Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Куца съдба (4)

4. Банев
Вундеркинди

— Отдавна не съм ви виждал в града — каза Павор с гъгнещ от хремата глас.

— Не е чак толкова отдавна — възрази Виктор. — Само два дни.

— Мога ли да поседна при вас, или искате да бъдете насаме? — попита Павор.

— Седнете — каза учтиво Диана. Павор се настани срещу нея и извика:

— Сервитьор, двоен коняк!

Смрачаваше се. Портиерът започна да пуска завесите на прозорците. Виктор светна лампиона.

— Възхищавам ви се — обърна се Павор към Диана. — Да живеете в такъв климат и да запазите прекрасния тен на лицето си… — Той кихна. — Извинете. Тези дъждове ме съсипват… Върви ли работата? — обърна се той към Виктор.

— Трудно. Не мога да работя, когато е мъгливо — постоянно ми се иска да пийна нещо.

— Какъв скандал сте направили при началника на полицията? — попита Павор.

— А, дреболия — отговори Виктор. — Търсех справедливост.

— А какво се е случило?

— Тая гадина, кметът, организирал лов на мокреци с капани. Един се хванал и си счупил крака. Взех този капан, отидох в полицията и поисках да направят разследване.

— Така — каза Павор. — А после?

— В този град има странни закони. Тъй като пострадалият не бил подал оплакване, смятат, че няма извършено престъпление, а просто нещастен случай, за който не е виновен никой освен пострадалия. Казах на полицейския началник, че ще имам предвид тази работа, а той обяви, че това било заплаха. И така се разделихме.

— А къде се е случило всичко това? — попита Павор.

— При санаториума.

— При санаториума ли? Какво пък е търсил този мокрец при санаториума?

— Според мен това си е негова работа — рече рязко Диана.

— Разбира се — каза Павор. — Просто се учудих… — Той се намръщи, примижа и кихна шумно. — Пфу, проклета настинка. Моля да ме извините.

Бръкна в джоба си и извади голяма носна кърпа. Нещо падна с трясък на пода. Виктор се наведе. Беше метален бокс. Той го вдигна и го подаде на Павор.

— Защо мъкнете това със себе си? — попита Виктор. Заровил лице в носната кърпа, Павор гледаше бокса със зачервени очи.

— Това е заради вас — рече той сподавено и се изсекна. — Наплашихте ме с вашите разкази… Между другото, казват, че тук действала някаква местна банда. Не знам дали са бандити, или хулигани. А пък аз, да ви кажа, хич не обичам да ме бият.

— Често ли ви бият? — попита Диана.

Виктор я погледна. Тя седеше в креслото, преметнала крак върху крак, и пушеше, свела поглед. „Горкият Павор — помисли си Виктор. — Сега ще те разкарат…“ Пресегна се и придърпа полата върху коленете й.

— Мен ли? — каза Павор. — Нима имам вид на човек, когото често го бият? Това трябва да се оправи. Сервитьор, още един двоен коняк! Та още на следващия ден наминах в една работилница и там шлосерите на бърза ръка ми измайсториха това нещо. — Той огледа с доволен вид бокса. — Хубавко е, дори Голем го хареса…

— Така и не ви пуснаха в лепрозориума, нали? — попита Виктор.

— Не. Не ме пуснаха и очевидно няма да ме пуснат. Вече изгубих надежда. Писах оплаквания до три департамента, а сега седя и съставям отчета. На каква сума възлизат долните гащи, получени от лепрозориума през миналата година. Отделно мъжките, отделно женските. Дяволски увлекателно.

— Пишете, че не им стигат лекарствата — посъветва го Виктор.

Павор повдигна учудено вежди, а Диана рече вяло:

— По-добре оставете тия драсканици, изпийте чаша горещо вино и си легнете.

— Разбрах намека — каза Павор с въздишка. — Ще се наложи да тръгвам… Знаете ли в коя стая съм? — попита той Виктор. — Защо не наминете някой път?

— Двеста двайсет и трета — отвърна Виктор. — Непременно ще намина.

— Довиждане — рече Павор, надигайки се. — Желая ви приятна вечер.

Те го проследиха с поглед как отива до бара, взема бутилка червено вино и тръгва към изхода.

— Много дрънкаш — каза Диана.

— Да — съгласи се Виктор. — Виновен съм. Но, разбираш ли, нещо в него ми харесва.

— А на мен — не — отсече Диана.

— И доктор Р. Квадрига не го харесва. Интересно защо?

— Физиономията му е мръснишка — отвърна Диана. — Светлокоса лисица. Знам я тази порода. Истински мъже. Без достойнство, без съвест, за тях всички са глупаци, които могат да бъдат командвани.

— Виж ти! — учуди се Виктор. — А аз си мислех, че точно такива мъже може би ти харесват.

— Сега няма мъже — възрази Диана. — Сега всички са или фашисти, или мухльовци.

— А аз какъв съм? — поинтересува се Виктор.

— Ти ли? Ти прекалено много обичаш мариновани миноги. И в същото време — справедливостта.

— Правилно. Но според мен това е хубаво.

— Не е лошо. Но ако ти се наложи да избираш, би избрал миногите, ето кое е лошото. Имаш късмет, че си талантлив.

— Защо си толкова злобна днес? — попита Виктор.

— Аз по принцип съм си злобна. Ти имаш талант, а аз — злоба. Ако ти вземат таланта, а на мен — злобата, ще останат две съвкупяващи се нули.

— От нула до нула има разлика — отбеляза Виктор. — От теб дори и една нула ще се получи хубава — стройна нула с прекрасно телосложение. И освен това, ако ти отнемат злобата, ще станеш добра, което, общо взето, не е лошо…

— Ако ми отнемат злобата, ще стана медуза. За да стана добра, трябва да заменят злобата ми с добрина.

