Харлан Елисън
Момчето и неговото куче (8)

ГЛАВА 8

Зеленият съндък премина през деловата част на града и се спря до магазин с надпис на витрината: „Бюро Добри Услуги“. Като влезе през отворената врата нещото спря. Очакваха ме: десетина възрастни мъже и две жени, но по-млади. Един от тях се приближи и измъкна от ръката ми металната пластинка, започна да я разглежда, обърна я и после я подаде на най-възрастния от тях — набръчкан старик в измачкани като торби панталони с тиранти. Старчето я взе небрежно и я хвърли в горното чекледже на масата.

— Претърсете го и му вземете оръжието, Аарон — каза старият пръч.

— Добре, Лу — отвърна мъжът и прекалено бързо и ловко ме обискира, като прибра всичко дори и ножа.

— Освободи го, Аарон — заповяда ЛУ.

Аарон нещо щракна на железния съндък и израстъците с ръкавиците ме освободиха. Скочих настрана от нещото. Ръцете ми бяха изтръпнали, а местата, където ме стискаха железните захвати, боляха. Настроението много ми се развали. Гневно изгледах събралата се компания.

— Е, момчето ми… — започна Лу.

— Какво ти момче, бе чичка, …! — развиках се аз.

Жените побледняха. Лицата на мъжете станаха сурови.

— Казвах ти, че нищо няма да излезе — измърмори друго старче, като се обърна към Лу.

— Глупаво намерение — подкрепи го по-млад мъж.

Лу пристъпи напред и насочи древния си показалец право в мен.

— Момче, по-добре се дръж възпитано!

— Пожелавам ти, децата ти да са уроди!

— Не виждам смисъл да продължаваме, Лу — каза един от мъжете.

— Мръсно говедо! — прещрака клюна на една жена.

Лу ме погледна сърдито. Устата му се превърна в отвратителна черна линия. Разбрах, че на кучешкия син не бе останал зъб в устата, който да не е гнил или да не вони. Работеше ме с поглед като със свредел. Боже, ама че урод, като птица е, която, а-ха, се кани да кълве месо от костите ми. Накани се нещо да каже, но изглежда съвсем нямаше да ми се хареса.

— Аарон, може би е по-добре отново да предадем на часовия този млад човек? — проскърца старчето.

Аарон кимна и се насочи към зеленото нещо.

— Добре де, почакайте с това нещо — измърморих аз.

Възрастният спря и погледна Лу, който кимна, после отново пристъпи напред и се прицели в мен с птичата си лапа.

— Готов ли си, синко, да се държиш добре?

— Да! Да!

— Твърдо си го решил?

— Да, да, твърдо съм решил. Аз не бих… Аз съм уверен в себе си!

— Тогава ще трябва да следиш за езика си.

Не отвърнах нищо.

— Ти си за нас нещо като експеримент, синко. Ние се опитахме да получим няколко души от вас и по други начини. Изпращахме добри момчета да хванат някой малък негодник, но никой не се върна. Затова се решихме и изпробвахме друг способ чрез девойка.

Озъбих се. Това бе Куила Джун. Само да те стигна, момичето ми!

Една от жените, по-младата, излезе напред и погледна в лицето ми.

— Лу, никога няма да се договориш с този. Той е мръсен малък убиец. Погледни само очите му!

— Кучко, как ще ти хареса, ако ти напъхам дулото на карабината в задника, а?

Тя отскочи назад. Очите на почтената дама побесняха. Лу отново се разсърди.

— Извинявайте — казах аз. — Не обичам, когато ме наричат с разни лоши имена. Знаете ли, мъжко достойнство.

Страчето изръмжа на жената:

— Мез, остави го на мира! Старая се да се разберем с него с добро, а ти усложняваш нещата!

Мез се дръпна без желание от мен и се присъедини към останалите. Но ненавистта в погледа й не намаля.

— Както вече ти казах, синко, ти за нас си нещо като експеримент. Този град го построихме преди двадесет години и прекрасно си живеем. Мир, ред, уважение, никаква престъпност, почтителност към възрастните — забележително място за живеене. Ние растем и процъфтяваме.

Чаках да видя, какво ще последва.

— Но открихме, че някои от нашите граждани, не могат да имат деца. А тези жени, които могат да раждат — раждат главно момичета. Нужни ни са мъже.

Разкъсваше ме смях. Те искаха, аз тук да работя в качеството си на жребец. Не се сдържах и зацвилих идиотски.

— Ама че безсрамие — мрачно изговори една жена.

— Ние и така се чувствуваме неловко, синко! — Лу бе смутен. — Не ни създавай излишни трудности.

Праведни Боже! Аз прахосвах на повърхността голяма част от живота си, като заставях Блейд да намира момичета, а те тук желаят сами, да им обслужвам жените. Търколих се на пода и се смях, докато от очите ми не потекоха сълзи. Накрая се изправих и казах:

— Добре. Отлично. Но ще се заема с тази работа, само ако изпълните две условия.

