Даяна Палмър
Пагубен чар (10)

Десета глава

Данета пътува до Тулза като вцепенена. Не искаше да мисли за това, което се случи в гаража с Кейб. Цял живот бе живяла почтено, а разруши всичко с една импулсивна постъпка. Какво щеше да каже на родителите си, ако е бременна?

Чудеше се как се чувства Кейб. Сигурно спонтанното й бягство му е спестило много неприятни обяснения. Снощи ясно й бе показал колко съжалява за случилото се между тях. Сигурно бе решил, че си е получила заслуженото. Въпреки всичко не можеше да хвърли вината изцяло върху него. Тя трябваше да каже „не“!

Шофьорът спря пред блока й. Написа му чек и му го подаде с измъчена усмивка. Той занесе до входната врата куфара и клетката на Норман и това внимание я трогна до сълзи. Отвори, влезе и се озова лице в лице с братовчедка си.

— Ето ме и мен! — възкликна Джени и се стресна от изражението й. — Какво се е случило?

Данета остави куфара и Норман, заключи вратата, облегна се на стената и избухна в неудържими ридания. Джени я прегърна без повече въпроси, после я заведе в кухнята и се зае да прави кафе.

— Норман… — започна Данета през сълзи и изтри очи с ръкава на пуловера си.

— Аз ще го пусна — рече неохотно Джени, отвори вратичката и бързо отстъпи назад. Норман, винаги щастлив да сплаши хора, които се страхуват от него, изпълзя и се вторачи в нея. — Хайде, хайде, Норман — занарежда тя. — Не ме гледай така.

— Той не е… — започна Данета.

— … месояден — довърши братовчедка й. — Докато взема чаши, ти му обясни какво значи „вегетарианец“.

Няколко минути мълчаливо пиха кафе.

— Защо се върна? — попита Данета. — И какъв е този план, който Юджин и… — едва не се задави с името — … Кейб имат наум?

— Планът е страхотен! Ще подхвърлим малко информация и ще чакаме лошите момчета да дойдат сами. Виждаш ли, ние мислим, че това, което са търсили, е моята карта за находищата на стратегическите метали, които смятаме, че сме открили.

— Картата! — Данета се изправи на стола си. — Но откъде са знаели за нея?

— Ти си им казала.

— Чакай малко, аз споменах само пред… Бен — започна тя и се изчерви. — О, не, не може да бъде!

— О, да, може — увери я братовчедка й. — Не си ли забелязала, че той кара ягуар? Помисли добре откъде е могъл да получи толкова пари. Знаеш колко получават служителите на Кейб, нали?

— Никога не съм правила връзката. Бен да е замесен?!

— Не го е направил Бен. Той дори не знае в какво точно се е забъркал. Казали са му, че трябва да помогне да се открие ново петролно находище и му плащат добре, за да осигурява информация. Той няма представа, че са замесени чужди агенти.

— Как могат чуждите агенти да сложат ръка на металите в тази страна?

— Миличка, не може да си толкова наивна. Никога ли не си чувала за чуждестранни инвестиции? Единственото, което трябва да направят, е бързо да купят терена, който разработваме.

— А не можете ли вие да го купите първи?

— Не е изгодно да се купува земя само по предположения, особено такава земя. Това веднага ще събуди подозрения. Хората може да не се сетят, че търсим полезни изкопаеми, но ще решат, че искаме например да складираме там радиоактивни отпадъци или нещо подобно.

— Сега разбирам. А какво ще правим с Бен?

— Ще му дадеш някои сведения, когато се върне от командировка другия петък.

Данета дори не се бе замисляла за дългата седмица, която я очакваше. Господи, щеше да й се наложи да вижда Кейб всеки ден! Стисна чашката с кафе.

— А после?

— Ще чакаме резултата. Чувала ли си Юджин да споменава за господин Хънтър?

— Тръпки ме побиват само като си спомня какво съм чувала за него. Май е нещо като аварийна команда в организацията. Не беше ли ходил той да се справя с терористите на една от сондите в Северния Атлантически океан?