— Забавно — каза Виктор. — Обикновено жените не обичат да разсъждават особено много. Но щом започнат, стават смайващо категорични. От къде на къде всъщност реши, че в теб има само злоба и никаква доброта? Няма такива хора. В теб има и доброта, само че злобата я засенчва. Във всеки човек има от всичко по малко, а животът изтласква на повърхността само едно нещо от тази смес…

В залата нахълта младежка компания и веднага стана шумно. Младежите се държаха непринудено: наругаха сервитьора, пратиха го за бира, настаниха се на масичката в далечния ъгъл и започнаха да разговарят гръмогласно и да се хилят с цяло гърло. Един едър и набит дангалак с месести устни и розови бузи, пощраквайки с пръсти, тръгна с танцова стъпка към бара. Теди му наля нещо. Той протегна ръка с разперено кутре, хвана чашата с два пръста, обърна се с гръб към бара, опря лакти на него и скръсти крака, оглеждайки победоносно полупразната зала.

— Здрасти, Диана! — изрева той. — Как върви животът?

Диана му се усмихна равнодушно.

— Този пък що за чудо е? — попита Виктор.

— Някой си Фламин Ювента — отвърна Диана. — Племенник е на полицейския началник.

— Виждал съм го някъде — каза Виктор.

— Да върви по дяволите — рече нетърпеливо Диана. — Всички хора са медузи и в тях няма нищо смесено. От време на време можеш да срещнеш и истински, които си имат нещо свое — доброта, талант, злоба… Ако им го отнемеш, нищо няма да остане, ще станат медузи като всички останали. Ти май си въобрази, че ми харесваш с твоето пристрастие към миногите и справедливостта? Глупости. Имаш талант, имаш книги, известен си, но във всичко друго си същото заспало мекотело като всички останали.

— Толкова много грешиш — заяви Виктор, — че дори не се обиждам. Но продължавай, лицето ти се променя по много интересен начин, когато говориш. — Той запали цигара и я подаде на Диана. — Продължавай.

— Медузи — каза тя тъжно. — Хлъзгави, глупави медузи. Сноват насам-натам, лазят, стрелят, самите те не знаят какво искат, нищо не умеят да правят, нищо не обичат истински… като червеи в клозетна дупка…

— Това е неприлично — каза Виктор. — Несъмнено е много образно, но не е никак апетитно. И изобщо — това са банални неща. Диана, мила моя, ти не си мислител. През миналия век, и то в провинцията, щеше да мине… Обществото поне би било сладко шокирано и подире ти щяха да се влачат бледни юноши с пламтящи очи. Но днес всичко това е очевидно. Днес вече всички знаят какво е човекът. Обаче какво да правим с човека — ето това е въпросът. Ала трябва да си признаем, че и от този въпрос вече ни е писнало.

— А какво правим с медузите?

— Кои? Медузите ли?

— Ние.

— Доколкото знам — нищо. Май правят от тях консерви.

— Добре, достатъчно — каза Диана. — Ти успя ли да поработиш тези дни?

— И още как! Написах страшно трогателно писмо на моя приятел Роц-Тусов. Ако след това писмо не настани Ирма в пансион, значи за нищо не ставам!

— И това ли е всичко?

— Да — каза Виктор. — Всичко останало изхвърлих.

— Господи! — възкликна Диана. — А аз през цялото време се грижех за теб, стараех се да не ти преча, отпъждах Росшепер…

— Изкъпа ме във ваната — напомни Виктор.

— Изкъпах те във ваната, поих те с кафе…

— Чакай малко — каза Виктор. — Ама нали и аз те къпах във ваната…

— Все едно.

— Как така — все едно? Мислиш, че ми е лесно да работя, след като съм те къпал във ваната? Направих шест варианта с описание на този процес, и шестте не ставаха за нищо.

— Дай да ги прочета.

— Те са само за мъже — рече Виктор. — Освен това ги изхвърлих, нали ти казах? И изобщо — в тях имаше толкова малко патриотизъм и национално самосъзнание, че така или иначе не биваше да ги показвам на никого.

— Я ми кажи, а ти как правиш — първо пишеш, а после прибавяш националното самосъзнание, така ли?

— Не — каза Виктор. — Отначало се изпълвам с национално самосъзнание до дъното на душата си: чета речите на господин президента, зубря наизуст богатирските саги, посещавам патриотични събрания. После, когато започна да усещам, че вече ще се пръсна — не че ще повърна, а че направо ще се пръсна — се залавям за работа… Нека да поговорим за нещо друго. Например какво ще правим утре.

— Утре имаш среща с гимназистите.

— Тя ще свърши бързо. А после?

Диана не отговори. Беше се загледала покрай него. Виктор се обърна… Към тях идваше мокрец, в цялото си великолепие — черен, мокър, с черна превръзка през лицето.

— Здравейте — каза той на Диана. — Голем още ли не се е върнал?

Виктор се изуми как се беше променило лицето на Диана. Като на старинна картина. Дори не като на картина, а като на икона. Странна застиналост на чертите — да се чудиш дали е замисъл на голям майстор, или просто безсилие на занаятчия. Тя не отговори. Тя мълчеше и мокрецът също я гледаше мълчаливо, и в това мълчание нямаше никаква неловкост — те бяха заедно, а Виктор и всички останали бяха отделно. На Виктор това никак не му хареса.

— Голем сигурно ще дойде всеки момент — рече той на висок глас.

— Да — каза Диана. — Седнете, почакайте го.

Гласът й беше обичайният и тя се усмихваше равнодушно на мокреца. Сега всичко си беше както обикновено — Виктор беше с Диана, а мокрецът и всички останали бяха отделно.

— Заповядайте! — рече весело Виктор и посочи креслото на доктор Р. Квадрига.

