Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (13)

Тринадесета глава

Джоан се хвърли с ожесточение в работата. Петъкът дойде, но увлечена, тя просто бе забравила, че очаква посещение.

Беше късен следобед. Измореният Мануел се бе свил на едно кресло и спеше. Йоги му правеше компания, излегнат до него. Той заслужаваше напълно почивката си. Сутринта бе хванал един огромен плъх — от простите домашни разбойници — и Джоан се бе зарадвала много, че котаракът му бе светил маслото. Естествено разглезеният Йоги не бе докоснал повече сивото мъртво туловище. Изглежда, дори мисълта да хапне от него го отвращаваше. Наложи се Джоан да закопае трупа на плъха. Случилото се беше въпреки всичко едно малко събитие. Котаракът ставаше истински мъжкар и ловец. Той възвръщаше просто своята сила.

— Ставайте всички! — извика Джоан. Мозес й се беше обадил преди малко по телефона. — Мозес и Питър ще ни очакват в два и половина до имота на господин Кромуел. Хайде, по-бързо, ленивци! Ако искате да похапнете супичка и сандвичи с пилешко месо, бързо на масата!

Малко след два часа всички се качиха в стария джип на Джоан и поеха на път. Трябваха им десет минути, за да стигнат до разклона на пътя. Мануел пееше през цялото време, озарен от радостта си. Питър, неговият нов и огромен приятел, щеше да му става съсед! Но най-хубавото бе, че Питър имаше две деца. Те бяха със сигурност точно толкова симпатични, колкото своя баща. Мануел изгаряше от нетърпение да им покаже толкова много неща наоколо.

— Децата ще се нуждаят от помощта ти, Мануел! — като че ли прочете мислите му Джоан. — Те са живели само в големия град и единственият им голям преход е бил до училище, заедно със стотици други деца.

— Завий малко надясно! — прекъсна я малчуганът. — По този път ще стигнеш директно до къщата. Само че малко по-надолу пътят е целият в дупки. — Нещо накара мексиканчето да сбърчи черните си вежди. — Не е ли малко странно! — измърмори то. — Не се вижда никакъв самолет, не го виждам приземен и в пустинята!

Мануел бе несъмнено прав. В синьото небе плуваха само няколко перести облачета. Липсваше какъвто и да е шум от самолет. Джоан просто не се задълбочи в размишления. Решението й бе да спрат до къщата и да се огледат добре. Удари спирачките и закова джипа под едно ютово дърво. Можеха да слязат поне на сянка.

— Ще дойдете ли до къщата с мен? — попита тя.

Мануел вдигна Йоги на рамото си и след малко тримата бяха на изтърканите каменни стъпала на къщата. Но момчето спря внезапно и Джоан погледна изненадано към него. То се обърна и потегли назад.

— Какво има, Мануел? — подвикна му тя.

Момчето извърна глава и Джоан забеляза някакво странно оживление, изписано на кръглото му личице. Дори при най-добро желание не би могла да отгатне какво става с него.

— Ами исках… мислех си… че е по-добре, ако се отбия до потока… Зная едно място, където винаги има гущери… Ти влез в къщата… Аз ще дойда, като видя самолета.

Мануел се разбърза така, като че ли му пареше под краката. Виж го ти палавника! Непредвидими бяха в постъпките си малките деца! Доколкото го познаваше, детето щеше да се появи след малко и да й подари някакво гущерче, очаквайки, както винаги, да я зарадва с това.

Но трябваше да се чуди за втори път. Мануел изтича до джина, влезе вътре и скри нещо в джоба на панталона си.

— Мануел! — извика Джоан. — Би ли ми казал какво взе от колата?

— Ножчето си, какво друго — обясни й мексиканчето с изражение на светец.