Джени кимна.

— Върна се с няколко рани, но е трудно да се убие човек като него. Както и да е, той ще е главното действащо лице.

— Ще го видим ли? — попита Данета с разширени от любопитство очи.

Джени се размърда неспокойно.

— Аз вече съм го виждала — каза с необичайно за нея смущение. — Всъщност той ме мрази.

— Какво си му направила?

— Интересното е, че нищо. Сигурно му напомням за някого, а може би просто не обича блондинките. С всички други се държи като галантен кавалер. Сигурно ще ти хареса.

— Повечето хора ми харесват — въздъхна Данета.

— А защо се върна сама? Мислех, че си на гости на семейство Ритър… — Данета силно се изчерви и Джени попита: — Пак ли си се сдърпала с шефа си? О, Дина, какво да правя с теб?

— Помогни ми да си намеря нова работа. Не мога да стоя нито ден повече при този… женкар!

— Значи най-после се е опитал да флиртува с теб? — засмя се в щастливото си неведение братовчедка й. — Не бива да му се сърдиш. Той е мъж до мозъка на костите си, а ти си една малка сладурана. Предполагам, че твоята невинност е като свеж полъх за него. — Звучеше съвсем правдоподобно. И бе много болезнено за Данета. — Какво е това? — ослуша се Джени. Чуха се бързи отривисти стъпки, които рязко спряха пред входната им врата, а след това сърдито мърморене и бесни удари по вратата. — Познай до два пъти кой е — каза тя и стана да отвори.

Кейб дори не си направи труда да поздрави. Сините му очи мятаха гневни мълнии.

— Къде е тя?

Джени имаше добър инстинкт за самосъхранение.

— В кухнята, при огромния гущер.

Кейб се втурна вътре и за пръв път не забеляза Норман, който с изключителен финес изпълняваше коронната си роля на настръхнала котка. Мина покрай него, без да го поглежда, а Норман разочаровано прибра надутата си гуша и отиде да спи.

Данета едва се сдържа да не скочи и да избяга. Стискаше чашата с кафе и го гледаше измъчено.

Кейб понечи да й поиска обяснение, но видя напиращите в очите й сълзи и гневът му се изпари.

— О, любов моя! — въздъхна той. — Толкова съжалявам!

Сълзите започнаха да се стичат по страните й. Той коленичи до нея и притисна главата й към широките си гърди.

— Хайде, хайде… Всичко е наред.

— Не… Не е — изхлипа тя, обви ръце около врата му и скри лице в ризата му. Бе истинско щастие, че е толкова близо до нея и че не я мрази!

Кейб я погали по главата и забеляза, че Джени дискретно е излязла и е затворила вратата зад себе си.

— Защо избяга, Дан?

— Ти знаеш…

— Не, не знам. — Повдигна внимателно главата й от рамото си и се взря в зачервените й от плач очи. — Всъщност знам — поправи се тихо и стана съвсем сериозен. — Не исках да помислиш, че съм приел това, което се случи между нас като нещо обикновено. Само че бях много объркан.

Тя сведе очи и разсеяно прокара пръст по яката му.

— Аз също… Мислех, че съжаляваш, задето ме пожела, а след като ме люби, искаше да се отървеш от мен… Реших, че за теб ще е най-добре тихичко да си отида, за да не ти създавам повече неприятности…

Той бавно пое въздух и затвори очи.

— Ти не разбираш… Не знам как да ти обясня какво чувствах. Аз съм на тридесет и шест години и цял живот, при всичките си връзки с жени съм се контролирал. Снощи съзнателно не се контролирах, при това с девствена жена. Срамувах се от това, което направих… А може би дори малко се страхувах…

Тя прехапа устни и се загледа над рамото му в стената. Дали не искаше да й каже, че съжалява?

— Е, няма нужда да се тревожиш — рече му със сдържана гордост. — Аз няма да те притеснявам.