Мокрецът седна и отпусна върху коленете си ръцете си, облечени в черни ръкавици. Виктор му наля коняк. С небрежен, но отигран жест мокрецът взе чашата, разклати я, сякаш я претегляше, и отново я постави на масата.

— Надявам се, че не сте забравили? — попита той Диана.

— Да — отвърна Диана. — Сега ще го донеса. Викторе, дай ми ключа от стаята, веднага се връщам.

Тя взе ключа и тръгна бързо към изхода. Виктор запали цигара. „Какво става с теб, приятелче? — каза си той. — Прекалено много неща ти се привиждат напоследък. Станал си някакъв нежен, чувствителен… Ревнив. Напразно. Всичко това изобщо не те засяга — всички тези бивши съпрузи, всички тези странни познанства… Диана си е Диана, а ти си си ти. Импотентен ли е Росшепер? Импотентен е. А и теб това те чака…“ Знаеше, че нещата не са чак толкова прости, че някаква отрова вече е проникнала в него, но си каза: „достатъчно!“, и засега — в момента, днес — успя да убеди себе си, че наистина е достатъчно.

Мокрецът седеше срещу него, неподвижен и странен, подобен на чучело. От него лъхаше на влага и на още нещо — някаква болнична миризма. „Бих ли могъл да предположа, че някога ще седя на една маса в ресторант с мокрец? Прогресът, момчета, полека-лека се разпростира нанякъде. Или всъщност ние вече сме станали някак всеядни: дали най-сетне сме осъзнали, че всички хора са братя? Човечество, приятелю мой, гордея се с теб… А вие, господине, ще дадете ли дъщеря си на мокрец?!“

— Казвам се Банев — представи се Виктор и попита: — Как е вашият… пострадал? Онзи, който попадна в капана?

Мокрецът бързо обърна глава към него. „Сякаш гледа през бруствер“ — помисли си Виктор.

— Задоволително — отвърна мокрецът студено.

— На негово място бих подал оплакване в полицията.

— Няма смисъл — каза мокрецът.

— Защо пък? — попита Виктор. — Не е задължително да се оплаче в местната полиция, може да се обърне към окръжната…

— Това не ни е нужно.

Виктор сви рамене.

— Всяко ненаказано престъпление поражда ново престъпление.

— Да. Но нас това не ни интересува. Помълчаха. После мокрецът се обади:

— Казвам се Зурзмансор.

— Прочута фамилия — отбеляза учтиво Виктор. — Не сте ли роднина на Павел Зурзмансор, социолога?

Мокрецът примижа.

— Дори не сме от една фамилия — отвърна той. — Казаха ми, Банев, че утре ще говорите в гимназията…

Виктор не успя да му отговори. Зад гърба му някой побутна креслото и един баритон на подрастващ произнесе:

— Ей, зараза, изчезвай оттук!

Виктор се обърна. Над него се беше надвесил бузестият Фламин Ювента, или как там му беше името, накратко — племенникът. Виктор го загледа за не повече от секунда и веднага усети силно раздразнение.

— На кого говорите, млади човече? — осведоми се той.

— На вашия приятел — осведоми го любезно Фламин и отново изрева: — На теб говоря, мокър парцал!

— Един момент — каза Виктор и стана.

Фламин Ювента, усмихвайки се, го гледаше от горе на долу. Такъв един млад Голиат със спортно яке, блестящо с многобройните си емблеми; най-обикновен наш, роден щурмфюрер, сигурна опора на нацията с гумена палка в задния джоб, страшилище за левите, десните и умерените. Виктор протегна ръка към вратовръзката му и придавайки си вид на загрижен и заинтересован, попита:

— От какво ви е това тук?

И когато младият Голиат машинално наведе глава, за да види „откъде му е това“, Виктор стисна здраво с два пръста носа му.

— Ааа! — възкликна слисано младият Голиат и се опита да се измъкне, но Виктор не го пусна, а известно време старателно и с ледена наслада дърпа и усуква този нагъл здрав нос, нареждайки:

— Дръж се прилично, пале, племенниче, щурмоваче въшливо, кучи сине, хулиганче…

Позицията му беше изключително удобна: младият Голиат отчаяно се опитваше да го ритне, но между тях беше креслото, младият Голиат размахваше юмруци във въздуха, но ръцете на Виктор бяха по-дълги и той продължаваше да върти, да усуква, да тегли и да мачка носа му, докато една бутилка не профуча над главата му. Тогава той се огледа: избутвайки масите и събаряйки креслата, към него с трясък се носеше цялата банда — петима, при това двама от тях — доста едри. За миг всичко застина, като на снимка — черният Зурзмансор, спокойно облегнал се в креслото; Теди, увиснал в скока си през бара; Диана с бял пакет в ръце в средата на залата; а на заден план, край вратата — свирепото мустакато лице на портиера; и съвсем близо до него — злобните мутри със зейнали уста. После кадърът се раздвижи и филмът започна.

Виктор се отърва много лесно от първия дангалак, удряйки го в скулата. Той изчезна и известно време не се появи. Но другият дангалак цапардоса Виктор по ухото. Още някой го удари със саблен удар в бузата, явно не беше уцелил гърлото му. Друг пък — може би освободилият се Голиат? — се нахвърли върху него изотзад. Това бяха груби улични хулигани, опората на нацията. Само един от тях владееше бокс, останалите изгаряха от желание не толкова да се бият, колкото да осакатяват: да извадят око, да разкъсат уста, да ритат в слабините. Ако Виктор беше сам, щяха да го осакатят, но откъм гърбовете им върху тях налетя Теди, който свято тачеше златното правило на биячите по баровете — всяко сбиване трябва да се потушава в зародиш, а откъм фланга се появи Диана, Диана Бясната, озъбена от омраза, неприличаща на себе си, вече без белия пакет, а с тежка дамаджана в ръце; навреме пристигна и портиерът, който, макар и възрастен човек, ако се съди по ловкостта му, явно бе опитен боец — той действаше с връзката ключове, сякаш тя беше ремък с щик, прибран в ножницата. Така че, когато от кухнята притичаха двама сервитьори, за тях вече не беше останала работа… Племенничето избяга, като забрави на масата транзистора си. Единият от юначагите остана да лежи под масата — този, когото Диана тръшна на пода с дамаджаната, а Виктор и Теди, насърчавайки се взаимно с окуражителни възгласи, буквално изметоха с юмруците си останалите четирима от залата, погнаха ги през фоайето и ги изхвърлиха с ритници през въртящата се врата. По инерция и те самите излетяха навън и едва там, под дъжда, осъзнаха пълната си победа и се поуспокоиха.

