Даяна Палмър
Пагубен чар (6)

Шеста глава

Кейб заведе Данета до апартамента й, но на вратата забележимо се поколеба.

— Той не е войнствен — успокои го тя. — Бъди спокоен.

За съжаление Норман току-що бе излязъл от банята и бе нервен. Хвърли поглед към Кейб и се наежи. Изви тяло, наду гуша и отвори розовата си уста.

— Господи! — ахна Кейб и отстъпи назад.

— Норман, изчезвай! Хайде!

Гущерът се запъти към кухнята и й хвърли през рамо поглед на смъртно обиден. Данета му напълни купичката и настръхналата му опашка се отпусна.

— Всичко е наред! — извика тя към Кейб. — Сега се храни.

Кейб влезе предпазливо.

— Той не ме обича.

— Не е свикнал с мъже — обясни тя. — Всъщност май не е виждал друг мъж, освен баща ми. Сега е неспокоен, защото вчера са го уплашили, а вечерта беше затворен и на непознато място. Игуаните са раздразнителни същества. Всъщност той се страхува от теб повече, отколкото ти от него.

— Аз не се страхувам — възрази той напрегнато. — Просто не искам да го притеснявам.

— Ще свикне с теб — усмихна се Данета. — Искам да кажа, през почивните дни.

— Надявам се, че няма да е само за през почивните дни — каза той тихо, — а ще е много, много по-дълго.

Очите им се срещнаха. Ударите на сърцето й я оглушаваха.

— Не знам дали съм готова за такава връзка — прошепна тя.

— И аз не знам. Никога не съм имал продължителна връзка.

— Никога ли?

— Само обичайните запознанства за по една нощ и веднъж, когато на младини мислех, че съм влюбен. Но никога не съм се чувствал така. Не знам какво да правя. — Опря ръце на раменете й. — Честно казано, това ме плаши.

— Защо?

— Казах ти, че не съм женкар. Не знам почти нищо за девствените жени. — Впи пръсти в рамото й. — Първия път ще се наложи да ти причиня болка. Съзнателно. Разбираш ли? — Въздъхна тежко. — Не знам дали ще мога.

Никога не се бе замисляла за мъжката гледна точка и бе трогната, че той се грижи за нея. Опря глава на гърдите му.

— Винаги малко съм се страхувала от това — призна тя. — Но дори да е неприятно, ще е само веднъж, а после… После нали вече няма да ме боли?

— После — прошепна той в ухото й — ще те възбуждам много бавно и ще се любим по най-различни начини, а накрая ти ще заспиваш в прегръдките ми.

Тя потрепери и затвори очи.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва.

— Ако искаш да бъда честен, аз също. — Докосна с устни челото й. — Но не съжалявам. А ти?

Тя вдигна очи към него и поклати глава:

— Каквото и да се случи, няма да съжалявам.

Очите му изразяваха откровено обожание.

— Събери си нещата. Ще ни очакват към шест.

— Добре. — Остави го да крачи из хола и си приготви куфара. След това отиде в кухнята и опакова храната на Норман.

— Какво правиш? — намръщи се Кейб, като я видя да отваря хладилника.

— За Норман — обясни тя. — Обича спаначено пюре…

— О, няма нужда да носиш нищо оттук. Само кажи какво яде и госпожа Фитчънс ще му го приготви.

Данета погледна колебливо към Норман.

— Госпожа Фитчънс обича ли гущери?

— Не много. Баща ми разказваше как веднъж гонела с метла из кухнята един от любимците на Ники. Тя не е лоша, но влечугите я ужасяват. Слава Богу, че Ники обича само гущери, а не и змии.

— На колко години е Ники?

— На осем — отвърна той тихо. — Синтия забременя в същата година, в която майка ми почина. Това едва не ме уби.

— Извинявай. — Данета обви ръце около него и отново облегна глава на гърдите му. — Сигурно много си обичал майка си…

— Много. Когато тя почина, в мен също нещо умря. Юджин за нула време се ожени отново и веднага се оказа бъдещ татко. Нямаше да може да го направи толкова скоро, ако наистина е обичал майка ми…

— На кого прилича Ники по характер?

