Харлан Елисън
Момчето и неговото куче (3)

ГЛАВА 3

Тук в покрайнините на града освен голите скелети на разрушените здания нямаше нищо друго. Целият квартал бе изравнен със земята, сякаш огромна преса бе връхлетяла от небето и бе превърнала всичко под себе си в прах и пепел. Пиленцето бе наплашено и нервничеше. Вървеше бързо, променяше посоката си и непрекъснато се оглеждаше. Разбираше, че се намира на опасна земя. Ако само знаеше, колко е опасна тази земя?

Едно здание в края на разплескания квартал стоеше неповредено, сякаш съдбата не го бе уцелила и така му бе позволила да остане. Пиленцето влезе вътре и след минута видях мигаща светлина.

Ние с Блейд преминахме улицата и влязохме в тъмнината, обкръжаваща зданието. Над вратите прочетох надпис: „Асоциация на младите християни“? Какво означаваше тази надпис? Какви са били тези „млади християни“? Дявол да го вземе, понякога умението да четеш те закарва в задънена улица, отколкото да ти помогне!

Не исках тя да излезе: вътре в къщата бе по-удобно да се чука, отколкото на друго място. Затова взех мерки и оставих Блейд да пази стъпалата на входа в развалините, а сам заобиколих зданието, като възнамерявах да влеза през задния двор. Всички врати и прозорци бяха избити, така че влязох без особен труд: хванах се за перваза на един прозорец и скочих вътре.

Посрещна ме тъмнина и тишина. Само отчетливо чувах шетнята на пиленцето в другия край на старата развалина. Не знаех дали е въоръжена, но не смятах да рискувам: наместих Браунинга и извадих Колта. Автоматичното оръжие е много удобно: моят Колт не веднъж ме бе спасявал в разни престрелки. Нямаше да ме подведе и сега. Започнах внимателно да се придвижвам през стаята — оказа се нещо като съблекалня. На пода се въргаляше счупени стъкла и различни боклуци. На редицата метални шкафчета боята бе изгоряла. Термичният взрив ги бе настигнал преди много години през прозореца. Чехлите ми не допуснаха нито звук, докато вървях през тази съблекалня. Вратата висеше на една панта и като пристъпих прага и се оказах в зала с басейн, отдавна празен и сух.

Вонеше страшно! Нищо чудно: край стената лежаха мъртви мъже, по-точно това, което бе останало от тях. Някакъв чистач-повлекан ги бе наредил така и не бе се погрижил да ги погребе. Завързах носа си с кърпа и продължих нататък. Влязох в малко коридорче с разбити лампи на тавана.

Виждах напълно нормално. През избитите прозорци и дупки в стените и тавана се промъкваше достатъчно лунна светлина. Сега я чувах напълно ясно — бе от другата страна на вратата в края на коридора. Напълно безшумно се приближих към заветната врата, която бе леко открехната. Каква досада! Вратата от другата страна бе засипана с мазилка. Когато почна да я отварям ще се дигне доста шум. Само да не изпусна пиленцето! Какво пък, ще изчакам подходящия момент.

Притиснах се до стената и внимателно надникнах в пролуката. Видях голям гимнастически салон, с въжета висящи от тавана, успоредки, халки, батут, а до стените — стълби за упражнения и шведска стена. Голям квадратен фенер хвърляше светлина от козата за прескоци. Реших да запомня това място за в бъдеще. Тук бе така удобно да се тренира, отколкото в паянтовата барака, която си бях построил на гробището за стари коли. Момчето, което иска да остане соло, трябва да си поддържа формата.

Тя свали от себе си маскировката и се оказа напълно гола. Бе доста прохладно и тялото й се покри с пъпчиците на „гъшата кожа“. Пиленцето бе средно на ръст, добре развита гръд и малко тънки крака. Вчесваше си косата, която права и дълга на струйки се спускаше по плещите и гърба. Светлината на фенера бе слаба и аз не успях да разбера каква е: червеникава или кестенява. Но не беше в никакъв случай блондинка. Това бе добре. Не ги понасях.

Съблечените дрехи се въргаляха на земята като безформена купчина. На коня бе всекидневното й облекло: нещо въздушно, полупрозрачно и много красиво. На краката си имаше някакви малки обувки със странни токчета.

Съвсем неочаквано разбрах, че не мога да помръдна. Девойката бе красива, ама наистина красива. Оказа се, че е просто приятно да я гледам: как тялото й се стеснява в талията и се разширява в бедрата, как се повдигат гърдите и, когато вчесва косата си. Това бе странно и непостижимо! Нещо такова, женствено, като-че ли. Ужасно ми хареса.

Просто стоях, гледах и не си откъсвах погледа. Бе така приятно! Всички тези, които имах досега, бяха просто изтъркани развратници. Блейд ги надушваше за мен и ги биваше само за еднократна употреба. Тази се оказа друга, нежна и гладка, дори при „гъшата кожа“. Така бих стоял цяла нощ.

Тя остави гребена, взе гащетата си и ги навлече на себе си. Никога досега не бях виждал, как го правят момичетата. Тя навлече сутиена си с задното напред на талията, закачи кукичките и започна да го обръща, докато чашките не се оказаха отпред. Като ги повдигна нагоре, девойката първо вложи едната гръд, после другата, след което прехвърли презрамките на плещите си. Пиленцето се протегна към роклята си, а аз внимателно отстраних от пътя най-голямото парче мазилка и хванах вратата за края.

Роклята бе над главата й, с вмъкнати в нея ръце и тя се канеше да пъхне главата си, но за секунда се обърка; в този миг рязко блъснах вратата, шумно разчиствайки от пътя парчетата дърво и мазилка. И преди девойката да се освободи от роклята, аз я хванах.

