Кит Далтон
Блестящи оръжия (8)

ОСМА ГЛАВА

Мъжът с пистолета се прицели в Бъкскин и се ухили:

— В случай, че не знаеш кой съм аз, лайно такова, аз съм Слаш Уейд. Чух какво си направил с Гейдж. Гръмнал си го от засада, точно както прави куче като теб. Сега малко ще огладим нещата.

— Не беше от засада — каза Бъкскин. — Имаше човек с Гейдж, когато го срещнах. Беше честен бой. Гейдж беше само малко по-бавен.

Уейд отново се ухили:

— Отлично, по дяволите! Става интересно. Сега аз ще науча, че съм по-бърз от Морган. Обикновено тези игри не ги играя. Гейдж и аз стреляхме по бутилки, да видим кой ще пръсне пръв бутилката. Аз почти винаги печелех. Така че съм по-бърз от Гейдж. По-бърз от всеки в тази шибана област.

— Което те прави главния главорез на шерифа, нали? — попита Бъкскин.

Слаш се засмя:

— Знае се, че от време на време върша някоя работа за шерифа. Обикновено не използвам пистолети, само кротко убеждение.

— Наистина, носи ти се славата из града — забеляза Бъкскин. — И сега ще ме застреляш и ще обявиш, че си по-бърз от мен? Няма свидетели. А защо това да не стане на главната улица, за да те види половината град?

— Аз не работя така. По дяволите, имам си добра репутация. Всичко, което искам, е да се върши работа.

— Работа, която ти е възложил шерифът Исая Ламбърд, нали? — попита Блекхок.

— Може би, а може би не. Не е твоя работа, гаден индианец — каза Слаш с ярост, но не сваляше очи от Бъкскин.

— Наистина ли искаш да ме пробваш, Слаш? Ако искаш, нека идем в кръчмата, да намерим свидетели и да го направим както Трябва.

Огромният мъж с пистолета се намръщи, очевидно обмисляше предложението. Накрая тръсна глава:

— Не, готвиш някакъв номер. Няма да си изпусна предимството. Ти, индианецо, легни на пода в ъгъла. Морган, иди до входната врата, аз ще съм тук. Това са осем крачки. Никой не пропуска от осем крачки. Който изтегли първи, печели. Другия го погребват. Мърдайте, докато не съм размислил.

Двамата отидоха до посочените места. Бъкскин застана с леко разкрачени крака и с ръката над кобура.

Слаш отстъпи три крачки и прибра револвера си в кобура.

— Веднага щом си готов, можеш…

Бъкскин измъкна колта и стреля. Двата изстрела бяха дадени почти едновременно, но петлето на пистолета на Бъкскин удари частица от секундата по-рано. Когато ръката му вадеше оръжието, Бъкскин направи стъпка напред с левия си крак, поставяйки го пред десния в една линия с него. В същото време обърна лявото си рамо напред. Така той застана странично на Слаш.

Бъкскин по-скоро почувства, отколкото чу изтрещяването на пистолетите в малката стая. Звукът го оглуши. Той усети въздушната вълна от куршума на Слаш, който профуча край рамото му през мястото, където би се намирало сърцето му, ако не се беше обърнал и пристъпил напред.

През бученето в ушите си Бъкскин чу див рев. Слаш бе срещнал куршума му с гърдите си, олюля се назад, изгуби равновесие, стовари се върху тезгяха и падна зад него.

Беше мъртъв, когато Бъкскин коленичи до него. Той прекара ръка през лицето си:

— Проклет глупак! Нямаше друг начин.

Блекхок кимна:

— Беше доста бърз. Почти колкото теб. Никога преди не съм виждал тази стъпка напред. Ти усети ли куршума му?

— Да го усетя? Мина край рамото ми на не повече от инч. Ако не бях мръднал, сега и двамата щяхме да сме мъртви.

— Да го изнесем отзад. Ще го изкарам някъде навън, на миля от града, и ще го закопая.

— Не можем ли да кажем, че е при самоотбрана? Не трябва ли да идем при прокурора?

— Не сега. Имаш достатъчно неприятности.