— Ами… Всъщност не знам. Не сме много близки.

Ето значи какво имаше предвид Юджин, когато казваше, че Ники е засегнат. Вероятно момчето боготвореше Кейб и не можеше да разбере защо големият му брат е толкова студен.

— Но знам, че обича гущери — добави Кейб със смях. — И жаби.

— И аз обичам жаби — призна Данета.

— Представям си. — Той се отдръпна от нея и се намръщи. — Но защо гущери? Защо не нещо по-нормално, например котка?

— Алергична съм към котки — обясни тя простичко. — Исках да имам животно и в един зоомагазин открих Норман. Устата му беше възпалена и никой не би си направил труда да се мъчи да го храни. Трябва да ме е харесал, защото оживя. При игуаните болните малки обикновено умират. Необходими са много грижи.

Той отметна косите от лицето й.

— Ти си всеотдайна — каза тихо. — Внимавай да не даваш прекалено много.

— Човек не може да дава прекалено много — възрази тя.

Тялото му изтръпна от обърканите чувства. Тя го привличаше прекалено силно. Караше го да копнее за тази особена топлота, с която сякаш сгряваше всичко и всички около себе си. Хвана я за кръста и я вдигна на нивото на очите си.

— Много си силен — отбеляза тя с възхищение.

— Работата на петролните сонди или прави мъжа силен, или го пречупва. — Целуна я леко. — Приятно ми е да те вдигам. Май не тежиш много.

— Малко повече от петдесет килограма — обиди се тя. — Тежка съм.

— Не си — засмя се Кейб и потърка устните си в нейните.

— Миришеш на цигари.

— Така ли?

Ръцете му се плъзнаха около нея и я привлякоха в дълга ненаситна прегръдка. Данета се зачуди защо се чувства толкова странно и после се сети, че никога не са се целували прави. Само седнали.

— Не сме го правили така, нали? — попита той дрезгаво, притискайки бедрата й към себе си. Четеше мислите й! — По-различно е.

— Да… — изстена тя. Повече не можеше да се преструва. Стисна зъби и се отдаде на удоволствието.

— Данета… — прошепна той измъчено и започна ритмично да я повдига и спуска, така че усещането скоро стана непоносимо.

— Моля те! — проплака тя в устните му. — Моля те, Кейб, моля те, моля те…

Той я чу през мъглата на безнадеждната страст. Почти бе стигнал предела, зад който нямаше връщане назад. Отпусна ръце и тя едва не се свлече на пода. Успя да я хване в последния момент. Тя го погледна замаяно.

— Трябва да престанем!

— Ако се чувствам така, когато го правим, не знам дали изобщо ще ме заболи — промълви тя с треперещ глас.

Той пое бавно въздух, засиял от гордост и удоволствие.

— Да тръгваме, мъничката ми.

— Добре. — Данета неохотно се отдели от него. — Ще опаковам Норман.

— Такова нещо не се изпуска — отбеляза той и се премести на безопасно разстояние да гледа.

Не беше толкова трудно. Тя просто го взе и го сложи в клетката върху горещия камък. Трябваше след ядене да лежи върху горещ камък, за да може да смели храната. Норман се отпусна и затвори очи.

— Щом се нахрани, заспива — обясни Данета. — Не е ли сладък?

Кейб вдигна вежди. „Сладък“ не беше точно думата, която би използвал за гущер.

— Да тръгваме — предложи той. Все още бе възбуден, но се надяваше да се оправи, докато стигнат до ранчото.

Юджин и Синтия живееха на северозапад от Тулза, на няколко километра от езерото Кийстоун, едно от шестте изкуствени езера близо до града в местността, известна като „Зелената провинция“. Едно от основните занимания тук бе риболовът и навсякъде бе пълно с магазинчета за рибарски принадлежности, както и със сонди, които весело помпеха нефт.

