Кит Далтон
Блестящи оръжия (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Лий изскочи бързо през вратата на ресторанта и хукна надясно. Първият изстрел дойде през улицата, откъм железарския магазин, но стрелецът избърза и куршумът разби прозореца на една къща точно зад Лий.

В следващия момент изгърмяха чифт пистолети и Лий се хвърли на земята. Допълзя до две петдесетгалонови бурета пред железарския магазин и видя две облачета дим от другата страна на улицата, на повече от петдесет фута — голямо разстояние за стрелба с пистолет. Стрелецът пак се обади. Куршумът пръсна трески от ръба на бурето. Лий видя мъжа, когато той минаваше на открито през улицата. Зареждаше нов патрон. Лий протегна ръката си с колта и се прицели внимателно. Стреля бързо три пъти, като всеки изстрел беше малко по-високо от предишния.

Първият куршум улучи стрелеца в десния крак, вторият — в корема и преди той да успее да мръдне, третото парче олово проби челото му.

Още половин дузина изстрели дойдоха отсреща, но тези, които го бяха причакали, стреляха от скрити места, от сенките и от входовете на къщите. Още една минута Бъкскин гледа иззад бурето. Вече никой не стреляше по него, нито някой се появяваше на тротоара от тази част на улицата.

В този момент в края на улицата се чу свирка. Лий погледна нататък. Млад мъж, с красиво избродирана риза с ресни и килната найад бяла шапка, с чифт револвери, чиито дръжки бяха покрити с перли, идваше към него, като надуваше свирката на всеки десет стъпки. Когато приближи, мъжът пусна свирката от устата си.

— Прекратете стрелбата, по дяволите! Аз съм заместник-шериф Гейдж Ламбърд. Кой глупак стреля из улиците? Незаконно е да се използва оръжие в границите на Боаз. Кой, по дяволите, стреляше?

Лий се изправи бавно и тъй като не се чуха повече изстрели, плъзна револвера си обратно в кобура и извика:

— По-добре питайте четиримата негодници, които стреляха по мен, когато излизах от ресторанта преди малко.

Заместникът беше млад, на не повече от двадесет години, помисли Лий. Ярките му дрехи се допълваха от добре поддържани мустаци, които се къдреха по два инча от двете страни на лицето му. Добро постижение за момче на неговата възраст. Иначе беше гладко избръснат, строен и изглеждаше доста як.

— Кой си ти? — попита заместник-шерифът.

— Аз съм мишената, която четирима негодници току-що използваха за упражнение по стрелба. Защо не ги потърсиш? Провери оня приятел, ей там, до магазина. Той беше с пушка, но няма да я използва вече.

— Ти си го убил — от тук, с револвер?

— Далеч е, нали?

— Не се прави на невинен пред мен, стрелецо, или ще те натикам в килията, преди пръстът ти да дръпне спусъка.

В този момент Мици притича бързо и застана до Лий, като хвана ръката му.

— Гейдж, мистър Морган казва истината. Той е моят нов управител. Ние вечеряхме и когато излязохме, четирима мъже започнаха да стрелят по него. Видях ги. Единият беше Пен Солер. Той стреля три пъти по мистър Морган. Искам да арестуваш Пен.

Веднага щом заместник-шерифът видя Мици, отношението му се смени. Лицето му се отпусна, той се усмихна, пристъпи към нея и се ухили:

— Мици! Радвам се да те видя. — Гласът му вече не бе така строг. — Все още искам да те заведа на забавата в събота вечер. Ти не отговори на писмото ми.

— Не мога да дойда, Гейдж. По-добре кажи какво ще правиш с мъжете, които се опитаха да застрелят управителя ми?

— О, ами не зная. Нека да погледнем този с пушката.

Тримата минаха през улицата и разблъскаха тълпата, събрала се около убития.

— Не ми е познат — каза Гейдж. — Не го зная. — Той огледа тълпата. — Някой от вас да познава този човек?

Никой не каза нищо. Един човек се опита да каже нещо, но тръсна глава и замълча.

Един каубой от тълпата извика:

— Да, видях го снощи в бара „Бърд Кейдж“. Добре беше сръбнал, но не закачаше никого, просто си пиеше.

Гейдж огледа тялото:

— Три куршума, и то от петдесет фута разстояние. Ти да не си тренирал, или какво? — Той поклати глава. — Дяволски добра стрелба, и то под обстрел. — Вдигна очи към Бъкскин: — Казваш, че той стреля пръв?

— Да, провери магазина на пушката. Гарантирам ти, че не е пълен.

Заместникът вдигна пушката и изхвърли три патрона от магазина.