— Прав си. По-добре е да се прибера в ранчото.

След два часа Лий беше в ранчото. Почука на прозореца на спалнята на Мици и тя веднага се показа.

— Всичко наред ли е? — попита тя. Вдигна прозореца и се появи по тънка нощница, с дълбоко деколте. Тя се сви и седна на перваза. На лунната светлина Лий можеше да види голите и гърди. Тя, изглежда, нямаше нищо против.

Той й разказа накратко за предизвикателството на Слаш Уейд и как е завършило всичко.

— Тръпки ме побиват само като си помисли за това. — Мици протегна ръка и докосна лицето му. Прекара ръка по бузата му и я зарови в русолявите му коси. — Искаш ли да влезеш за малко да поговорим?

Бъкскин се усмихна:

— Не мисля, че е добра идея… както си облечена.

— Ако те смущава нощницата, мога да я сваля — кафявите й очи заблестяха.

Лий поклати глава.

— Не е така. Не че не изглеждаш апетитна, просто не е редно. По-добре да вървя да спя.

Той вдигна ръка и дръпна прозореца. Тя неохотно се размърда, показвайки му отново стегнатите си, тежки гърди през деколтето на нощницата.

Но тази вечер Лий дълго не можа да заспи.

На следващата сутрин, малко след единадесет, в „Бокс Ер“ влетя ездач. Мъжът скочи от коня и почука на задната кухненска врата. Подаде на Мици писмо.

Когато тя го прочете, хукна към корала, където мъжете се мъчеха да укротят един див кон, който бяха хванали край хълмовете. Бъкскин я посрещна и тя размаха писмото.

— От Блекхок е. Има съобщение, че „Бокс Ер“ ще се продава на търг по разпореждане на шерифа, за изпълнение на съдебно решение срещу имота поради неизплатени данъци. Това не може да бъде! Никога не съм получавала съобщение, че дължа някакви такси. Татко ме предупреждаваше да плащам всички данъци и такси точно на деня.

— Най-добре да се върнем в града — каза Бъкскин. — Ще оседлая коня ти. Трябва да видим Блекхок. Може би ще имаме неприятности.

Двамата яхнаха конете си и препуснаха към Боаз. Когато влязоха в града, Бъкскин видя едно от съобщенията върху една къща, скъса го и го подаде на Мици. Тя го прочете и му го върна.

— Търгът ще се състои пред съда, в три часа този следобед. Имаме малко време. Аз ще се видя с Блекхок. Ти иди при районния секретар и му кажи, че никога не си получавала каквото й да е съобщение. Взе ли със себе си банковите чекове и платежните разписки?

Тя кимна:

— Бъди внимателен, Лий Морган. Тези обяви за издирване са все още в много джобове и Шерифът не ги е отменил.

Бъкскин премина през няколко улички и се озова на гърба на седларския магазин. Когато влезе, завари Блекхок с насочена срещу вратата ловна пушка. Като го видя, индианецът, кимна и свали оръжието.

— Случиха се някои неща. Тук идва прокурорът. Каза, че работи но обвиненията срещу шерифа, но ще му отнеме време, може би до утре. Съдията трябва да подпише няколко заповеди, а той е извън града.

— И така, той може ли да спре търга, който шерифът организира?

— Не и с доказателствата, които сега има. Говорих с щатския данъчен инспектор. Беше нервен като стара квачка. Сто на сто е взел пари от Ламбърд, за да стъкми тази работа. Не зная как е уредил всичко за шерифа, но почти се подмокри, докато му задавах въпроси.

— Сметката, която не е платена, е сто двадесет и осем долара — каза Бъкскин, като гледаше съобщението. — Доста пари. Виждал съм такива търгове. Шерифът прави първото залагане за сумата, която имотът дължи. В някои случаи щатът взема някаква сума над дължимата, но в повечето щати законният собственик взема сумата, която е наддадена над дължимата, и имотът преминава във владение на новия собственик, който е спечелил търга.

— Тъй че някой може да купи цялата ферма „Бокс Ер“ за сто двадесет и осем долара? — попита Блекхок.

