Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (12)

Дванадесета глава

По-нататъшните й дни продължиха като в ада. Първият от тях беше най-лошият. И Джоан се зарадва неизказано много, когато се появи Мануел. Момчето се бе прибрало при родителите си, така че дойде едва на втория ден и тя забеляза веднага, че нещо не е наред. Остави го сам да си каже болката. Това стана на закуската.

— Джоан — започна плачливо момчето, — трябва да споделя нещо ужасно с теб! Училището започва отново…

— Но кое му е ужасното на това? — усмихна се весело Джоан. — Доколкото зная, то е удоволствие за теб!

— Да, но ти имаш нужда от мен! Ние имаме толкова много работа!

Момчето гледаше омагьосано как Джоан пълни за втори път купичката му с овесени ядки.

— О, чакай малко! Щях да забравя още нещо! Ние трябва да се обадим на сеньор Питър на всяка цена!

— Така ли? Защо?

— Ами нали му обещахме да потърсим за него парче земя? Татко познава един човек от Редфорд, който притежавал такава земя. Чул, че този човек иска да я продава. Имотът се намирал съвсем до шосето. Папакито каза, че бил… хм… петнайсет хектара. Може ли според теб да е толкова голям?

— Напълно е възможно! — отговори Джоан. — А как се казва този човек?

— Джон Кромуел.

Джоан установи, че Джон Кромуел е не само собственик на въпросната земя, но и че иска на всяка цена да се освободи от нея.

 

 

— Аз съм минен инженер, госпожице Уилистън — обясни й самият Кромуел по телефона. — Исках да се установя със семейството си там, но получих изгодно предложение за работа в чужбина. Жена ми и децата ще отидат в Тенеси при нейните родители, докато аз се върна. Казахте ми, че познатият ви, който иска да купи земята, е голям ценител на природата. Тогава му правя следното предложение: ще му продам земята си на същата цена, за която я купих аз. Вярвайте ми, че това е все едно да му я подаря. Така че той да вземе решението си по възможно най-бързия начин.

Джоан знаеше, че Питър в момента е някъде из Тексас, но бе убедена, че рано или късно той ще се свърже с Мозес. Така че най-логично бе да телефонира първо на него. Но изобщо не можеше да чуе гласа му, тъй като Мануел възбудено допълваше около нея разни подробности, а на всичко отгоре замяука и проклетият котарак.

— Стига най-после! — не издържа по едно време Джоан. — Слез веднага от рамото ми, Йоги! О, извини ме, Мозес! Но след като се наслуша на асистентите ми, чуй сега и мен!

— Радвам се, че нещата са тръгнали по нормалния път — дочу тя неизменно любезните думи на Мозес. — Гласът ти звучи така радостно. Да не си говорила вече с Джей?

— Не! И трябва да ти призная за мой срам, че още не съм му благодарила за жеста. Обещавам ти да направя и това! Само че ти се обаждам за съвсем други неща! Току-що се прибираме и тримата. Бяхме да разгледаме един имот. Земята се намира на четвърт час от моя дом. Мисля, че е точно това, което търси да купи Питър. Старата къща, която се намира в имота, ще трябва да се ремонтира основно, но тя е огромна, разбираш ли? Има предостатъчно място за студио, помещения направо за изложбени зали! Освен това е близо до пътя, а училищният автобус минава точно край къщата! Така че децата на Питър могат спокойно да ходят и сами на училище!

— Това е добра новина — отвърна Мозес. — Я да помисля малко! Оня мечок ще мине положително днес при мен. Да му кажа ли, че новият му имот го очаква с нетърпение?

— Естествено, Мозес! И колкото по-бързо станат нещата, толкова по-добре! Представи си само! Питър и аз ще основем една малка колония… Общество на художници, които чрез теб в Сан Антонио ще осъществяват контактите си с големия свят! О, Мозес! Ще бъде направо фантастика! Представяш ли си Питър да е наблизо?