Фигурката се шмугна за втори път вътре и се появи с кутията, в която обикновено малчуганът поставяше своите „съкровища“. Мануел се отдалечи с възможно най-голямата бързина, придържайки котарака на рамото си. Джоан гледаше след него с усмивка на устните. Децата си живееха в свой свят и не трябваше да се изисква от тях да се интересуват от проблемите на възрастните. Сторило й се беше, че по време на разговора си с Мануел е дочула шум на кола. Твърде възможно бе да се е заблудила. Или може би колата бе спряла наблизо? Не беше й направило впечатление шумът от мотора да се отдалечава в друга посока. Дали не бе пристигнал собственикът на този имот? Всичко щеше да се изясни. Нямаше защо да се притеснява. Вероятно и собственикът нямаше да има нищо против, ако тя огледа бъдещия дом на Питър и Маржъри.

 

 

Старата къща бе построена в испански стил под формата на буквата „Г“. Джоан прецени, че тя е най-малко на сто години. На някои места покривът бе вече хлътнал, а прозорците бяха в окаяно състояние. Но като се изключи това, сградата имаше солидни основи. Питър трябваше да хвърли доста пари за ремонт, но после щеше да има къща, с която можеше да се гордее цялото му семейство.

Джоан влезе в къщата и забеляза, че Кромуел е започнал вече подобренията в нея. Кухнята бе с нови плочки. Личеше си стремежът на собственика да не променя нищо от първоначалната архитектура на сградата. Откритата камина бе запазена. Потъмнялото дъбово дърво на облицовката бе почистено и лакирано. До кухнята имаше модерно обзаведена баня с душ. Джоан тръгна по коридора и отвори следващата врата. Изправи се пред огромно помещение, в което също имаше открита камина. В другото крило на сградата се намираха още пет стаи, които бяха функционирали очевидно като спални помещения. Имаше още една баня и няколко душа. А съвсем в дъното на къщата се намираше друго светло и огромно по размери помещение, което щеше да предизвика възторга на Питър. То бе идеално за студио. Висока двукрила стъклена врата водеше към тераса. Колонада поддържаше покрива над нея. Плочките по пода на терасата бяха поизядени от времето, във фугите им растеше трева, но с малко повече труд тук можеше да се направи фантастичен кът за сядане на открито.

Гледката бе направо очарователна. Пред погледа се разкриваше вълнообразното великолепие на пустинята и стигаше чак до силуета на планините.

— Каква красота! — възкликна Джоан. — Мястото е направо вълшебно! Питър ще бъде възхитен.

Последните думи застинаха на устните й. Някой бе влязъл в къщата. Джоан долови ясно приближаващите стъпки. Твърде възможно бе това да е Мануел. „Колко странно звучат те!“ — помисли си Джоан. Не бяха стъпките на малко дете. „Сигурно са на господин Кромуел“ — опита се да познае за втори път тя и се обърна към вратата.

Все едно че нещо преряза сърцето й. Защото срещу нея се бе изправил Джей Клифтън!

— Какво правиш ти тук? — извикаха и двамата почти едновременно.

Изведнъж като че ли пелена падна от очите на момичето.

Мануел бе видял приближаващата се кола! Твърде възможно бе той да е разбрал само по шума кой идва с нея! Хитрецът му с хитрец!

Безсмислено бе в този миг да предприема какъвто и да е опит за бягство. Не можеше да потегли и с джипа. Ключовете за колата бяха у онова мексиканско дяволче! То й беше изиграло този невероятен номер и все едно дали искаше или не — срещата с Джей Клифтън беше факт!

Стояха, всеки на мястото си, и продължаваха да се гледат мълчаливо един друг. Гърлото на Джоан бе пресъхнало, а сърцето й просто щеше да се пръсне. Всичко в главата й се въртеше в кръг. Момичето не откъсваше хипнотизираните си очи от Джей. Той се овладя, както винаги, пръв. Направи няколко крачки към нея, но после спря. В ъгълчетата на устните му се появи познатото изражение на гняв.

— Имам чувството, че някой ни погоди тоя номер! — започна остро той. — Аз имах среща тук с Мозес и Питър Мак Брайд. Бяха ме помолили да се огледам за мебели, необходими за обзавеждането на този дом. Но както изглежда, двамата нарочно закъсняха да се появят. — Джей се изкашля смутено. — Ако… ако е по-добре за теб, аз мога да изчакам и вън. Бих искал само да ти кажа едно: радвам се, че изложбата ти има такъв успех!

