Евтим Евтимов
Вик

Еленов вик премина през гората,

възседнал коня на ранено ехо.

Неутешен от болка непозната,

дали не търсеше сега утеха?

 

Зад стръмните стени на гъсти клони

еленът скри се в тъмнина незнайна.

Дали сълзата му не се отрони

като разкрита, съкровена тайна?

 

Невидимото ли зовеше горе —

единствено от влюбени видяно,

неповторимото — да се повтори,

повикано от живата му рана?

 

Залутан из вселената позната,

готов през тъмното небе да тръгне,

еленов вик премина през гората,

като че ли от мойта гръд изтръгнат.