— Сополиви келеши — каза Теди, докато палеше едновременно две цигари — за себе си и за Виктор. — Вече им стана навик да правят зулуми всеки четвъртък. Миналия път ги изпуснах за малко — и строшили две кресла. А кой ще плаща? Аз ли?

Виктор опипваше подпухналото си ухо и рече със съжаление:

— Племенничето си отиде. Така и не можах да го подредя както трябва.

— И по-добре — каза Теди делово. — По-добре да си нямаш работа с тоя с големите джуки. Знаеш кой му е чичо, пък и той самият е… опора на Родината и Реда или както там се наричат… А ти, господин писателю, си се научил да се биеш. Помня какво хилаво хлапе беше — като те праснеха, веднага отлиташе под масата. Браво!

— Такава ми е професията — въздъхна Виктор. — Последица от борбата за съществуване. Нали при нас е така — всички срещу един. А господин президента — срещу всички.

— Нима стигате и до бой? — учуди се простодушно Теди.

— А ти как мислиш! Като напишат за теб хвалебствена статия, че не си пропит от националното самосъзнание, тръгваш да търсиш критика, а той вече е с компания — и всички са млади, здрави момчета, деца на президента…

— Виж ти! — каза Теди със съчувствие. — И как приключва историята?

— Всеки път — различно. И добре, и зле.

Пред входа спря джип, вратите се отвориха и прикривайки се под един шлифер, под дъжда излязоха младият мъж с големите очила и куфарчето, придружен от високия му спътник. Дългият наблюдаваше внимателно, с някакъв професионален интерес, как портиерът изхвърля през въртящата се врата последния хулиган, който още не беше съвсем дошъл на себе си.

— Жалко, че този го нямаше — прошепна Теди, посочвайки с поглед дългия. — Виж, ето това е майстор! Не е като теб. Професионалист, разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Виктор, също шепнешком. Младият мъж с куфарчето и дългият притичаха в ситен тръс покрай тях и се скриха във входа. Голем вървеше, без да бърза, подир тях, и вече се усмихваше отдалеч на Виктор, но на пътя му се изпречи господин Зурзмансор с белия пакет под мишница. Той изговори нещо полугласно, след което Голем моментално престана да се усмихва и се върна в колата. Зурзмансор се вмъкна на задната седалка и джипът потегли веднага.

— Ех! — каза Теди. — Напразно се бихме, господин Банев. Хората заради него кръвта си проливат, а той се качи в чужда кола и замина.

— Не говори така, Теди — рече Виктор. — Остави болния и нещастен човек, днес е той, утре може да си ти. Ние с теб сега ще отидем и ще си пийнем, а него го откараха в лепрозориума.

— Знаем ние къде го откараха! — не се примири Теди. — Нищо не разбираш ти от нашия живот, писателю.

— Откъснал съм се от нацията?

— Дали от нацията или не от нацията, но не познаваш нашия живот. Поживей малко при нас и ще видиш: колко години вече вали дъжд, на полето всичко е изгнило, децата изпуснахме… Какво да ти обяснявам — в града не е останала нито една котка и сега няма спасение от мишките… Ех! — каза той и махна с ръка. — Хайде да влизаме!

Върнаха се във фоайето и Теди попита портиера, който отново бе заел поста си:

— Какво, много неща ли потрошиха?

— А, не — отвърна портиерът. — Можем да смятаме, че ни се размина. Счупили са един лампион, омазали са стената, но аз прибрах парите на тоя… на последния. Ето, вземи ги!

Броейки парите в движение, Теди влезе в ресторанта. Виктор го последва. В залата отново цареше спокойствие. Младият мъж с големите очила и дългият вече скучаеха пред бутилка минерална вода и поглъщаха меланхолично обичайната вечеря. Диана седеше на предишното си място, много живнала и много красива, и дори се усмихваше на заелия своето кресло доктор Р. Квадрига, когото обикновено не можеше да понася. Пред Р. Квадрига имаше бутилка ром, но той все още беше трезвен и поради тази причина изглеждаше странно.

— Честита победа — поздрави той мрачно Виктор. — Съжалявам, че не присъствах поне като мичман.

Виктор се стовари в креслото.

— Красиво ухо — отбеляза Р. Квадрига. — Къде успя да се сдобиеш с него? Като гребен на петел е.

— Коняк! — рече настойчиво Виктор и Диана му наля коняк. — На нея и само на нея съм задължен за победата си — каза той и посочи Диана. — Плати ли дамаджаната?

— Тя не се счупи — отговори Диана. — За каква ме вземаш? Но как се строполи онзи! Господи, колко красива гледка! Ако всичко ставаше така…

— Да започваме — каза мрачно Р. Квадрига и си наля пълна чаша ром.

— Търкулна се като манекен — рече Диана. — Като кегла… Виктор, на теб всичко ли ти е цяло? Видях как те ритаха.

— Най-важното си е цяло — отвърна Виктор. — Специално го пазих.

Доктор Р. Квадрига изсмука шумно последните капки ром от чашата, точно както каналът на мивката изсмуква остатъка от водата след измиването на съдовете. Очите му веднага станаха сънливи.