— Това е автоматична пушка „Ремингтон Кийн“, зарежда се със седем патрона — каза Бъкскин. — Той стреля три пъти и не улучи. Доволен ли си?

— Засега. Ще направя, рапорт. — Той махна с ръка към двамата мъже наблизо. — Занесете трупа при гробаря. Може би той ще знае кой е.

Гейдж Ламбърд се приближи до Бъкскин и каза меко:

— По-добре да те предупредя, шампионе. Мици е моето момиче. Ние сме сгодени. Тя ще бъде моя жена.

Мици рязко замахна с ръка и удари Гейдж през лицето.

— Няма такова нещо! — изфуча тя. — Няма да се омъжа за теб, дори да си последният мъж в Айдахо. Няма такова нещо! Нещо повече, аз те мразя, Гейдж Ламбърд. Мразя те! — накрая тя вече крещеше.

Хвана Лий за ръката и двамата се отдалечиха. Лицето й беше цялото на червени петна и тя се задъхваше от ярост. Погледна още един път през рамо и тръсна глава.

— Не мога да го спра. Не зная какво да направя. Продължава да говори пред хората, че сме сгодени, а това въобще не е вярно.

Бъкскин се ухили:

— Вярвам ти. Той е синът на шерифа, нали?

— Да, и е гаден като баща си. Един от тези, които стреляха по теб, е неговият най-добър приятел. Наистина мисля, че Пен Солер работи за шерифа, като му върши мръсната работа: убива хора. — Тя погледна през рамо и го дръпна напред по-бързо.

— Какво прави сега? — попита Лий.

— Гледа след нас, сякаш му се ще да грабне един от пищовите си и да те надупчи, за да не му създаваш повече грижи. — Мици дръпна ръката му по-силно към тялото си, докато тя допря гърдите й. — Гейдж мрази да ме вижда с мъж, независимо кой е той, а аз никога не съм го окуражавала. Ходех на училище със сестра му, Денис, но никога даже не съм го и поглеждала. Не е от типа мъже, които харесвам. — Мици се усмихна и вдигна очи към Бъкскин. — Той изобщо не е мъжът, който ме вълнува.

Бяха завили вече зад ъгъла, но тя не пусна ръката му.

— Надявам се, че отиваме при конете си — каза Бъкскин.

— Поне забихме клин във властта на Ламбърд. Само ако можеше областният прокурор да намери шерифа и да го арестува! Не се надявам много на това, но поне е нещо, за което може да си мечтаем.

Докато вървяха, тя вдигна очи към него, все още притискайки ръката му към гърдите си.

— Наистина ли изгорихте големия хамбар в „Блек Кетл“?

— Кой ти каза такова нещо?

— Джоди. Беше толкова развълнуван от това, което сте направили, че не можа да се сдържи и ми каза.

— Аз чух, че в хамбара е имало прясно око-сено сено и то се е самозапалило.

Мици се засмя и с бързо движение се протегна и го целуна по бузата.

После пое дълбоко въздух. Беше почти като въздишка.

— Сега трябва да решим какво ще правим по-нататък.

— Не бързай — каза Бъкскин. — Най-напред ще продадем тези сто бичета, преди да са унищожени в битката между двете ранчета. Точно сега ще са ти от полза четири хиляди долара. Разбрах, че тук говедата вървят по четиридесет долара на глава.

— Кога ще ги продадем?

— Утре. Имаш ли приятели в града, при които да останеш за няколко часа?

— Разбира се, защо?

— Ще обиколя по кръчмите и ще наема осем мъже за прекарването на телетата утре. Не са ни нужни за добитъка, но трябва да покажем сила, в случай че бандата от „Блек Кетл“ пак намисли да ги краде.

— Ще трябват ли пушки?

— Да, за всеки един. Ако нямат собствени, ще им кажа да вземат назаем или да си наемат пушка, преди да дойдат.

Бяха стигнали конете си. Тя спря и го погледна.

— Три — каза тя с нисък глас. Лицето й беше сериозно.

Той се зачуди за момент:

— Три? Три какво?

— През последните два дни ти… ти уби трима мъже. Това не те ли смущава? Тези мъже имат майки, които ще ги оплакват, може би са имали жени и деца.

Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Аз не обичам убийствата, но те, изглежда, са станали част от моя живот, защото постоянно се забърквам в нещо. Обикновено ме наемат да преследвам убийци, похитители на деца, касоразбивачи. Да, убих двама мъже при ранчото ти и един днес. Това не беше нещо, което исках или което ми харесва да правя. Но когато някой стреля срещу мен, аз имам право да му отвърна. Ако аз стрелям по-точно, тогава той умира вместо мен. В един от тези случаи аз ще бъда малко по-бавен или по-разсеян и другият ще стои над мен и ще гледа кървящото ми, умиращо тяло. Това е нещо, за което всеки мъж, който взема пушка в ръка, трябва да помисли. Ето защо не трябва да мислиш постоянно за това. Да, трима мъже са мъртви, но те щяха да убият теб и брат ти, и всички работници в ранчото, ако имаха тази възможност. Този човек днес имаше трима помощници със заповед да ме убият. Не мога да тъжа за него или за другите двама. Приемам живота такъв, какъвто е. Не искам твърде много в замяна.

— Защо остана? Не беше задължен да ни помогнеш да намерим животните, или да идваш тук днес. Каза ми, че някога срещу теб е имало обявление за издирване. Но вече го няма. Отлично. Нищо вече не те задържа тук. Защо се замесваш с нас тогава?

Той я привлече леко към гърдите си и я обгърна с ръце, като я прегръщаше нежно, сякаш беше крехко цвете, което се страхуваше да не пречупи. След това я пусна. Тя остана за момент безтегловна, рееща се из пространството, после свали ръцете си, които беше обвила около него, и се отдръпна.

— Харесвам те. И не мога да гледам как негодници прегазват малкото ти ранчо. А особено презирам такъв шериф, който не зачита правата на хората, които трябва да защитава. Освен това аз съм лесна жертва за красиво момиче с хубава фигура, което ми позволява да го прегръщам и ме целува по бузата. — Той се усмихна. — Сега ще идем при приятеля ти. Той ще ми помогне да наема осемте каубоя за прекарването на телетата.

Два часа по-късно Лий вече беше наел осемте човека. Той ги избираше по ръцете. Проверяваше дланите им за белези от въжета, мазоли, ранени пръсти, разцепени кокалчета. Такива бяха работните ръце.

Каза на всички, че ги наема за един ден и утре в девет часа сутринта трябва да дойдат в „Бокс Ер“ с пушка, кон, две въжета и револвер.

— Това война ли ще е, или ще караме говеда? — попита един каубой, който изглеждаше по-опитен.

— Ще има по малко и от едното, и от другото — отговори Бъкскин.

Мъжът се ухили:

— Ще бъда точен.

Връщането в ранчото по тъмно мина спокойно. Говориха малко. Мици му разказа за детството си и за последните десет години в ранчото. Майка й беше умряла при епидемия от шарка преди три години. През повечето време мълчаха, заслушани в гласовете на нощните птици и самотния вой на койот в далечината.

В ранчото тя прибра коня си и окачи седлото на стената.

— Можеш да останеш в свободната спалня. Нашият управител обикновено живее в къщата.

— Това е било, когато баща ти е бил жив. Сега няма да е редно, пък и аз не бих се чувствал удобно. Ще спя с работниците. Кога е закуската?

— Обикновено в шест часа. Няма да вземаме фургона с нас. Имаме само десет мили път. Ще стигнем в града някъде преди един.

— Ако нямаме проблеми.

— Имаш предвид „Блек Кетл“?

— Да. Ако дойдат осемте каубои от града, ще оставя двама от работниците тук да пазят ранчото. Много е вероятно Ламбърд да отвърне на подпалването на хамбара.

— Той не може да знае кой го е запалил — каза тя.

— Но може да се досети.

Бяха приближили до къщата и се спряха. Малкият навес правеше сянка. Мици привлече Лий и нежно го целуна по устните. После въздъхна и се облегна настрани.

— Цял ден исках да го направя — каза тя. — Надявам се, че не възразяваш.

— Изобщо. Приятно ми е да целувам млади жени, дори ако някоя от тях е шефът. — Той отстъпи назад. — Ще се видим на закуска.

На следващата сутрин Мици беше приготвила стабилна закуска — пържени картофи, яйца, палачинки, тиган с бекон и наденички, сок, купчини печени филийки, мармалад и кафе, колкото можеха да изпият.

Наетите каубои започнаха да пристигат малко след осем. Дойдоха седем мъже. Мици им предложи кафе и палачинки, а през това време Дий проверяваше оръжието им. Беше казал, че ще бъде работа за един ден и ще получат по пет долара за нея. Ако има стрелба, щяха да получат по десет долара. Щяха да бъдат свободни, когато бичетата бъдат на безопасно място в загражденията в града.