— Благодаря — мъчително отговори Джоан. — Още повече за това, че ми помогна като посредник за нея!

— Удоволствието бе изцяло мое!

Бяха произнесли всички тия реплики като марионетки в абсурден театър и Джоан усети непреодолимото желание да се изкикоти като ненормална. Държаха се учтиво и благовъзпитано като на официален прием. Бяха просто хора, които нямаха повече какво друго да си кажат. Но Джей вдигна очи и погледна объркано към Джоан:

— Не зная какво цели Питър с това. Но ще използвам случая, че те виждам, за да ти кажа защо ще се махна оттук. Едва ли това те интересува, особено като имам предвид, че ти и Питър… че вие двамата…

— Това минава вече всякакви граници! — избухна гневно Джоан. — Да не подхвърляш, че между мен и Питър има някаква любовна връзка? Аз не зная какво ти е разказал този… този невъзможен човек и защо е толкова заинтересован ти да му повярваш на приказките! Та той си има жена, Джей! Прекрасна съпруга и две очарователни деца. Толкова ги обичам, че не би могло повече! А що се отнася до мен, никога не съм се докосвала до неговото легло!

Джей бе окончателно сразен.

— Значи ти… но тогава… честно казано… аз изобщо не мога да проумея какво става тук! Но както и да е, обещах му да ти обясня някои неща! Чуй ги накратко! Вдигнах ръце и се отказах да се противопоставям на абсурдната логика на брат си! Освободих се с един замах от целия този панаир. Моят брат сега е пълновластният шеф, а на мен ми остава ролята на наблюдател. Да гледам как ще опропасти цялата фирма. Всичките ми идеи, целият ми труд, в които инвестирах сърцето и душата си, отидоха по дяволите! Питър ми направи предложение да започна всичко отново. Да основа предприятие изцяло по моите концепции тук, на неговата собствена земя. Само че на мен всичко ми е дошло ей дотук!

Джоан бе изненадана, но в момента Джей не бе човекът, който заслужаваше състраданието й.

— А защо не помолиш майка си да ти отпусне няколко милиона назаем? Това няма да е проблем за нея!

— Майка ми промени завещанието си — обясни с горчива усмивка Джей. — Или ако трябва да бъда точен, тя ме обезнаследи! Моят брат се погрижи за това. Но аз не съм останал съвсем без при. Имам осемдесет хиляди долара в банката, но нямам вече никакъв достъп до семейните милиони. Честно казано, това даже ме радва!

— Радва ли? Приказваш вицове! Да не искаш да ми внушиш, че можеш да живееш без плувния басейн и без игрището си за голф?

— Ако им отдавах чак такова значение, не бих ли могъл да си ги построя и сам? — разгневено реагира Джей. — За това няма нужда от милиони. Едно зная обаче със сигурност: ако се наложи да ги строя, това няма да стане тук! Всичко, което се надявах да намеря тук, се е превърнало в пепел и прах! Все пак трябва да ти отдам правото за едно!

— И кое е то?

— Схващането ти за ценностите в живота. Ти беше несъмнено правата! За приятелите например или ония, които аз считах за такива. Джим Боб и Бебси ме забравиха още на следващия ден. Като си спомня само фалшивата обстановка в техния дом!… А между другото мебелите, които осигурих на Питър за тази му къща, са от една стара мисионерска сграда близо до Редфорд. Успях да ги измъкна изпод носа на Клей. Той искаше да направи от сградата „Кънтри клуб“ за своите приятели и център за почивка на своите директори.

— Но той ще създаде клуба въпреки всичко!