— Няма ли тук някъде старо нефтено поле? — попита Данета, загледана през прозореца.

— Има много. Когато говорехме с Хари Дийл, бяхме на едно поле отпреди Първата световна война. Сега много хора отварят старите кладенци с нови надежди. Понякога си струва труда. Баща ми се гласи да отвори едно от старите си полета само за развлечение… Не че му трябват парите — добави сухо.

— Вярвам. — Погледът й попадна върху табелата за край на града. — Защо Тулза се казва така? Не бях обръщала внимание, но звучи малко странно.

— Скоро четох една статия за Тулза. Пише, че името идва от Алабама. Индианците лочапока са наричали селището си Тулзи. Според някои източници Тулуза е видоизменената дума на индианците крики за стар град — Таласи. През деветнадесети век те са донесли пепелта от свещения си огън в Оклахома и са запалили отново огъня под един дъб. Мисля, че ти го показах, около него има ограда.

— Тук е имало много индианци.

— Всъщност, преди Оклахома да стане щат през хиляда деветстотин и седма година, тук са живеели три независими индиански народа — крики, чероки и осаджи. А името на Оклахома е от езика на кокто и значи „червени хора“.

Тя го огледа внимателно.

— Предполагам, че ти нямаш индианска кръв.

— Защото очите ми са сини ли? — засмя се той. — Недей да съдиш по това. Имам братовчеди осаджи и аризонски апахи.

Тя погледна към ръцете си и, кой знае защо, си помисли за деца. Неговите деца щяха да имат интересен произход…

— Днес ще вали — отбеляза Кейб, като видя как първите капки се стичат по стъклото. — Татко има лодка и мислех да те повозя, но ако продължи така цяла събота и неделя, няма да стане.

— Порой, суша, торнадо… — поклати тя глава. — Поне времето тук никога не е скучно.

— Така е. — Той й се усмихна. — Татко е казал на Ники за твоя грозен приятел и сега той няма търпение да види истинска жива игуана.

— Норман не е грозен — защити Данета своя любимец. — Той е… — Замисли се за най-точната дума.

— … грозен — настоя той.

— За него може би ние сме грозни.

— Не се и съмнявам!

Погледът й се плъзна с истинска наслада по лицето му.

— Можеш ли да гребеш?

— Научих се още като момче. Отначало все се мокрех, но после свикнах. Обичам също да ловя риба. А ти?

— Само с обикновена въдица. Като малка ходех за риба с дядо.

— Това е страхотно място за риболов. Какво друго обичаш?

— Да карам колело, да играя бейзбол, да изкачвам планини. Живеехме в Озаркс. Там е много красиво.

— Наистина е красиво. Аз също обичам бейзбола, макар че на моята възраст вече не ми е толкова лесно. — Той се намръщи леко, загаси цигарата си и кратко, но настойчиво я погледна. — Един ден тези тринайсет години могат да имат значение.

Сърцето й прескочи един удар, но тя не отклони очи.

— Те никога няма да имат значение за мен — каза тихо. — Никога, Кейб.

Той хвана ръката й. Не каза нищо. Нямаше нужда. Лицето му говореше достатъчно.

Ранчото беше разположено до езерото Кийстоун в рядка горичка с много пасища за конете и кравите на Юджин. Беше достатъчно близо до главното шосе, но все пак и достатъчно далеч, за да не пречи шумът от преминаващите коли. Езерото сребрееше в далечината сред вълнистите ливади.

Юджин излезе да ги посрещне пред голямата сива къща с много прозорци, веранда и две големи тераси отстрани. Зад къщата се виждаха плувен басейн, гараж и тенис корт.

— Много е хубаво — въздъхна Данета.

— Къщата е само на няколко години — обясни Кейб и лицето му помръкна. — Той събори старата, в която съм роден, и на нейно място построи тази.

Тя стисна ръката му.

— Може би е мислел, че за Синтия ще е по-добре, ако напълно скъса с миналото.

— За нея — да. Но не и за мен. Не ми е толкова лесно да се откажа от спомените си.