Минаваше девет, когато тръгнаха на запад към мястото, където държаха телетата. Дойде и Мици, тъй като Лий реши, че е безопасно. Джоди поведе стадото и останалите мъже бързо го оформиха в колона, широка три или четири животни и дълга около сто ярда. Стадото беше малко и имаше достатъчно хора.

Джоди водеше говедата по коларския път към града. Щяха да минат на половин миля от сградите на „Блек Кетл“. Лий яздеше отстрани и внимателно се оглеждаше.

Приближиха безпрепятствено до „Блек Кетл“ и преминаха край него. Лий не видя никакъв знак на необичайна активност. Той се ухили при вида на шест обгорели дървени греди, щръкнали от пепелището на мястото на големия хамбар.

Мици яздеше отзад, за да завръща отделилите се от стадото телета.

Когато наближиха на половин миля от града, Мици и Лий избързаха напред, за да говорят с железничаря, който беше също и закупчик на добитък за някакви търговци в Портланд. Той им показа кои заграждения да използват и посрещна животните там, когато пристигнаха.

Прегледа всяко животно и прие всички. Мици обясни за десетте телета със заличени маркировки.

— Чух за това — каза човекът. — Разбрах, че обвинявате шерифа в кражба.

— Да, вярно е. Искам да го видя пред съда. Това не е първият път, когато кара хората си да крадат добитък от мен и от други малки стопанства.

— Ще бъде трудно да натикаш шерифа Ламбърд в килия, но ви желая успех.

Малко по-късно Мици получи банков чек за продажбата на телетата. Този ден цената на едно теле беше 41,50 и на чека беше написана сумата 4316 долара.

— Това ще трябва да покрие разходите на ранчото за още една година — каза Мици. — Не зная какво щяхме да правим, ако не беше върнал стадото от „Блек Кетл“.

— Искаш ли да хапнем нещо? — попита Лий.

— Не зная. След последното ни преживяване тук не мисля, че ми се влиза в ресторанта.

— Добре, в банката ли отиваш?

— Да, къде ще се срещнем след това?

— Искам да говоря с Блекхок отново. Курт още ли е ковач в града?

— Оберхолцер? О, той е несъкрушим. Сигурно точно сега блъска върху някое горещо желязо.

— Ще мина да го видя и ще се срещнем при Блекхок. Ще вляза от задния вход. Не искам пак да налетя на шерифа, преди да го вкарат в затвора.

Лий се отправи към ковачницата и, когато наближи, видя огромния мъж да върти тежък чук.

— Да не го счупиш — извика Лий в краткия интервал между два удара, като застана на вратата.

Мъжът се обърна към него. Широкото му лице засия.

— Мили боже! Чух, че някой в града използва твоето име. Наистина си бил ти, проклет да съм!

Лий разтърси огромната му лапа. Ковачът пусна чука върху наковалнята и тупна Лий по гърба.

— Колко време те нямаше? Десет години?

— Дванадесет и повече. Градът е пораснал поне два пъти.

— Расте всеки ден. Всяка пролет идват нови заселници. Май ще стане наистина голям, проклетият град. Аз почти съм готов да се изнеса някъде на по-спокойно място, на по-тихо и по-широко.

— Не си се променил, Курт. Освен че си станал още по-огромен, отколкото беше. Как те понася сладката ти женичка?

Курт се ухили.

— Тя ми го напомня всеки ден. Женен ли си? Не, предполагам не си. Разбрах, че вече си се счепкал с шерифа тук. Точно както едно време.

Поговориха двадесетина минути и Лий каза, че трябва да види Блекхок. Курт кимна:

— Добър мъж, мамка му, макар че е индианец. Най-добрият седлар в района.

Стиснаха си ръцете и Лий се отправи към другия край на града, премина през дворчето и влезе през задния вход на магазина за седла. Усмихна се, когато миризмата на обработена кожа го обгърна като океански прилив.

Той чу гласове от предната стая, където Мици и Блекхок си говореха. Тя държеше нещо и красивото й лице беше потъмняло от тревога.

— Просто не го вярвам — каза Мици. Тя вдигна очи точно когато Лий влизаше през задната врата.

— Добре, че си тук и нищо ти няма — каза Блекхок. — Ти очакваше неприятности само от шерифа, но сега всеки стрелец в областта ще тръгне на лов за скална ти.

— Защо? — Лий недоумяваше.

Блекхок вдигна един плакат. Беше един фут щирок и осемнайсет инча висок. С дебели черни букви беше изписано:

Морган за последен път е бил видян в Боаз на 24 юни 1876 година. Търсен за нападение, побой и преднамерено убийство на щатски служител в този град на 4 юли 1864 година. Свържете се с шерифа за получаване на наградата.