Той изтри сълзите й и старателно подбра следващите си думи:

— Не ме притесняваш. Ти си тази, която е притеснена. — Данета се изчерви. — Не се срамувай. Нямам намерение да говоря за това. Мъжете не говорят за тези неща. — Това й даде достатъчно кураж да вдигне поглед. — Пропусна закуската си — отбеляза Кейб. — Искаш ли да отидем някъде да хапнем вафли?

Тя се поколеба.

— Не мога да оставя Джени.

— Тогава ще направим вафли тук.

Данета примигна и изтри последните сълзи.

— Нямам… скара за вафли.

— Нямаш скара за вафли?! Какво ще ям тогава?

— Ами… — Бе напълно объркана. — Мога да правя палачинки.

— Обожавам вафли — заяви Кейб твърдо. — А не обичам черен дроб, лук и ряпа, така че никога не ми ги готви! Пия кафето силно, без мляко и захар. Имам слабост към спагетите, макароните, пържолите, пържения морски костур и сиренето на капак, а също и към сладкиши с ябълки или праскови.

Започваше да става страшно!

— Всичко това веднага ли го искаш приготвено?

— Само изброявам най-важните неща — поясни той. — По-късно ще навлезем в подробностите, като например как не обичам да се приготвят яйцата. О, и никога не прави пюре, защото в една книга прочетох, че истинските мъже не го ядат.

Данета почувства как на устните й напира усмивка. Никога не го бе виждала такъв.

— Добре.

Той я погледна с удоволствие. В края на краищата всичко щеше да бъде наред. Можеше да я спечели отново, ако се държеше по-внимателно. Но не биваше да бърза. Вече бе направил една голяма грешка, като остави нещата снощи да стигнат прекалено далеч. Сега трябваше да й докаже, че това не е било само акт на физическо привличане. Когато тази сутрин се събуди и видя, че си е отишла, го прониза смъртен ужас. Изстина от страх, че тя може да е решила да изчезне така.

— Междувременно можем да излезем да хапнем вафли — каза той. — Нека и Джени дойде с нас. Защо не отидеш да я повикаш?

— Бих могла да приготвя нещо и тук…

— Скъпа моя, умирам за една вафла!

Данета се предаде.

— Само да облека пуловер. Още не съм си оправила багажа.

Погледът му се премести към куфара и се върна към изнуреното й лице точно навреме, за да види как по него пробяга сянка на страх.

— Всичко е наред — каза й тихо и я погали по бузата. — Не се плаши. Няма вече да преминаваме границата, обещавам.

Тя не разбираше.

— Какво всъщност искаш?

— Теб.

— Но ти…

— Но аз какво? Че вече съм бил с теб, това ли искаш да ми кажеш? Избързах и едва не развалих всичко. Но искам да започнем отначало, всичко по реда си. — Тя изглеждаше напълно объркана. — Едно по едно. Ще излизаме заедно, ще ти изпращам цветя и бонбони, ще ти се обаждам в два през нощта само за да си поговорим, обаче… — млъкна, а сетне добави тъжно: — … няма да стигаме докрай. Не преди да се опознаем достатъчно.

— А после?

— Да не мислиш, че ще те замъкна вкъщи и ще се любим до пълно изтощение? Бог е свидетел, че в момента копнея точно за това. Но съм съгласен да чакам, докато си готова, докато разбереш, че не се опитвам да те превърна в поредното си краткотрайно приключение…

— С други думи — заключи тя, опитвайки се да преглътне отново напиращите сълзи, — ти искаш да стана твоя любовница!

— Защо ти е толкова трудно да повярваш, че може да искам постоянна връзка? Отдавна ти казах, че не съм плейбой.

— Отдавна ми каза и че не искаш нито обвързване, нито любов.

— Това беше преди — настоя той.

— Преди аз да си загубя ума в гаража и да събудя съвестта ти.

— Ти не искаш да ме изслушаш!

— А ти просто се чувстваш виновен — отсече тя и се обърна. — Няма да ме залъжеш с детски приказки.

— Така ли? Измислил съм един нов вариант на „Червената шапчица“.