— И още как! Само че трябва да прекъснем веднага. — В гласа на Мозес се бе промъкнала някаква странна нотка. — Знаеш ли, в залата ми се появи някакъв клиент, който, струва ми се, е страшно заинтригуван от „Йоги и кактусът“. Ще съобщя всичко на Питър, а после ще ти се обадим веднага. Окей?

* * *

По-голямата част от деня изтече в разопаковане на нещата от изложбата. Направиха списък на поръчките, изчислиха какъв материал ще е необходим за тяхното реализиране. И когато нещата си отидоха по местата и почистиха окончателно студиото, Джоан не можеше да стои на краката си от умора. Тъкмо бе приседнала, за да изпие чаша чай, когато телефонът иззвъня пронизително. Беше Питър:

— Току-що разбрах за фантастичната новина — прозвуча басовият му глас — и ти благодаря за всичко! Обсъдихме с Мозес нещата. Имаме намерение да пристигнем заедно с него в петък и да огледаме имота. Междувременно би могла да ми дадеш телефонния номер на този господин Кромуел. Искам да се намеся, преди той да се е разубедил. — Питър направи малка пауза — колкото да си поеме дъх. — Надявам се, че си вече по-добре… Твоят стар приятел Джей Клифтън може да ти причини само грижи… Той има…

— Моля те, Питър! Не искам да говорим за него! Не искам дори да си спомням за името му!

— Той има в момента цял куп ядове! — продължи Питър, все едно че не бе чул думите й. — Направо комично, нали? Да считаш, че светът е наред и внезапно да ти падне керемида на главата, ако мога да се изразя образно. Но както и да е! До петък, Джоан! И поздрави момчетата от мен!

Джоан остана още няколко секунди със слушалката в ръка. Какво бе имал предвид Питър, правейки мрачните си намеци за Джей? Не ме интересува, каквото и да е! — решително се застави да мисли за друго Джоан. Сега това не играеше никаква роля в отношенията им! Щеше да му изпрати картичка, щеше да му благодари с нея и край! След това просто щеше да престане да мисли за него. Много по-лесно беше да си каже това! Но как да го осъществи на практика? Самата мисъл да забравиш някого бе вече мисъл за него. Имаше само две надеждни средства, които можеха да помогнат на момичето — времето и интензивното занимание с други неща. Занимания си имаше предостатъчно. Потопена в труд, тя щеше да успее там, където я предаваха сърцето и разумът й — да прогони от душата си даже спомена за Джей!

Интересното бе, че сега дори бе забравила как изглежда Джоел Литън — предишната й нещастна любов. Като че ли всичко, свързано с него, се бе разтворило в някаква мъгла. Имаше чувството, че то не се е случвало никога в нейния живот. Как странно бе устроена човешката душа! Да! „Времето и трудът — това е терапията, с която ще те залича от живота си, Джей Клифтън! — кълнеше се Джоан. — Това, което ми помогна при Литън, ще ми помогне и при теб!“

Но съмненията се промъкваха веднага след думите, които си втълпяваше решително. Джей Клифтън означаваше безкрайно повече за Джоан, отколкото Джоел Литън. Джей просто не излизаше от съзнанието й.

А в сряда сутринта пред дома й спря кола. Още когато се дочу шума от приближаващия се мотор, по мургавото личице на Мануел се изписа някакво радостно очакване. Естествено тайната му надежда бе, че пристига Джей! Джоан изпита леко съжаление заради приятелчето си. Но той въздъхна разочаровано, когато видя модела на спрялата кола.

— Пристигнаха някакви богаташи — обяви сухо момчето. — Само богати хора пътуват с мерцедес.

Две жени слязоха от колата и сърцето на Джоан спря за миг. Едната от жените бе Кити, а другата — Мими Уест.

— Привет, скъпа! — Гласът на Кити предеше, все едно че мъркаше преситена котка. — Ах, каква прелестна селска къщичка само! Влез, Мими! Бих искала да хвърля едно оченце няма ли да се намери нещо интересно за вътрешния ми двор!