Юджин бе с джинси и карирана риза и се усмихна широко, когато Кейб отвори вратата на Данета и й помогна да слезе. Той очевидно одобряваше зелената й рокля, въпреки че бе леко измачкана.

— Радвам се, че дойде, макар да съжалявам за причината. Кейб ми каза, че са те ограбили.

— Откри ли нещо? — попита Кейб и взе куфарите й.

— Не още. Но съм пуснал моите хора по следите. Ще намерим виновните. Достатъчно за това. Да влизаме вътре да се скрием от дъжда.

— По-скоро мъгла, отколкото дъжд — забеляза Кейб. — Когато тръгвахме от Тулза, валеше.

— Пролет е — напомни му Юджин. — Имате късмет, че не сте попаднали на торнадо. Вече имаше две. — Той отвори входната врата и в този момент Данета се сети, че има още един куфар.

— Норман! — възкликна тя. — Забравихме го!

— Опитах се — започна Кейб.

— Норман? — учуди се Юджин.

— Не питай — посъветва го синът му.

След миг Данета се върна.

— Ето го.

Възрастният човек надзърна през телената вратичка.

— Да, това наистина е игуана.

— Казва се Норман и е на три години.

— Е, тук ще се чувства съвсем на място. Ники има всичко, освен игуана.

— Дойде ли тя? Донесе ли го? — чу се развълнуван глас и на терасата дотича момче. То бе пълно копие на Кейб, вече високо за възрастта си, тъмнокосо и със сини очи. Усмихна се на Данета: — Ти трябва да си Дан. Аз съм Ники. Това ли е твоята игуана? Може ли да я видя?

Тя избухна в смях.

— Да, аз съм Дан. — Дори нямаше нищо против, че я нарече така. — А това е Норман.

Той се наведе към клетката. Вдигна за малко глава към Кейб.

— Здравей — усмихна се с плаха надежда, но Кейб, сякаш без да го забелязва, насочи вниманието си към Юджин. Момчето помръкна и отново погледна към Норман.

Появи се и усмихната жена на около четиридесет години. Носеше джинси и плетена розова блуза, а русата й коса бе стегната в кок. Колкото Юджин бе тъмен, толкова тя беше светла. Топлите й кафяви очи се спряха на момчето.

— Той обича създания с бодли и опашки — съобщи тя на Данета. Гласът й бе мек и приятен. — Аз съм Синтия, а ти сигурно си Данета. Радвам се да се запознаем най-после. Толкова съм слушала за теб.

— Наистина ли? — попита Данета с усмивка.

— Ще се изненадаш, ако ти разкажа — отвърна тя дяволито. — Здравей, Кейб. Приятно ми е да те видя.

Кейб кимна. Той гледаше намръщено към Ники. Синтия забеляза и подкани всички да влязат вътре.

— Ще донеса кафе и торта. Вие двамата яли ли сте?

— Не — отговори Кейб.

— Какво ще кажете за сандвичи? Госпожа Фитчънс трябваше да замине за два дни, така че и ние не сме хапвали. Ще нарежа малко шунка и…

— Може ли да помогна? — прекъсна я Данета. — След като утежнявам проблема с изхранването, бих могла поне да се потрудя за разрешаването му.

— Благодаря. — Синтия я хвана за ръка и я поведе към кухнята. — Ники, не отваряй още кутията с игуаната. Почакай двамата с Данета да я занесете в гаража.

— Добре, мамо. — Момчето се бе проснало на пода и говореше с Норман през телената вратичка.

— Той не хапе — обади се Данета.

— О, аз съм свикнала с гущери — успокои я Синтия. — Намирам ги забавни. Разкажи ми сега за работата си. На мен ми липсва. На времето работех при Юджин — въздъхна тя и започна да реже шунката. — Сега се занимавам с благотворителност и се грижа за Ники. Вече няма нужда да работя, но парите понякога също могат да бъдат ограничение. На някои хора им е трудно да видят истинския характер на човека зад чековата му книжка, ако разбираш какво искам да кажа.