— Малко трудничко — не без злорадство отвърна Джей, — защото аз и Мозес откупихме земята около мисионерската сграда. На Клей ще му се вгорчи животът, когато трябва да се обръща за разрешение към нас, ако иска да влезе в имота си! Но друго исках да ти кажа. Мисионерската сграда, от която купих мебелите за Питър, е с твърде интересна архитектура. Няма да е кой знае какъв проблем да я разруша и да я построя по абсолютно същия план отново някъде тук. Да поставя с нея основите на новата си фирма, която ще се развива, но както искам аз! Само че няма да направя това!

— Естествено, че не! — забеляза студено Джоан. — Защото рано или късно ще кацнеш пак сред своите. Един Клифтън си остава завинаги Клифтън, дори да е изпитал някакви съмнения за ценностите в живота.

Джей направо подскочи:

— Ти не разбираш ли или не искаш да разбереш? Наистина ли не можеш да проумееш защо не желая да се установя тук? Добре тогава! Това ми дава още по-силно основание да си вдигна чуковете и да изчезна колкото може по-бързо оттук. Остава ми още едно: да помогна на снаха си, пък после ще мисля за себе си. Десет години й бяха достатъчни да проумее какво представлява моят брат. Това беше жената, с която се появих на изложбата ти! Казва се Дона. Връща се в родния си град и след като приключи процедурата по развода с Клей, ще се омъжи сигурно за едно хубаво момче! През всичките тия години мъжът е чакал старата си любов.

— Снаха ти ли? — несъзнателно отрони Джоан.

— Точно тя! Исках да ти я представя и тя предварително се бе зарадвала толкова, че ще има възможност да се запознае с теб. А какво направи ти? Измъкна се като буреносен облак с Питър от галерията и ни остави в такова положение! Не можах да намеря претекст как да обясня поведението ти.

Джоан търсеше някакъв отговор, но гласът просто бе изчезнал в гърлото й.

— Чуй сега и причината, която ме кара да не се мяркам повече насам, Джоан! — Нещо тъжно се бе появило в изражението на Джей. — Тази причина си ти! Ти ме накара да си припомня ония неща, за които в моите кръгове вече не си спомнят изобщо. Искреност, порядъчност, скромност! Как бих могъл да живея на две крачки от теб сам, когато те обичам и искам да бъдем заедно двамата? Добре! Заблуждавал съм се, че между теб и Питър има нещо. Но променя ли нещата това? Казах ти, че те обичам. Не бях достатъчно сигурен дали те обичам истински. Но и ти никога не си казвала дума за това. Аз също не те попитах никога, защото сега съм убеден напълно в извода си: ти изобщо не изпитваш нещо към мен.

— Но…

Сега пък Джей не я остави да продължи:

— И няма нищо чудно в това! Парите на семейство Клифтън са стояли за теб винаги като пропаст помежду ни и ти си чувствала непрекъснато, че аз не подхождам за твоя свят. Че не бих могъл да живея в него!

— Но… ти би могъл поне да опиташ — захълца Джоан. Тя трепереше с цялото си тяло и сълзите се стичаха по лицето й. — Би могъл дори да се научиш. Да обикнеш кълвача и неговия пронизителен вик, червеноопашатия сокол, който така всеотдайно пази малките си… а ако застанеш поне една минута спокойно на мястото си, ще чуеш как тупти сърцето ми… ще забележиш, че почти умирам от любов. А ти говориш и не преставаш да говориш…

Не можа да продължи. Джей разтвори ръце и устните им се сляха в целувка, която казваше всичко.

Джоан бе потънала в море от блаженство. Със страстна всеотдайност тя отговаряше на целувката на този мъж — единствения, когото бе обичала досега и когото щеше да обича цял живот.

Всички съмнения, неотразимата печал бяха изчезнали, все едно че не бяха съществували никога! Тази прегръдка слагаше, своя тайнствен и вечен печат върху любовта им.

Но някакво мечешко покашляне изтръгна двамата от техния унес.

— Извинявам се, ако съм попречил нещо — зазвуча басът на Питър Мак Брайд, — но както виждам, оздравителната терапия започва не лошо!

Лицето на великана сияеше доволно:

— Как мислиш, Джей? Би ли могъл да прекъснеш за малко приятното си занимание? Бих искал да разбера на кое място смяташ да строиш мисионерската си къщичка?