Отначало тя започна да крещи, но ведннага замлъкна. Лицето й беше бясно. Просто бясно. Огромни очи, отлични черти на лицето, високи бузи с трапчинки, малко носле. Пиленцето се бе втренчило в мен с пълен ужас, още не разбирайки напълно, защо беше този шум. И тогава… ето кое действително бе странното… усетих, че трябва нещо да й кажа. Какво именно — не знаех. Просто нещо. Стана ми неуютно да я гледам такава изплашена, но с това нищо не можех да направя. Разбира се, канех се да я изнасиля и не можех достатъчно убедително да й обясня, че не трябва да се разстройва много от това. В края на краищата сама е дошла тук. Но дори и в този случай исках да й кажа: „Не трябва така да се плашиш, аз просто искам да те сваля“. Такова нещо преди не беше ми се случвало. Никога преди не беше ми се искало да говоря с мацетата, просто ги чуках, и край на цялата работа.

Това странно желание внезапно мина. Спънах я с крак, блъснах я, тя падна и тъпо се удари в пода. Насочих Колта си в нея и устата й изплашено се отвори.

— Сега аз ще отида да взема един от дюшеците за борба — така ще ни бъде по-удобно, разбираш ли? Само да мръднеш и ще ти прострелям крака. Но и така ще те изнасиля. Разликата е, че ще останеш без крак.

Почаках думите ми да стигнат до пиленцето. Накрая тя бавно кимна и аз, без да я изпускам от мушката, отидох до прашната купчина дюшеци и издърпах един от там. Замъкнах го до момичето, обърнах го с чистата страна нагоре и с помоща на 45-калибровото дуло помогнах на красавицата да се премести на него. Тя седна, сгъна краката си в колената и като ги хвана с ръце, ме загледа като заяк смока.

Дръпнах ципа на джинсите си и започнах да ги свалям, когато забелязах, че тя някак странно ме гледа. Престанах да се занимавам с панталоните.

— Какво ме зяпаш? — изръмжах.

Не знам защо, но направо се вбесих.

— Как се казваш? — попита ме тихо тя.

Гласът й се оказа нежен и някак си пухкав, сякаш гърлото й вътре бе запълнено с кожа или нещо от този род. Тя ме гледаше и чакаше отговор.

— Вик — казах аз.

Тя продължи да ме гледа, сякаш това й беше малко и чакаше продължение.

— Вик. А по нататък?

Отначало не разбрах, какво има предвид, а после съобразих.

— Вик. Просто Вик. Това е всичко.

— Е, как се наричат родителите ти?

Тогава се разсмях и продължих да свалям джинсите си.

— Каква глупачка си ти — успях да изговоря през смеха си.

Тя се обиди, а аз отново се вбесих.

— Престани с този глупашки вид, или ще ти избия зъбите! — развиках се аз.

Тя сложи ръцете си на колената. Свалих гащите си до глезените, но повече не искаха, пречеха им чехлите. Наложи ми се да балансирам на един крак, докато ги свалях. Това бе ловък трик — да я държиш на мушка с Колта и в същото време да си събуваш обувките. Но аз успях. Последва ред на плувките, а пиленцето продължаваше да си стои с ръце на коленете.

— Сваляй си парцалите — заповядах.

Няколко секунди тя не мръдна, и аз реших, че ми предстоят излишни грижи… Но ето че протегна ръка зад гърба си и разкопча сутиена си, после легна по гръб и свали гащичките си. Девойката повече не изглеждаше уплашена. Гледаше ме внимателно. И тук се случи нещо наистина странно: аз не можех да я изнасиля! Е, не че не можех съвсем… просто нещо се противеше вътре в мен. Пиленцето бе така нежно и красиво и продължаваше странно да ме гледа… Ни един соло не би повярвал, но аз изведнъж се чух да й заговарям, сякаш мозъкът ми бе започнал да се размеква.

— Как ти е името?

— Куила Джун Холмс.

— Ама че глупаво име!

— Мама ми каза, че не е така необикновено за Оклахома.

— Това е мястото, където са родени старците ти?

Тя кимна:

— Преди Третата Война.

Ние като омагьосани, разговаряхве и се разглеждахме един друг.

— Е, достатъчно — казах решително, като се каних да се просна до нея. — Ще ни бъде добре…

Дявол да го вземе! Този дяволски Блейд! В най-неподходящия миг нахлу от улицата, като се спъваше в парчетата мазилка и вдигаше прах, като спираше с опряна задница в пода.

— Какво ти става? Какво се е случило? — изръмжах аз.

— С кой приказваш? — запита момичето.

— С него. С Блейд, моя пес.

— С куче ли?

Блейд я изгледа преди да се обърне към мен. Вече се канеше нещо да ми каже, но момичето го прекъсна:

— Значи, това е истина, че те говорят… че вие може да разговаряте с животните…

— Ти ще си говориш ли цяла нощ с нея или ще поискаш да разбереш, защо се появих? — ехидно се заинтересува песа.

— Добре де. Какво е станало?

— Неприятности, Албърт.

— Бъди по-кратък. Какви именно?

Блейд обърна муцуна към входната врата.

— Глутница. Обкръжиха зданието. Преценявам, че са около петнадесет-двадесет, може и повече.

— Как са разбрали, че сме тук?

Този кучешки син изглеждаше ядосан. Той криеше очите си.

— Е?

— Изглежда още някой пес я е подушил в театъра — измънка той.

— Великолепно.

— А сега, какво?

— Ще се отбраняваме, какво друго. Можеш ли да предложиш нещо по-добро?

— Само едно.

Аз чаках. Той се хилеше.

— Вдигни си гащите!