла.

— Мисля, че е време да ме върнете обратно в моя дом! — рязко изрече тя.

Джей Клифтън не можа да скрие изненадата си.

— Съжалявам страшно много, че не можах да ви посветя цялото си време — изрече той, — но знаете ли, повечето от бизнесмените се събират тук, а за мен бе изключително важно да поговоря с Карл Ревърт. Тази вечер той случайно бе тук и това ми спести куп време да го търся специално за контакт.

— Случайно значи! — подигравателно подхвърли Джоан.

— Е, добре! Ако ви устройва това, ще приемем, че сме имали уговорка! — Джей бе явно раздразнен. — Ще пием ли по още една „Маргарита“, преди да потеглим за партито?

— Какво парти? За какво става дума сега? — Джоан бе искрено изненадана и стъписана. — Вече минава девет. Докато се върна вкъщи, ще стане единадесет.

Той улови ръката й:

— Е, и какво от това? Сигурен съм, че ще се забавлявате превъзходно. Познавам хората, които организират партито. Те са ми близки още от детството. Ако има някой, който да аранжира празненства по-добре от тях, здраве му кажи!

Джоан го последва навън със смесени чувства. Сядайки в колата, тя бе наясно вече с едно: още в ресторанта, очевидно предназначен за срещи на супербогатите, се бе почувствала не на място. Какво ли щеше да й поднесе още вечерта?