Харлан Елисън
Момчето и неговото куче (7)

ГЛАВА 7

Трябаше да се досетя! Разбира се, от време на време кокошчиците се показваха на повърхността, да видят какво става и как са градовете. Вярно, че такова нещо е ставало. Но защо повярвах, че на нея отдавна й се искало да разбере, отношенията между мъжете и жените, че филмите, които е гледала в Топек, са били сладникави, нравствени и скучни, че момичетата в училище си шепнат за порно киното и у една се оказала тъничка книжка, която тя чела с опулени очи… Естествено бе, да й повярвам. Логично. Но трябваше да заподозря „уловката“, когато тя си загуби пропуска. Прекалено просто, прекалено невинно изглеждаше. Ама че идиот съм бил!

В мига, когато входа се затвори зад мен, бръмченето стана силно, а стените засветиха със студена светлина. Светенето пулсираше, бръмченето нарастваше, подът започна да се движи като листчета на диафргма. Но аз стоях здраво като мишле в рисуван филм, и докато не погледна надолу, нищо няма да ми се случи. Аз не паднах.

Но все пак се наложи да падам. Не разбрах, как го правят, но подът така се извърна, че листовете на диафрагмата се оказаха над главата ми. Запързалях се по някаква тръба, като набирах скорост. Не беше много бързо — просто се спусках надолу, а не падах. Сега вече знаех, какво е това спускова шахта.

Понякога пред очите ми се мяркаха надписи като „10-о ниво“ и други обозначения, понякога входни отвори на секции, но никъде не се задържах. Накрая достигнах самото дъно и прочетох на стената: „Граница на град Топек, население 22 860“. Приземих се без особени неприятности, като сгънах крака и така смекчих кацането.

Отново използувах пропуска и диафрагмата — този път малко по-голяма — се разтвори и аз хвърлих първия си поглед на подземието. Намирах се в дъното на огромна метална кутия, достигаща четвърт миля височина и диаметър двадесет мили. И в тази кутийка някой бе построил град. Красив като на картинка от книжка. Малки акуратни къщички, плавни извивки на улиците, подравнени тревни площи и всичко друго необходимо на такъв град. Освен слънцето, птиците, облаците, дъждовете, снеговете, студовете, ветровете, мравките, калта, планините, океана, звездите, луната, горите, животните, освен…

Освен свободата.

Те бяха консервирани тук като гниеща риба в пътно затворена кутия. Усетих гърлото ми да се свива. Безумно ми се описка да изчезна оттук, да се окажа горе — на воля. Тръпки ме побиваха, ръцете ми изстинаха, по челото изби пот. Какво безумие — сам да се спусна тук! Вън оттук! Махай се!

Обърнах се с желанието отново да се вмъкна в пусковата шахта, и тогава това нещо ме хвана отзад. То бе снишено, приличащо на сандък, имаше израстъци с ръкавици на края вместо ръще и се придвижваше на колела. Издигна ме над себе си. Дори не можех да шавна, какво ли да опитам да ритна здравото на вид стъклено око на нещото. Но едва ли би ми помогнало — хванат бях в плен и не виждах път за освобождение. Нещото тръгна към Топек, като ме влачеше.

Навсякъде имаше хора. Седяха пред къщите на скамейки, косяха трева, пускаха монети в игрални апарати, очертаваха белите линии по средата на пътя, продаваха и купуваха вестници по ъглите, миеха прозорците, изравняваха храстите, събираха бутилките за мляко, гмуркаха се в обществените басейни, поставяха цени на витрините на магазините, разхождаха се с момичета под ръка и всички гледаха, как ме мъкне този железен кучи син!

В ушите ми звучеше гласът на Блейд: „Те си имат свои порядки и обичаи, познават се един друг. Ненавиждат солотата. Скитащите глутници извършват набези по подземието, изнасилват жените им и отмъкват храната им. Те ще те убият, човече!“

Благодаря, приятел!

Сбогом.