— Извратен тип!

— Какво?!

— Стара баба и вълк, как би нарекъл това?

— Имах предвид Червената шапчица и вълка, мила моя. А ти отлично се справяш с ролята на вълка.

— Тогава стой по-далеч от мен — предупреди го тя. — Няма да ме разубедиш. Ще си намеря друга работа.

— Няма — възрази той с крива усмивка. — Ако трябва да ти давам препоръка, ще пиша, че в чантата си носиш пистолет и участваш в мрежата за продажба на крадени коли!

— Никой няма да ти повярва.

— Чичо ти ще повярва — напомни й той. — Онзи, който мисли, че произвеждам фотонни торпеда…

Тя се облегна на стената.

— Норман! — Той бе последната й надежда. Но гущерът само отвори едното си око и веднага пак го затвори. — Предател!

— Той ме харесва — обяви Кейб. — Аз не се уплаших от него, затова сега ме уважава. Ние с него ще станем големи приятели. — Погледна неспокойно към влечугото. — Е, може би приятели от… разстояние.

— Не мога повече да работя за теб — опита тя отново.

— С това съм съгласен. Ще трябва работата ти да се прехвърли у дома.

— Какво значи „у дома“?

Той погледна изразително към корема й и сви устни:

— Можеш ли да плетеш?

Тя отвори уста, но не успя да измисли какво да каже. Не можеше да повярва на ушите си.

— Какво ще кажете да излезем? — извика Джени от коридора. — Току-що се върнах и умирам от глад.

— Точно за това говорим — излъга Кейб, без да му мигне окото. — Вземи си пуловера и да отидем в онази хубава закусвалня да се натъпчем с орехови вафли!

Данета бе толкова смутена и объркана, че й отне цяла вечност да се гримира и да намери пуловер. Не знаеше какво става с Кейб Ритър, но каквото и да беше, имаше чувството, че я чакат бурни дни.

Така се и оказа. Нещата не приключиха със закуската. Той дойде на вечеря, бе много мил с Джени, но без изобщо да се опитва да флиртува с нея, а отношението му към Данета бе топло и грижовно.

На следващия ден в службата бе същото. Той й отваряше вратата, държеше й палтото, носеше й кафе. Данета бе толкова потресена от промяната, че бъркаше писмата и трябваше да ги печата отново.

Истинският шок обаче дойде, когато Керъл влезе в офиса и настоя да види Кейб. Данета позвъни, но той, вместо да й каже да я покани, сам излезе.

— Ето те, скъпи. Твоята малка петуния тук не беше много любезна — избъбри Керъл и се приближи колкото успя до него. — Ще отидем ли довечера да потанцуваме?

— Съжалявам, миличка, от събота насам вече не съм на разположение — отговори Кейб с приятна усмивка. — Ще отидем с Данета на вечеря, а после ще я заведа да се запознае с един мой чичо.

Керъл втренчи поглед в него. Най-после думите успяха да стигнат до съзнанието й.

— Ти имаш среща със секретарката си?!

Данета бе сигурна, че изглежда не по-малко потресена от нея.

— Точно така — потвърди Кейб.

— Защо?

— Преди всичко, за да свикне със семейството ми. Баща ми и жена му я харесват, а брат ми е вече луд по нея. Прекарахме чудесно в татковото ранчо.

— Ето значи къде си бил — отбеляза тя ледено. — Е, не си мисли, че ще вися да те чакам, докато водиш това дете по срещи. Имам си и по-добри занимания.

— Радвам се да го чуя — съгласи се той с усмивка. — Защо не се заемеш с някое от тях?

Керъл му хвърли един унищожителен поглед и изфуча от офиса. Кейб потри ръце.

— Приключихме с усложненията. — Обърна се към Данета: — По-добре се обади да запазиш маса. И облечи нещо по-ярко за чичо Ейб. Ще го харесаш. Навремето е бил полицай в Тексас и разказва интересни истории.

— Значи говореше сериозно?