— Ние се познаваме — побърза да каже Виктор. — Ти си доктор Рем Квадрига, а аз — писателят Банев…

— Престани — отвърна Р. Квадрига. — Съвсем трезвен съм. Но ще се отрежа. Това е единственото, в което съм сигурен в момента. Няма да повярвате, но когато дойдох тук преди половин година, бях абсолютен трезвеник. Имам болен черен дроб, катар на червата и още нещо на стомаха. На мен ми е абсолютно забранено да пия, а сега пия по двайсет и четири часа в денонощието… Абсолютно на никого не съм нужен. През целия ми живот не ми се беше случвало такова нещо. Дори не получавам писма, защото старите ми приятели седят в затвора без право на кореспонденция, а новите са неграмотни…

— Никакви държавни тайни — прекъсна го Виктор. — Аз съм неблагонадежден.

Р. Квадрига напълни отново чашата си и започна да пие рома на малки глътки, като изстинал чай.

— Така действа по-добре — заяви той. — Опитай, Банев. Ще ти хареса… И няма защо да ме гледате! — обърна се той внезапно разгневен към Диана. — Постарайте се да прикривате чувствата си! А ако това не ви харесва…

— Тихо, тихо! — каза Виктор и Р. Квадрига се умърлуши.

— Те изобщо не ме разбират — рече жално той. — Никой. Само ти ме разбираш мъничко. Само ти винаги си ме разбирал. Но си много груб, Банев, и винаги си ме наранявал. Целият съм в рани… Те сега се страхуват да ме ругаят, сега само ме хвалят. Щом ме похвали някой мерзавец, в душата ми се отваря рана. Похвали ли ме друг мръсник — отваря се друга рана. Но всичко това е минало. Те още не знаят… Слушай, Банев! Колко прекрасна е тази жена с теб… Моля те… Помоли я да дойде при мен в ателието… Не бе, глупак! Като модел! Нищо не разбираш, от десет години търся такъв модел…

— Алегорична картина — обясни Виктор на Диана. — „Президента и Вечно младата нация“…

— Глупак — рече тъжно доктор Р. Квадрига. — Всички мислите, че се продавам… Вярно е, така беше! Но аз вече не рисувам президенти… Автопортрет! Разбираш ли?

— Не — призна си Виктор. — Не разбирам. Искаш да нарисуваш свой портрет с Диана, така ли?

— Глупак — каза Р. Квадрига. — Това ще бъде лицето на художника…

— Моят задник — обясни Диана на Виктор.

— Лицето на художника! — повтори Р. Квадрига. — Та нали и ти си художник… И всички, които седят без право на кореспонденция… и всички, които лежат без право на кореспонденция… и всички, които живеят в моя дом… тоест те не живеят… Знаеш ли, Банев, страхувам се. Нали съм те молил: ела поне поживей при мен. Имам вила с фонтан… А градинарят избяга. Страхливец… Не мога да живея сам там, по-добре в хотела… Мислиш, че пия, защото съм се продал, нали? Дрън-дрън, това не ти е моден роман… Поживей малко при мен и ще разбереш… Може би дори ще ги познаеш. Може пък те изобщо да не са мои познати, може да са твои. Тогава ще знам защо не ме познават… Ходят боси… смеят се… — Изведнъж очите му се напълниха със сълзи. — Господа! Какво щастие, че с нас не е онзи Павор! За ваше здраве.

— Наздраве — каза Виктор и двамата с Диана се спогледаха. Тя наблюдаваше Р. Квадрига с погнуса и тревога. — Никой тук не обича Павор — продължи Виктор. — Той е някакъв изрод.

— Тиха вода — каза доктор Р. Квадрига. — Подскача като жаба. Дрънкало. И винаги мълчи.

— Просто вече е готов — каза Виктор на Диана. — Няма нищо страшно…

— Господа! — рече доктор Р. Квадрига. — Госпожо! Длъжен съм да ви се представя! Рем Квадрига, доктор хонорис кауза…

 

 

Виктор отиде в гимназията половин час преди определеното време, но Бол Кунац вече го чакаше. Впрочем той беше тактично момче, само съобщи на Виктор, че срещата ще се проведе в актовата зала, и веднага си тръгна, оправдавайки се с неотложна работа. След като остана сам, Виктор пообиколи коридорите, като надничаше в празните стаи и вдъхваше забравените миризми на мастило, тебешир и никога неслягащ се прахоляк, мириса на битките „до първа капка кръв“ и на мъчителните разпити пред черната дъска; миризмата на затвор, безправие и лъжа, въздигнати в принципи. През цялото време се надяваше, че в паметта му ще изплуват някакви сладки спомени за детството и юношеството, за рицарството, за приятелството, за първата чиста любов, но нищо подобно не се получаваше, макар че много се стараеше и беше готов да изпадне в умиление при първа възможност. Всичко тук си беше като едно време — и светлите, вмирисани на застоял въздух класни стаи, и издрасканите черни дъски, и чиновете с изрязани и оцветени инициали и апокрифни надписи за жената и дясната ръка, и затворническите стени, боядисани до половината в яркозелено, и падналата мазилка в ъглите — всичко изглеждаше както преди: омразно, гадно, внушаващо злоба и безнадеждност.

