Евтим Евтимов
Дано поне да има

Високи, непокорни, непревзети,

запалени от огъня в пръстта,

опожарени есенни дървета

изпепеляват своите листа.

 

И в синята гора остават голи,

ограбени от тъмни богове.

Къде е тяхната зелена пролет,

да върне дъх от първи цветове?

 

Къде са птиците нетърпеливи —

деца на изгрева — да пеят в тях?

В гнездата празни слиза мълчаливо

едно небе от самота и страх.

 

Къде е тяхната предишна песен,

неугасена, да ги сгрее тя?

Дошла е пак неотменима есен

и всичко си отива с есента.

 

Отива си живот, любов, утеха,

отива си от всякое дърво,

като обрулено последно ехо.

… Дано поне да има за какво.