— Ами аз… ние двамата… На нас просто не ни остана време да поговорим за това!

— А какво чакате още? Потърсете подходящо местенце! — подвикна друг познат глас. Беше се появил Мозес с котарака на рамо. — Доколкото мога да оценя обстановката, май че сте стигнали до някакъв компромис. — Мозес не можеше да скрие съзаклятническата си усмивчица. — Напомням ви все пак, че ни предстои доста работа! Джей трябва да построи цяла една къща и да основе с Питър и мен новата си фирма. На Питър му предстои голям ремонт, местене на семейството…

— Но, сеньор Мозес — извика едно детско гласче, — ти забрави най-важното нещо! Нали най-напред трябва да отпразнуваме сватбата?

— Точно така, момчето ми! Затова ти предлагам сега следното: хайде да излезем и ти да ми покажеш гущерчетата си, а да оставим тия двамата тук да обсъдят плановете си за бъдещето.

* * *

— Джоан! — прошепна Джей, когато останалите напуснаха стаята. — Чу ли какво каза Мануел? Искаш ли да се омъжиш за мен?

Момичето не успя да отрони и дума от щастие. То само кимна и притисна с преливаща нежност лицето си до гърдите на Джей. Сърцето й пееше от радост. Целият свят бе окъпан от ярка светлина.

Навън нещо падна тежко, а после се дочу пронизително цвърчене и двамата се отдръпнаха неволно един от друг. Погледнаха към терасата и видяха Йоги. Той се бе изтегнал вече по корем и козината му направо излъчваше сияние, огрява от слънцето. Очите на котарака също горяха, а от муцуната му се подаваше това, което бе останало от мишката.

— Не твърдеше ли именно за него, че не можел да се спаси от мацките? — попита усмихнат Джей. — Колко жалко само, че е мъжкар! За тази му постъпка бих го разцелувал, ако беше маценце!

— А не съм ли ти казвала вече, че с Йоги сме сключили тайно споразумение? Ето какво гласи текстът му: той да хваща мишките, а аз да получавам целувките за това.

— Беше ли подобаващо възнаграждението? — попита я щастлив младият мъж, когато даде възможност на Джоан да поеме дъх след безкрайно дългата и нежна целувка.

Тя кимна възторжено. Джей я прегърна и двамата излязоха на терасата.

— Мануел твърди, че пустинята е така красива, защото Бог оставя слънцето толкова дълго да свети над нея — тихо заговори Джей. — Момчето признава, че понякога става малко по-топло от допустимото, но за него няма нищо по-красиво от изгрев в пустинята.

— И е право — потвърди Джоан. — Само че е забравило да ти разкаже за нощите. Когато завикат кукумявките и малката лисичка тръгне на лов…

— … и когато Джоан се промъква край къщата с пушка в ръка, заплашвайки да продупчи кожата на своя безобиден гост — допълни усмихнато Джей. След което продължи: — А сега съвсем сериозно, любов моя! Радвам се още в този момент на хилядите изгреви, които ще изживеем двамата с теб. Ще се старая да не страдам много под палещите лъчи на деня, а по-късно ще наблюдаваме заедно как на лунната светлина твоята приятелка, пустинната лисица, търси храна. Ти, моя любов, ще ми помогнеш да видя с очите ти хилядите прекрасни неща, които са оставали непознати за мен. Бих искал да гледам дотогава, докато ме омагьосат напълно.

Очите на Джоан бяха пълни със сълзите на щастието.

— Знаех си, че ще дойде този ден, Джей! — шепнеха устните й. — А освен това… мисля… че заслужаваш нещо повече от награда за нежните думи, които чух.

Тя погледна към котарака, който се изтягаше блажен.

— Хей, Йоги! Не искаш ли да се разходиш навън? Би могъл да хванеш още няколко мишки!

Джей привлече Джоан плътно до себе си.

И когато се целунаха отново, светът наоколо престана да съществува за тях.