Намери своята класна стая и макар и не веднага, откри и мястото си до прозореца, но чинът беше друг, само на перваза все още се виждаше дълбоко изрязаната емблема на Легиона на свободата и той ясно си спомни лудешкия ентусиазъм на онези времена, бяло-червените ленти на ръкавите, тенекиените спестовни касички „За фонда на Легиона“, яростните кървави побоища с червените и портретите във всички вестници, във всички учебници, на всички стени — с онова лице, което тогава изглеждаше изразително и прекрасно, а сега — посърнало, тъпо, подобно на свинска зурла с огромна озъбена паст, от която хвърчат слюнки. Бяха толкова млади, толкова посредствени и толкова еднакви… И глупави, и сега не се радваш, че си бил толкова глупав, не се радваш, че си поумнял, а само чувстваш изгарящ срам за онова, тогавашното посредствено и енергично хлапе, въобразило си, че е ярко и незаменимо, че е избрано… Спомни си и за срамните детски копнежи, и за потискащия страх пред момичето, с което вече толкова си се хвалил, че сега просто няма как да отстъпиш, а на другия ден върху теб се изсипва оглушителният гняв на баща ти и ушите ти пламтят. И всичко това наричат щастливо време: на посредствеността, копнежите, ентусиазма… „Лоша работа — помисли си той. — А ако изведнъж след петнадесет години се окаже, че и сега съм посредствен, че и сега — също както в детството — не съм свободен, и дори нещо още по-лошо, защото сега се смятам за възрастен, знаещ достатъчно много и преживял достатъчно, за да имам основания да бъда самодоволен и правото да съдя другите.“

Скромност и само скромност, до самоунижение… и само истината, никога не лъжи, поне самия себе си, но това е ужасно: да се самоунижаваш, когато наоколо има толкова идиоти, развратници и користни лъжци, когато дори най-добрите са нашарени с петна като прокажени… Искаш ли отново да станеш млад? Не. А искаш ли да поживееш още петнадесет години? Да. Защото да живееш е хубаво. Дори когато понасяш удари. Само да имаше възможност да им отвърнеш… Е, добре. Стига толкова. Спираме на заключението, че истинският живот е начин на съществуване, който ти позволява да нанасяш ответни удари. А сега да вървим и да видим какви са станали те…

В залата имаше доста деца и цареше обичайната врява, която стихна, щом Бол Кунац доведе Виктор на сцената и го настани да седне под огромния портрет на президента — подарък от доктор Р. Квадрига, — зад масата, застлана с червено-бяла покривка. После Бол Кунац излезе на края на сцената и каза:

— Днес с нас ще разговаря известният писател Виктор Банев, който е роден в нашия град. — Той се обърна към Виктор: — Как ще ви бъде по-удобно, да ви задават въпросите от местата си или в писмен вид?

— Все ми е едно — каза Виктор лекомислено. — Само да са повечко.

— В такъв случай моля, заповядайте.

Бол Кунац скочи от сцената и седна на първия ред. Виктор си почеса веждата, оглеждайки залата. Имаше петдесетина деца — момчета и момичета на възраст от десет до четиринадесет години — и те го гледаха със спокойно очакване. „Май че тук има само вундеркинди“ — помисли си той бегло. На втория ред отляво видя Ирма и й се усмихна. И тя му се усмихна в отговор.

— Учих в същата тази гимназия — започна Виктор — и точно на тази сцена веднъж ми се случи да играя Озрик^[1]. Не знаех ролята и ми се наложи да я съчинявам в движение. Това беше първото нещо, което съчиних в живота си, без да съм заплашен от двойка. Казват, че сега е станало по-трудно да се учи, отколкото по мое време. Казват, че са се появили нови предмети и това, което ние минавахме за три години, вие трябва да минете за една. Но вие, навярно, не забелязвате, че е станало по-трудно. Учените предполагат, че човешкият мозък е в състояние да побере много повече информация, отколкото ни се струва на пръв поглед. Въпросът е да умеем да натъпчем тези данни в мозъка… — „Аха — помисли си той, — сега ще им разкажа за хипнопедията.“ Но в този момент Бол Кунац му предаде бележка, на която пишеше: „Няма нужда да ни разказвате за достиженията на науката. Говорете с нас като с равни. Валерианс, 6-и клас.“ — Така — продължи Виктор. — Тук един от вас — Валерианс от шести клас — ми предлага да разговаряме като равни и ме предупреждава да не говоря за достиженията на науката… Трябва да ти кажа, Валерианс, че наистина имах намерение сега да ви говоря за постиженията на хипнопедията. Но с удоволствие ще се откажа от своето намерение, макар че съм длъжен да те информирам, че повечето от възрастните, с които съм разговарял като равен с равен, имат само смътна представа за хипнопедията. — Беше му неудобно да говори седнал, затова стана и се заразхожда по сцената. — Трябва да ви призная, деца, че не обичам да се срещам с читатели. Обикновено е абсолютно невъзможно човек да разбере с какви читатели си има работа, какво искат те от него и какво всъщност ги интересува. Затова всеки път се старая да превръщам тези срещи във вечери на въпроси и отговори. Понякога е доста забавно. Предлагам първо аз да задавам въпроси. И така… Всички ли са чели моите произведения?

— Да — отзоваха се детски гласове. — Чели сме ги… Всички…

— Прекрасно — рече Виктор озадачено. — Поласкан съм, макар и да съм учуден. Но добре, да продължим… Желаете ли да научите как съм написал някой от моите романи?

Последва кратко мълчание, след което в средата на залата се надигна слабичко пъпчиво момче, каза „не“ и седна.

— Прекрасно — каза Виктор. — Така е по-добре, защото въпреки общоприетото мнение, в написването на един роман няма нищо интересно. Да продължим нататък… Желаят ли уважаемите слушатели да узнаят какви са творческите ми планове?

Бол Кунац стана и каза учтиво:

— Виждате ли, господин Банев, въпросите, непосредствено свързани с техниката на вашето творчество, е по-добре да обсъдим в края на разговора, когато се изясни общата картина.

Той седна. Виктор мушна ръце в джобовете си и отново се заразхожда по сцената. Започна да става интересно или най-малкото срещата беше необичайна.