— Разбира се. — Намръщи се и пъхна ръце в джобовете си. — Не можеш да повярваш, нали? Вече никакви жени за заблуждение на околните, никакви игри на покер по цяла нощ със старите приятели, никакви дълги пътувания извън града. Вече се спирам на едно място. Сигурно не ми вярваш, но ще видиш.

Сърцето й заби бясно.

— И всичко това… заради мен? — попита тя срамежливо.

— Не виждам за кой друг — усмихна се той. — Много си хубава, когато се усмихваш така. Стопляш ми сърцето.

Тя се изчерви, трогната от дълбокия му глас, от красивите думи. Може да ги беше казвал и друг път, но й се струваха истински.

— Направи резервацията — каза той тихо. — Между другото, какви цветя обичаш?

— Маргаритки.

— Така си и мислех.

Вечерта за нея имаше огърлица от маргаритки. Ядоха в най-хубавия ресторант и после отидоха при чичо Ейб, който се зарадва на посещението не по-малко от нея.

— Много е сладък — каза Данета, докато се прибираха.

— Обичам този стар мошеник, въпреки че повечето от роднините ми не го издържат в големи дози. Мислех си, че ще го харесаш. — Погледна я. — Но пък ти харесваш всички, нали?

— Повечето хора, да. Има някои, които е трудно да харесваш. Понякога трябва да погледнеш под повърхността, за да откриеш добрите им страни.

— Има ли зеленият гущер добри страни?

— В книгите пише, че игуаните не са любвеобилни и дори, че са глупави. Може и да е вярно, но Норман ме слуша, когато говоря с него, идва, когато му свирна и от време на време ми се струва, че разбира какво му казвам. Не знам дали това е интелигентност или инстинкт, но той се държи с мен не както с другите хора.

— Той хареса Ники.

— О, аз също.

Завиха към апартамента й. В дъждовната нощ ярко осветените улици изглеждаха някак уютни и интимни.

— Никога не съм позволявал на Ники да се доближи до мен. На Синтия също. Но вчера с татко имахме дълъг разговор и аз едва сега започвам да разбирам какъв глупак съм бил. Ники заслужава повече внимание, отколкото съм му давал. За щастие той е още малък и не може да затаи лоши чувства. Смятам да променя отношението си към него. — Паркира пред блока и изключи двигателя. — Ако нямаш нищо против, може от време на време да живее с нас.

— Да живее с нас ли? — повтори тя.

Кейб протегна ръка и докосна бузата й.

— С нас. — Разкопча нейния и своя колан и я привлече към себе си.

— Искаш да кажеш, че ние с теб ще живеем заедно?

— Женените хора обикновено живеят заедно.

Тя понечи да каже още нещо, но устните й вече бяха заети. Когато я докоснеше, не можеше да му откаже нищо. Обви почти конвулсивно ръце около него и отвърна на целувката. Дланите му се плъзнаха към гърдите й. Внезапно той дойде на себе си и осъзна къде се намират.

— Колко съм глупав! — Зарови лице във врата й и почувства как треперенето й се предава и на него.

Тя се притисна към него, докато се мъчеше да осъзнае какво й бе казал, преди да я целуне.

— Ти каза… женените хора…

— Точно така. Какво мислиш?

Данета се отдръпна.

— Мисля, че е по-добре да си сигурен — каза тя и го погледна смело в очите.

— Не мислиш ли, че съм сигурен?

— Не — усмихна се тя. — Дълго време си бил свободен. А това, което се случи в ранчото на баща ти… е, то се случи много бързо. Може и да не съм бременна — добави нервно.

— Тогава ще опитаме пак — сви той рамене. — След като се оженим — подчерта многозначително. — Няма вече да се търкаляме по разни кушетки.

— Но не искаш да се оженим, защото мислиш, че може да съм бременна?

— Не.

— Защото бях девствена?

— Не.

— Защо тогава?

Той се наведе и я целуна много нежно.

— Когато разбереш, кажи ми. Да вървим. Джени ще се безпокои.