Данета вече я харесваше.

— Приятно ми е да работя при Кейб — отговори тя, докато мажеше филиите с майонеза и им слагаше по листо маруля. — Е, не през цялото време. Той има ужасен характер.

— Да, знам — съгласи се замислено Синтия. — Двамата с баща си не се спогаждат много-много. Нали разбираш. Кейб не ме приема. Дори не мога да му се сърдя. Наистина малко избързахме, но аз бях толкова влюбена! За първи път през живота си. Оженихме се и забременях, а Кейб сякаш ни затръшна вратата.

— Това е трагедия и за вас, и за него.

— Така е. Той толкова има нужда да бъде част от нас, от нашето семейство. Ники го боготвори, но Кейб никога няма време за него. Ники е най-голямата му болка.

— Ники много прилича на него — въздъхна Данета. — Или поне ще заприлича след няколко години.

— Той обожава Джини също като Кейб — усмихна се тъжно Синтия. — Мислех, че тази прилика ще помогне, но сякаш заради нея нещата станаха още по-лоши.

— Може би един ден всичко ще се оправи.

— Осем години все се надявах. Вече се отказах да чакам. Радвам се, че дойде с Кейб. Той за пръв път води някого.

— Беше много мило от негова страна. Наистина се страхувах да остана вкъщи, а мотелите не са по-безопасни. И досега не знам какво са търсили.

— Не се безпокой. И аз се тревожа от всички тези тайни работи на Джини. — Тя подаде на Данета чиния с нарязана шунка. — В отделни стаи ли да ви настаня?

Въпросът бе съвсем прост, но предизвика сложна реакция у Данета, която се изчерви и погледна към Синтия така, че жената прихна:

— Горкият Кейб! Оттеглям си въпроса и всичко, което следва от него. Радвам се, че на света още има момичета като теб!

Данета се усмихна срамежливо.

— Не съм само аз. Познавам две момичета от други отдели в службата. Едното е от Джорджия, а другото от Ню Джърси, но и двете са старомодни като мен. — Свърши с подреждането на сандвичите и се размърда неспокойно. — Съжалявам, че съм в този вид. Снощи трябваше да си взема роклята в мотела и сега изглежда, сякаш съм спала с нея.

— Ако искаш да се преоблечеш, можем да ядем по-късно.

— Не, няма нужда. Умирам от глад — призна тя. — Не съм обядвала.

— Горкичката! Ще извикам мъжете и можем да седнем направо тук.

След няколко минути вече се хранеха. Вечерята беше приятна, само дето Кейб не обръщаше внимание на Синтия и Ники и говореше само с баща си. Данета си приказваше със Синтия за дрехи, а с Ники — за гущери. Тримата прекараха много приятно.

След вечерята Данета се качи в красивата синьо-бяла стая, в която Синтия я бе настанила, и се преоблече в джинси и жълт плетен пуловер, за да занесат с Ники Норман в гаража. Помещението се оказа доста голямо — с една стая отстрани и спалня на горния етаж.

— Тук живееше камериерът на татко — обясни й Ники. — Но той напусна и сега няма никой. Затова наредих животинките си там. Ето ги. — Посочи към цяла лавица с аквариуми, превърнати в клетки за различни земноводни и влечуги. Имаше и голяма телена клетка с панички за храна и вода. — Това е за Норман. Татко го построи за зайчето, но то умря миналата година. Реших, че ще е подходящо за игуана.

— Добре е — усмихна се Данета. — Хайде да го сложим вътре.

— Може ли да го подържа? — попита Ники с надежда.

— Разбира се. — Всъщност не бе много сигурна, защото Норман не беше свикнал с мъже. Но когато го взе и го постави внимателно по корем в ръцете на Ники, гущерът полуотвори очи и погледна към момчето без следа от страх или раздразнение.

— Уха! Не е ли красавец?

— Мисля, че да. Имам го от три години. Той яде пюре, пица и всякакви други неща, които игуаните уж не поглеждали, а понякога идва при мен, когато му подсвирна.