— За съжаление, повечето закони са написани така, че да те накарат редовно да си плащаш данъците.

— Тя може ли да спре търга, като плати сега? — попита Блекхок.

— Изглежда разумно, но в повечето случаи не става. Вече е твърде късно и процедурата по търга трябва да се проведе.

Блекхок тръсна глава:

— Досега трябваше да съм се научил да разсъждавам като белите, но все още не мога да проумея как един човек може да притежава земята. Това е Майката Земя. Как някой може да притежава нещо, което е било тук стотици, дори хиляди години. Земята трябва да принадлежи на всички.

— Разбирам какво казваш, но светът на белия просто не е устроен така. А има ли някаква реакция за Слаш Уейд?

Индианецът продължи да работи седлото и поклати глава:

— Едва ли някой ще го намери. Не се тревожи за това. Не е голяма загуба за града. Само шерифът ще съжалява, никой друг.

— Да си видял разлепени нови обяви за издирване или още ловци на награди? — попита Бъкскин.

— Видях две тази сутрин. Използвах ги да си запаля огъня.

Бъкскин крачеше напред-назад в малкия магазин. Блекхок се усмихна:

— По-добре иди и се разходи навън, преди да ми изтъркаш дъските.

— Трябваше да ида с Мици, за да се срещна с районния секретар и с данъчния инспектор, но мисля, че нямаше да е много умно.

Блекхок само му се усмихна.

— Добре, добре. Отивам да се разтъпча по главната улица — каза Бъкскин.

— Дръж шапката ниско над очите, бели човече, и си пази скалпа. Може някой да те познае.

Бъкскин излезе от магазина и тръгна по главната улица на Боаз. Видя повече от дузина нови магазини, които не бяха там преди дванадесет години, когато беше напуснал града. В един се продаваха само мъжки дрехи. Лий не можеше да повярва, че тук, в дивия Айдахо, може да има магазин за мъжка мода.

Мина покрай една кръчма и му се прииска да влезе вътре, но устоя на изкушението да изпие чаша бира. Съвсем наблизо беше сградата на съда. Бъкскин мина от другата страна на улицата и се загледа във витрината на агенция за търговия с недвижими имоти. Той не знаеше дали е държавна агенция, която регистрира продажбите на земя, или беше местен предприемач, който се опитва да търгува със земя и къщи.

Лий тъкмо щеше да се обърне, когато един мъж до него го извика по име:

— Морган! Бъкскин Лий Морган. По дяволите, това си ти и аз ще съм с две хиляди долара по-богат.

Стоеше на десет крачки от Лий и държеше ръката си на бедрото, върху излъскан от употреба револвер.

— По-богат или мъртъв — каза Бъкскин.

Човекът беше висок почти колкото Бъкскин, слаб и жилав. Носеше ниско нахлупена изтъркана каубойска шапка, изтъркани джинси и яке.

— Там, откъдето идвам, приятел, истинските мъже доказват думите си с действия.

— Какво можеш да предложиш?

Лий въздъхна. Половин дузина мъже и три жени се бяха събрали да наблюдават малката драма.

— Преди да направиш нещо глупаво, позволи ми да ти демонстрирам нещо. Намери един камък, колкото юмрук, или буца пръст. Дръж я настрани с изпъната ръка, на височината на рамото си, и я пусни. Веднага щом я пуснеш, ще изтегля пистолета и ще стрелям. Ще пръсна буцата, преди да стигне земята.

Човекът с тъмната шапка подсвирна.

— Хайде бе. Никой не може да направи това. Никой не може да изтегли револвера и да стреля толкова бързо, камо ли да уцели толкова малка мишена.

— Намери една буца или изчезвай! — каза рязко Бъкскин. Гласът му беше дрезгав от ярост и напрежение.

Едно малко момче изтича и подаде на каубоя буца пръст, голяма колкото юмрук. Мъжът погледна буцата, после Бъкскин.

— Ще идем ей там, в уличката, за да не пострада някой — каза каубоят.