Лу проницателно ме гледаше.

— Първо, това е Куила Джун. Отначало ще я чукам докато пулса й се откачи. Второ, така ще я цапардосам по главата, че да помни добре, какво стори с мен!

Те си шепнаха известно време, после се раздалечиха, а Лу отвърна:

— Насилие няма да търпим, но предполагам, че Куила Джун може да стане първа, както и всяка друга девойка. Тя може да ражда, нали, Айра?

Слабият мъж с жълта кожа кимна. Но не изглеждаше особено весел по този повод. Старецът на Куила Джун, както разбрах.

— Е, какво пък, да започваме. Строявайте ги в редици — и започнах да си разкопчавам панталоните.

Жените се разпискаха. Мъжете ме хванаха и повлякоха в някакъв дом, където ме вкараха в стая и казаха, че отначало е необходимо да усвоя живота в Топек, преди да се захвана за работа. У тях това не е прието, всичко това е, е-е, някак си неловко и те са длъжни да убедят останалите жители на града, че са намерили верния способ. Както разбрах от намеците им, ако поработя славно, те ще внесат още млади бичета и ще им предоставят свобода на действие.

През следващите няколко дни в Топек, се запознавах с хората, като ги наблюдавах, как живеят и с какво се занимават. Всичко бе така мило: люлееха се в люлки с крилца, косяха тревата, продаваха вестници, слушаха концерти в парка, миеха прозорци, подстригваха храстите, хвърляха пръчки на кучетата си да им ги носят обратно, разхождаха се под ръка с уродливите си мацета, най-отвратителните, които съм виждал… Доскуча ми до смърт!

След седмица бях готов да вия от мъка. Усещах тази консервена кутия да ме гнети така, сякаш налягането на земните пластове ме притискаше!

Те се хранеха с изкуствена помия: изкуствени бобове, синтетично месо, имитации на пилета и хляб-ерзац. И вкуса на всичко това ми напомняше смес на мед с прах.

А вежливостта им. Боже мой! Искаше ми се да се изхрача на лъжливата им лицемерна глупотия, която те наричаха учтивост. Хелоу, мистър Еди-кой си. Хелоу, мисис Еди-коя си. Как сте? Как е със здравето малката Джени? Как е бизнеса? Ще бъдете ли в сряда на срещата в общината? И аз неусетно започнах да разговарям сам със себе си като луд.

Този чистичък, акуратничък и сладникавичък начин на живот, който те водеха, бе способен да убие всеки свободен човек. Не е за чудене, че мъжете им не са успели да се справят с момците от повърхността, силите им са стигали само за мацетата им.

Първите няколко дни всички ме гледаха така, сякаш очакваха да избухна и да изцапам с лайна чистичките им, избелени стобори. Но постепенно свикнаха с вида ми. Лу ме отведе в магазина и ме снабди с комбинезон и риза, които тук се явяваха всекидневна дреха. Мез, тази надменна кучка, наричаща ме отначало убиец, започна да се върти около мен и накрая каза, че иска да ме подстриже косите и да ми предаде по-цивилизован вид. Но бързо загрях „майчинските“ й забежки.

— Какво се вреш, кокошко? — поостъргах я аз. — Мъжът ти не се ли грижи повече за теб, а? — тя се опита да ме удари по мутрата, а аз се разсмях. — Тогава му отрежи яйцата, бебчо. А косите ми ще си останат такива.

Мез ме остави и си тръгна. Полетя така, сякаш в задника й бяха монтирали дизелов двигател.

Така си живеех безгрижно, но до известно време. Разхождах се по града, оглеждах се. Те също ме оглеждаха, изчакваха, изучаваха ме. В подобна обстановка мозъкът ми не можеше да работи нормално. Започнах да страня от хората, появи се клаустофобия и често се настанявах под тавана на къщата и седях там в тъмното. Скоро това мина. Но остана раздразнителността, излишната агресивност, често ставах просто бесен. После и това мина. Престанах да психясвам и започнах да търся изход. Външно изглеждах тих, мирен и някак си затъпял.

А всъщност така диво ми се искаше да изчезна от този рафиниран рай! Спомних си, как нахраних Блейд с пудела, който изглежда бе избягал от подземието, и започнах да търся начин да се измъкна на повърхността. Та пудела не би могъл да се използува шахтата. Това означаваше, че нагоре водеха и други пътища.

Разрешаваха ми свободно да скитам из града, засега спазвах добрите обноски. Онзи зелен съндък — часовоят — винаги се намираше някъде наблизо. Но въпреки това успях да намеря пътя нагоре. Нищо свръхестествено — трябваше да го има, и го открих. А скоро разбрах къде държат и оръжието ми.

Бях готов. Почти.