Кити остана стъписана за миг, когато Джоан й назова една фантастична цена за две вази за пода и една малка пластика. Но какво бяха парите за тях? Имаха ги и баста! Кити поръча още комплект за храна от дванайсет керамични съда и двете с Мими не преставаха да оглеждат дали няма да се намери още нещо, което да им влезе в „интериора“ на къщите. Всичко, което бе пред тях, бе „ужасно добро“, „сладичко“, „фантастично“, но Джоан забеляза скоро, че въодушевлението на посетителките й е изкуствено и принудително любезно. Нямаше нищо чудно в това! Тя, Джоан Уилистън, бе вече не онази, неизвестната, „незначителната“ художничка, която не заслужава нещо повече от снизходително състрадание! След изложбата си тя бе станала знаменитост, а това вече си заслужаваше усилията. Малко повече демонстрация, че виждате ли, и ние разбираме нещичко от изкуство.

— Не бих имала нищо против да притежавам и бюстчето на това… малко мексиканче — отрони с въздишка Мими Уест. — Колко жалко, че не го продавате!

Джоан не би се учудила, ако Мими бе произнесла „на това малко аборигенче“, като че ли Мануел е потомък на някое примитивно племе, живеещо в джунглата. Точно така бе прозвучал обработеният й глас.

— Джей също беше казал, че този бюст му харесва! — намеси се Кити.

— Я престани с този Джей! — отегчено възкликна Мими. — Той е умрял за мен.

И дамата от „висшето общество“ продължи репликата си, като че ли не е ставало въпрос за жив човек:

— Между другото, Джоан, ще взема и тези три вятърни арфички.

Джоан бе повече от заинтригувана. Забележката на Мими я изкара извън релсите. Нима Джей се бе скарал с приятелите си? О, как й се искаше двете жени да продължат разговора си около него! И наистина дамите не закъсняха да направят това. Когато подписваха чековете с невероятните суми върху тях, Мими като че ли неволно продължи темата:

— Знаете ли, Джоан — започна високомерно тя, — но ние не забелязваме много-много липсата на Джей. Той някак си не пасваше в нашите среди. Във всеки случай брат му Клей е много по-симпатичен от него!

Почти до устните на Джоан бе стигнал въпросът, който искаше да зададе, но с върховно усилие си наложи да замълчи. Измина почти цяла вечност, докато Кити и Мими решат да се сбогуват с нея. Те обиколиха и надникнаха по всички ъгли на къщата. Джоан усещаше как дамите с последни сили потискат забележките си — колко е скромно, да не кажат бедно, всичко наоколо.

И когато най-после я оставиха сама, Джоан бе с няколко десетки долара по-богата, но всички тези мистерии около Джей не й даваха мира. Какво ли означаваха особено последните думи на Мими?

Джоан бе съпроводила дамите до колата им. Мими бе заела вече място зад кормилото, когато свали стъклото и се обърна със захарна усмивка към Джоан:

— Прекарахме много приятни мигове тук! Джей имаше право, че… Но, господи, защо непрекъснато си спомням за този човек? Каква стойност може да има мъж, който се оставя да го притиснат до стената?

Джоан бе изцяло объркана. След всички тия намеци имаше само едно логично обяснение: Джей имаше несъмнено проблеми и те бяха свързани по всяка вероятност с фирмата му. Но какво я засягаше всичко това? Нима трябваше да изплаче болката си на рамото, да речем, на жената, която този никаквец бе довел на изложбата й, или пък пред някоя друга от безбройните му приятелки? Дори Кити и Мими да не го включваха вече в бъдещите си планове, колко много бяха останалите, които щяха да дадат всичко от себе си, само за да го утешат.

— Всичко около него не ме засяга ни най-малко! — извика Джоан и гневно тупна с крак.

„А защо мислиш непрекъснато за Джей?“ — попита я тихо вътрешният й глас. Дълбока въздишка се изтръгна от устните на момичето. Вдругиден бе петък. Мозес и Питър щяха да пристигнат тогава. Трябваше да се овладее напълно и двамата да не забележат изобщо мислите, които не й даваха мира.