Двамата тръгнаха. Мъжът поклати глава и каза:

— Стрелецо, ако можеш да пръснеш буцата с тази дяволска бързина, ще си свия палатката и ще изчезна. Няма да чуеш и една дума повече за мен.

— Дръж я настрана — каза Бъкскин. Разкрачи малко крака и постави дясната си ръка на колта. — Пускай когато искаш.

Каубоят пусна буцата почти веднага. Тя се устреми към земята. Бъкскин измъкна револвера и стреля. Куршумът му пръсна буцата, когато тя беше на един фут над земята. Вълна от възторжени възклицания дойде от зяпачите. Бъбривият каубой с тъмната шапка погледна за момент облачето прах, поклати глава, обърна се и се отдалечи.

— Как го правиш, мистър? — попита едно десет-дванадесетгодишно момче.

— Практика, малкия, много, много практика. Надявам се никога да не ти се налага да практикуваш толкова много с револвер.

Бъкскин продължи разходката си. Никой повече не го закачи. Пред съда срещна Мици, която тъкмо излизаше от сградата.

Бъкскин я хвана за ръката:

— Какво стана?

— Той каза, че е вече късно да платя. Секретарят не може да направи нищо, за да спре търга. Каза, че единствената ми възможност е да спечеля търга и да откупя обратно собствената си ферма.

— Значи зависи от това, кой наддава срещу теб. — Бъкскин се усмихна. — Може би няма да има толкова много хора в три след обед. Хайде да идем да хапнем, както казват в Сан франциско, и ще обмислим положението.

Обядваха в малко ресторантче. Бъкскин беше седнал на стола до стената и можеше спокойно да наблюдава пространството пред себе си. Гледаше към вратата и преценяваше всеки, който влизаше, но този път нямаха неприятности.

След обяда се върнаха в кожарския магазин.

— Чух, че си забавлявал хората на улицата с тарикатска стрелба — каза Блекхок.

Бъкскин сви рамене.

— По-добре, отколкото да убия някого. Понякога пропускам и не излиза толкова ефектно.

Мици вдигна вежди и Бъкскин й разказа какво се беше случило.

Около три следобед Бъкскин, Мици и Блекхок пристигнаха пред сградата на съда. Там имаше само трима души, които чакаха за търга. Мици ги огледа един след друг, после се приближи към единия и започна да му обяснява ситуацията. Човекът сви рамене. Следващият, с когото Мици говори, се ядоса на районния секретар, който беше направил толкова глупава грешка.

В три часа шерифът излезе от съда с папка в ръка и я вдигна:

— Дами и господа, събрани сме днес тук, за да предложим на открит търг, поради неизплатени задължения, имота, познат като ранчото „Бокс Ер“, който все още е притежание на Клод и Мици Роланд. Първоначалната сума е равна на размера на задълженията — сто двадесет и осем долара. Чувам ли откриващо предложение?

— Един момент — извика Мици. Тя се качи на стъпалата. — Аз съм Мици Роланд, собственичка на „Бокс Ер“. Искам всеки да знае, че тук се върши мошеничество и в нарушение на всякакви закони. Районният данъчен инспектор никога не ми е изпращал съобщение, че дължа някакви данъци, а районният секретар каза, че изобщо не знаел, че сроковете за плащане на задълженията ми изтичат. Каза, че обикновено общината налага глоба за ненавременно изплащане на сметките и ги представя отново. Това също не беше направено. Тук има заговор, за да ми откраднат ранчото. То струва много повече от сто двадесет и осем долара и шерифът и данъчният инспектор го знаят. Това е незаконен търг и шерифът ще бъде отново арестуван за противозаконни действия. Търгът може и да се състои, но Ламбърд ще влезе в затвора.

— Достатъчно, мис Роланд! — извика шерифът. — Нито една дума повече, или ще накарам заместник-шерифа да ви отстрани. Кой ще открие залаганията със сто двадесет и осем долара?

— Аз давам толкова — чу се глас от едната страна. Бъкскин се придвижи нататък. Около стъпалата се бяха събрали тридесетина човека.

— Имаме предложение за сто двадесет и осем долара. Кой дава сто и петдесет?