— Може би ви интересуват литературни анекдоти? — попита той подкупващо. — Как ходих на лов с Хемингуей. Как Еренбург ми подари руски самовар. Или какво ми каза Зурзмансор, когато се видяхме веднъж в трамвая…

— Наистина ли сте се срещали със Зурзмансор? — попитаха от залата.

— Не, шегувам се — каза Виктор. — И така, какво решаваме за литературните анекдоти?

— Може ли един въпрос? — изправи се едно пъпчиво момче.

— Да, разбира се.

— Какви бихте искали да бъдем след време?

„Без пъпки“ — хрумна му, но пропъди тази мисъл, защото разбра, че става напечено. Въпросът беше силен. „Бих искал някой да ми каже какъв ми се ще да бъда сега“ — помисли си той. Но трябваше да отговори.

— Умни — изстреля той напосоки. — Честни. Добри… Бих искал да обичате работата си… и да работите само за благото на хората. („Говоря глупости — помисли си. — Но как да не ги говоря при тези обстоятелства?“) Горе-долу такива неща…

Залата зашумя тихо, после някой попита, без да става:

— Наистина ли смятате, че войникът е по-важен от физика?

— Аз?! — възмути се Виктор.

— С такова впечатление останах, когато прочетох вашата повест „Бедата идва в полунощ“.

Говореше едно светлорусо мъниче на не повече от десет години. Виктор изпъшка. „Бедата“, независимо дали беше добра или лоша книга, в никакъв случай не беше детска. Тя до такава степен не беше за деца, че нито един критик не можа да разбере за какво става дума всъщност: всички я смятаха за порнографско четиво, подронващо обществения морал и националното самосъзнание. И което беше най-ужасното, това светлорусо мъниче имаше основания да смята, че авторът на „Бедата“ намира войника „по-важен“ от физика — поне в някои отношения.

— Работата е там — рече Виктор, искрено развълнуван, — че… как да ти кажа… Всичко се случва.

— Изобщо нямам предвид физиологията — възрази светлорусият мъник. — Говоря за общата концепция на книгата. Може би „по-важен“ не е точната дума…

— И аз нямам предвид физиологията — съгласи се Виктор. — Искам да кажа, че човек може да изпадне в положение, когато равнището на знанията няма значение.

Бол Кунац взе от залата две нови бележки и му ги предаде: „Можем ли да смятаме някой човек за добър и честен, ако работи в името на войната?“ и „Кой човек според вас е умен?“ Виктор започна с втория въпрос — той беше по-лесен.

— Умен човек — започна да обяснява той — е онзи, който съзнава несъвършенството и ограничеността на своите знания, стреми се да ги попълни и успява да постига това… Съгласни ли сте с мен?

— Не — отговори едно хубаво момиче, ставайки.

— Защо?

— Вашето определение не е функционално. Като се ползва от него, всеки глупак може да реши, че е умен. Особено ако околните подкрепят неговото мнение.

„Да — помисли си Виктор. Почувствува, че го обзема лека паника. — Това не ти е да разговаряш с братята писатели.“

— До известна степен сте права — каза той, преминавайки неочаквано за себе си на „вие“. — Но работата е там, че понятията „глупав“ и „умен“ поначало са исторически и по-скоро субективни понятия.

— Значи вие самият не се наемате да разграничите глупака от умния човек? — обади се от задните редове мургаво същество с дивни библейски очи и остригана до голо глава.

— Защо решихте така? — попита Виктор. — Наемам се. Но не съм сигурен, че винаги ще се съгласите с мен. Има един стар афоризъм, който гласи, че глупакът просто е инакомислещ… — Обикновено тази поговорка предизвикваше смях сред слушателите, но този път залата мълчаливо очакваше да продължи. — Или инакочувстващ — добави Виктор.

Усещаше остро разочарованието в залата, но не знаеше какво още да каже. Не се получаваше контакт с тях. Обикновено аудиторията лесно възприема позицията на лектора като своя, съгласява се с неговите разсъждения и на всички им става ясно що за хора са глупаците, като при това се подразбира, че тук, в тази зала, глупаци няма. В най-лошия случай аудиторията не се съгласява и се настройва враждебно, но и тогава човек лесно може да се измъкне, защото остава възможността да уязвява и да осмива, а да спориш сам срещу мнозина не е трудно, защото противниците винаги си противоречат взаимно и сред тях винаги се намира един, който е най-шумен и най-глупав, така че можеш да се подиграеш с него за всеобщо удоволствие.

— Не ми е съвсем ясно — каза хубавото момиче. — Вие искате да станем умни, тоест според вашия афоризъм трябва да мислим и да чувствуваме нещата като вас. Но аз съм чела всичките ви книги и открих в тях само отрицание. Никаква позитивна програма. От друга страна, вие бихте искали да работим за благото на хората. Тоест — фактически за благото на тези мръсни и неприятни типове, с които са пълни вашите книги. А вие нали отразявате действителността, така ли е?

На Виктор му се стори, че най-накрая е напипал дъното под краката си.

— Виждате ли — рече той, — като казах, че ми се ще да работите за благото на хората, имах предвид да направите тъкмо така, че те да станат чисти и приятни. И това пожелание няма никакво отношение към творчеството ми. В книгите си се опитвам да изобразя всичко такова, каквото е, а не да поучавам или да показвам какво трябва да правим. В най-добрия случай показвам накъде трябва да насочим усилията си, с какво трябва да се борим. Аз не зная как могат да се променят хората, ако знаех, нямаше да съм просто един нашумял писател, а велик педагог или знаменит психосоцилог. На художествената литература изобщо й е противопоказно да поучава или да ръководи хората, да предлага конкретни пътища или да създава конкретна методология. Това може да се види например при най-големите писатели. Прекланям се пред Лев Толстой, но само докато неговият своеобразен и уникален талант му позволява да отразява като огледало действителността. Обаче щом започне да ме учи да ходя бос и да си подлагам бузата, ме обзема мъка и съжаление… Писателят е прибор, който показва състоянието на обществото, и само в нищожно малка степен — инструмент за изменение на това общество. Историята показва, че обществото се изменя не чрез литература, а чрез реформи или картечници, а сега вече и с помощта на науката. Литературата в най-добрия случай показва в кого трябва да се стреля или какво се нуждае от промяна…