— Той е игуанид — съобщи Ники авторитетно. — Като анодите. Имам шест, две мъжки и четири женски, но мъжките се бият и трябваше да ги сложа в отделни клетки.

— Харесвам анодите. Те са клас влечуги, разред люспести, който не включва крокодилите и костенурките, но са в подразред гущери, който пък изключва змиите. А Норман е обикновена зелена игуана.

— Добре. Забрави да кажеш, че е гръбначен.

— Кой? — На вратата се появиха Кейб и Юджин.

— Класифицираме Норман — обясни Ники.

— Виж ти! — измърмори Кейб, запазвайки почетно разстояние от влечугото. — Той май те хареса.

— Нали? — възкликна момчето. — Иска ми се и аз да мога да си имам игуана.

— А защо да не можеш? — обади се Юджин.

— В зоомагазина няма. Казват, че малките имат нужда от много грижи, за да оживеят.

— Кажи на господин Харис да ти поръча специално. Аз ще платя доставката със самолет.

— Сериозно ли? — ахна Ники. — Уха! Благодаря, татко! Дан, ще ме научиш ли как да се грижа да игуанчето?

— Непременно — усмихна се тя.

— Искаш ли да го подържиш, Кейб? — попита момчето. Кейб незабелязано отстъпи крачка назад.

— Не много, благодаря. Днес вече веднъж се престори на дракон пред мен.

— Помисли те за нападател — обади се Данета. — Обзалагам се, че ако е бил на пода, се е държал по същия начин и когато крадецът е влязъл. Може и да го е ухапал или поне да го е ударил с опашка.

— Нали се закле, че не хапе? — напомни й Кейб.

— Ами… Обикновено — не. Но всяко животно би ухапало, ако се почувства застрашено.

— Вярно е — съгласи се Ники. — Малките ми гущерчета хапят, ако ги стискаш, а иначе са най-сладките животинки.

Данета постави Норман в голямата клетка, като му обеща вечеря, а после разгледа колекцията на Ники. Гущерите приличаха на миниатюрни крокодили и си сменяха цвета. Много приличаха на Норман като бебе, но бяха вече възрастни, макар на дължина да бяха около петнадесетсантиметрови. Жабите бяха много интересни. Имаше красива синьо-зелена австралийска жаба с големи очи и здраво залепващи се към плоскостите лапи. Имаше червено-черна отровна жаба, китайска пъстра жаба, „крастава“ жаба с огненочервен корем и Буфо Маринус, най-голямата жаба на света.

— Сериозна колекция — възхити се Данета.

— Трябваше ми много време, за да я събера — отговори той важно. — Сам се грижа за животните.

— И се грижиш много добре. Не мислиш ли, Кейб? — добави тя и погледна умолително към високия мъж до себе си.

Той въздъхна и се обърна към застиналия в очакване Ники. За пръв път му се усмихна топло.

— Да, Ники. Мисля, че се справяш много добре.

Момчето засия.

— Благодаря, Кейб — смотолеви то засрамено и започна припряно да обяснява на Данета родословието на австралийската жаба.

Данета не сваляше очи от Кейб. Той гледаше Ники, но сега в погледа му нямаше враждебност. „Има надежда“, помисли тя. Може би някой ден щеше да приеме момчето. Тя щеше да помогне, доколкото можеше. Ники имаше нужда от Кейб. А Кейб, независимо дали го съзнаваше, или не, също имаше нужда от по-малкия си брат.

Тя хвана Кейб за ръката и усети как той се напрегна, намръщи се и погледна бързо към нея. Данета опита да се отдръпне, но пръстите му я стиснаха и той потърси очите й. После се усмихна и всичките й страхове се разсеяха. Тя пристъпи по-близо до него и трябваше да насочи вниманието си отново към Ники, който сега обясняваше как да се хващат отровните жаби така, че да не изхвърлят опасните невротоксини. Кейб му се усмихна и тя се почувства щастлива…