— Давам сто двадесет и девет долара — викна Мици. Шерифът не й обърна внимание.

— Беше направено ново предложение — чу се глас отзад. — Трябва да го отбележите.

— Казах, давам сто двадесет и девет долара — извика Мици отново.

Шерифът се намръщи:

— Добре, имаме един долар повече. Наддавайте.

— Сто и петдесет — отново се чу младежки глас отстрани. Бъкскин вече беше забелязал кой наддава и бързо зае място до него. Това беше Гейдж Ламбърд. Ранената му ръка бе провесена през врата на бяла превръзка. Бъкскин се приближи плътно до него откъм здравата му страна и го притисна, като опря в ребрата му малък деринджър с две цеви.

— Сто петдесет и един долар — извика Мици. Шерифът отбеляза новото предложение с лека усмивка и кимване и погледна към сина си.

— Други предложения?

Гейдж Ламбърд зяпна да каже нещо, но Бъкскин го мушна по-силно с пистолетчето и изсъска в ухото му:

— Да не ти е омръзнал животът, момче? Мога да те застрелям и да изчезна за секунди, и никой няма да разбере кой те е убил.

Гейдж замълча.

— Имаме предложение за сто петдесет и един долара за ранчото „Бокс Ер“ с приблизително шестстотин глави добитък. Има ли друго предложение?

— Няма — чу се гласът отзад.

— Друго предложение за този ценен имот, моля!

— Ти наддавай, шерифе, преди да те натикат отново в затвора — викна трети веселяк.

— Аз печеля! — извика Мици.

— Кажи, че е продадено, шерифе, или ще го кажем вместо теб. — Гласът беше на Блекхок, който веднага се скри, щом шерифът погледна нататък.

— Добре. Сто петдесет и един: първи път… втори път… Продадено за сто петдесет и един долара. Идете при районния секретар да платите и да уредите документите си.

Шерифът слезе по стълбите и се запъти към сина си. Гейдж стоеше там, където си беше, но Бъкскин вече не беше до него, даже не се виждаше наоколо.

— Какво стана, по дяволите? — изсъска шерифът. — Какво ти стана?

Когато шерифът и раненият му син се отправиха към канцелариите, само още няколко души се въртяха наоколо. Един от тях беше Бъкскин Лий Морган, който се подсмихваше доволен, като гледаше как шерифът още малко и ще се нахвърли на собствения си син.

Половин час по-късно тримата приятели се срещнаха в магазина на Блекхок. Мици беше платила сто петдесет и два долара и беше взела фактура и документ за законно прехвърляне на собствеността й. Сега ранчото беше записано само на нейно име.

Още нищо не се бе чуло за Слаш Уейд.

— Може би още никой не го е намерил — каза Блекхок.

Мици мрачно поклати глава:

— Нека да не си търсим белята. Имаме доста работа във фермата. Трябва да се заемем с нея.

Тя се приближи и сърдечно прегърна индианеца. Той смутено се отдръпна и отстъпи назад. Изчерви се като момиче и се чудеше къде да си дене ръцете.

— Благодаря, Блекхок. Дължа ви толкова много, момчета. Мисля си, че трябва да вземем и Блекхок на заплата.

Индианецът се направи на изненадан:

— И мен? Искаш да кажеш, че на този нехранимайко му се плаща, за да помага на красиво момиче като теб?

Всички се засмяха. Мици й Бъкскин излязоха през задната врата в двора, където бяха оставили конете си.

— За два часа ще сме в ранчото, което сега е изцяло мое. Ще уточним задачите и ще разпределим хората. Охо, с осем човека работата е удоволствие.

Известно време яздеха мълчаливо. После Мици цриближи и докосна Лий по рамото.

— Бъкскин Лий Морган, отново ти благодаря за помощта. Ако те нямаше, Гейдж щеше да вдигне цената до небето и ранчото щеше да ми струва хиляди долари.

— Красива госпожице, единствената награда, която желая, е да видя още веднъж прекрасната ти усмивка и да зная, че си щастлива в стария „Бокс Ер“. Сега да се прибираме вкъщи.