Харлан Елисън
Момчето и неговото куче (6)

ГЛАВА 6

— Предупреждавах те, че нищо добро не може да очакваш от нея — занарежда Блейд, когато се осъзнах.

Той наблюдаваше, как почиствам и дезенфикцирам раната си с йод и се захили, когато се намръщих. Навлякох си парцалите, събрах от дъното на котела запасната амуниция и се освободих от Браунинга в полза на по-мощния 06-и. После намерих още нещо, изглежда бе изпаднало от нейните дрехи.

Това бе малка метална пластинка, около три и половина дюйма дължина и един и половина ширина. По нея бяха изчукани ред цифри и разположени в безпорядък малки дупчици.

— Какво е това? — запитах Блейд.

Той погледна пластинката, помириса я и каза:

— Май трябва да е идентификационна картичка. Момичето с нейна помощ влиза и излиза от подземието.

Тези думи решиха всичко. Сложих я в джоба си и тръгнах към входа на спусковата шахта.

— Къде си тръгнал, по дяволите?! — зави Блейд зад мен. Върни се! Те ще ти убият! Албърт, кучи сине, върни се!

Продължих да крача. Необходимо ми бе да намеря тази кучка и да й разпилея мозъка. Дори да трябва за това да се спусна в подземието.

След час приближих шахтата, водеща надолу към Топек. От време на време ми се струваше, че Блейд върви по следите ми, като се старае да не се приближава. Беше ми все едно. Бях побеснял. Ето, пред мен бе входа — висок, прав, безлик стълб от черен блестящ метал. Диаметърът му бе около двадесет фута, а темето — напълно гладко. Просто калпак и нищо друго. Почти се допрях до него, затърсих по джобовете си и извадих пластинката. Изведнъж някой ме задърпа за десния крачол.

— Слушай, малоумнико! Не бива да се спускаш там!

Побеснях и изритах песа с крак. Той отново се върна.

— Изслушай ме!

Обърнах се и го изгледах с ненавист.

— Албърт…

— Наричат ме Вик, лизльо на яйца.

— Е, добре, добре, край на шегите. Вик — тонът му се смекчи. — Седни, Вик.

Направо кипях, но разбирах, че ни предстои сериозен разговор. Повдигнах плещи и се разположих до него.

— Чуй ме, човече — продължи песа. — Това пиленце действително те извади от нормалното ти равновесие. Ти сам ЗНАЕШ, че не можеш да слезеш там. Те си имат свои порядки и обичаи, познават се един друг. Ненавиждат солотата. Скитащите глутници извършват набези по подземието, изнасилват жените им и отмъкват храната им. Те ще те убият, човече!

— Теб какво те засяга това? Ти си ми казвал, че без мен ще ти бъде по-добре.

При тези думи Блейд наведе глава.

— Вик, ние заедно преживяхме почти три години. Имаше и добри и лоши времена. Но този момент е най-лошият от всички. Човече, изплашен съм. Срахувам се, че няма да се върнеш… Аз съм гладен и трябва да намеря някой горделивец, който би ме взел… а ти сам знаеш, че повечето соло се връщат в бандите и шансовете ми са съвсем слаби. Аз вече не съм толкова млад… И раните ме болят.

В думите на песа имаше смисъл. Но не мошех да престана да мисля за онази кучка, която добре ме подреди с дръжката на пистолета. Едновременно възникна образа на нейната нежна гръд и как тя тихо простенваше, докато се чукахме… Поклатих глава и реших, че непременно трябва да си разчистя сметките с нея.

— Трябва да вървя, Блейд. Трябва!

Той въздъхна дълбоко и още повече наведе глава. Разбра, че е безполезно. Аз оставах непоколебим.

— Ти дори не можеш да си представиш, какво е направила от тебе, Вик!

— Ще се постарая да се върна по-бързо. Нали ще ме чакаш?

Той помълча известно време, а аз направо изстинах. Най-после каза:

— Известно време. Може би ще бъда тук, може би, не.

Разбрах всичко. Изправих се и обиколих металния стълб. Намерих цепнатина и пъхнах пластината. Чу се бръмчене и част от него се дръпна настрани и се видя проход. Даже съединителни шевове не се виждаха, така добре бе направено всичко. После се отвори някаква кръгла вратичка и аз стъпих вътре. Обърнах се и погледнах Блейд. Така седяхме и се гледахме…

— Време е, Вик.

— Пази се, Блейд.

— Връщай се по-скоро.

— Ще направя всички усилия.

— Дано е така? Е, всичко хубаво.

После аз се обърнах. Отново се чу бръмченено и портала се затвори зад гърба ми.