Той направи пауза, защото си спомни, че има и други писатели — като Достоевски и Фокнър. Но докато обмисляше как да премине към въпроса за ролята на литературата в изучаването на скритата същност на индивидуума, от залата заявиха:

— Извинете, но всичко това е доста тривиално. Та нали не в това е въпросът. Работата е там, че изобразяваните от вас индивиди изобщо не искат някой да ги променя. И освен това те са толкова отвратителни, толкова изхабени и толкова безнадеждни, че никой няма да поиска да ги променя. Разбирате ли, те не заслужават това. Нека по-добре да изгният — та те не играят никаква роля. Тогава за чие благо според вас трябва да работим?

— Аха, ето накъде биете! — каза бавно Виктор.

Внезапно осъзна: „Господи, та тия сополанковци сериозно мислят, че пиша само за изметта на обществото, че всички смятам за измет, та те нищо не са разбрали, пък и как да разберат, нали са деца, странни деца, болезнено умни деца, но все пак само деца, с детски жизнен опит и с детски познания за хората плюс куп прочетени книги, с детски идеализъм и с детски стремеж грижливо да поставят всяко нещо по рафтовете с табелки «добро» и «зло». Точно като братята литератори…“

— Подлъгах се по това, че говорите като възрастни — каза той. — Чак забравих, че още не сте възрастни. Разбирам, че не е педагогично да ви говоря така, но се налага, защото иначе никога няма да се разберем. Цялата работа е там, че вие явно не можете да проумеете как някой небръснат, истеричен и вечно пиян мъж може да бъде забележителен човек, когото не можеш да не обичаш, пред когото се прекланяш и приемаш за чест да му стиснеш ръката, защото той е минал през такъв ад, че чак те е страх да си го помислиш, и все пак е останал човек. Вие смятате всички герои от моите книги за мръсна измет, но това е само половин беда. Вие си мислите, че и аз се отнасям към тях като вас. Ето това вече е беда. Беда в смисъл, че така никога няма да се разберем.

Дявол знае каква реакция очакваше на своето добродушно възражение. Дали че ще започнат смутено да се споглеждат, или че лицата им ще се озарят от разбиране, или че из залата ще се разнесе някаква въздишка на облекчение, като доказателство, че недоразумението се е разяснило благополучно и сега всичко може да започне отначало на нова, по-реалистична основа… Във всеки случай нищо такова не стана. От задните редове отново се надигна момчето с библейските очи и попита:

— Бихте ли могли да ни кажете какво е прогресът?

Виктор се почувствува оскърбен. „Но разбира се — помисли си той. — А после ще попитат може ли машината да мисли и има ли живот на Марс. Всичко си идва на мястото.“

— Прогресът — каза той — е движение на обществото към такова състояние, когато хората не се убиват, не се потискат и не се измъчват един друг.

— А с какво се занимават? — попита пълничко момче отдясно.

— Пият и си похапват quantum satis^[2] — промърмори някой отляво.

— Защо не? — отвърна Виктор. — В историята на човечеството няма чак толкова много епохи, когато хората са можели да пият и да си похапват quantum satis. За мен прогресът е движение към онова състояние, когато никого не потискат и никого не убиват… А с какво ще се занимават тогава хората, според мен, не е толкова съществено. Ако щете — за мен са важни необходимите условия за прогреса, а достатъчните условия сами си идват с времето…

— Позволете ми да кажа нещо — обади се Бол Кунац. — Нека разгледаме такава схема. Автоматизацията продължава да се развива със сегашните темпове. Тогава след няколко десетилетия по-голямата част от активното население на Земята ще бъде извадено от производствените процеси и от сферата на обслужването като непотребно. Ще бъде много хубаво: всички са сити, никой никого не потиска, никой на никого не пречи… и никой на никого не е нужен. Разбира се, ще има неколкостотин хиляди души, които ще осигуряват безотказната работа на старите машини и ще създават нови, но останалите милиарди просто няма да бъдат нужни на никого. Добре ли ще бъде така?

— Не знам — каза Виктор. — Общо взето, не звучи много добре… Някак си е обидно… Но съм длъжен да ви кажа, че е за предпочитане пред това, което виждаме сега. Така че все пак е налице определен прогрес.

Виктор се замисли. После каза:

— Знаете ли, не мога да си го представя много добре, но ако говорим честно, не би било зле да опитаме.

— А можете ли да си представите човек, който категорично отказва да живее в такъв свят?

— Разбира се, че мога. Има хора, и аз познавам някои от тях, на които ще им бъде скучно. Там властта е непотребна, няма кого да командваш, няма причини да потискаш. Наистина те едва ли биха се отказали — все пак е рядка възможност да се превърне раят в свинарник… Така че май не мога.

— А вашите герои, които толкова обичате, би ли ги устроило такова бъдеще?

— Да, естествено. Те биха намерили там заслужен покой.

Бол Кунац седна, но затова пък отново се изправи пъпчивото хлапе и заговори, кимайки тъжно:

— Ето там е цялата работа… Не в това дали разбираме реалния живот, или не, а в това, че за вас и за вашите герои такова бъдеще е напълно приемливо, но за нас то е гробище. Край на надеждите. Край на човечеството. Задънена улица. Ето затова казваме, че не желаем да хабим силите си, за да работим за благото на вашите жадуващи покой, окаляни до ушите типове. На тях вече е невъзможно да им се вдъхне енергия за истински живот. И независимо дали сте искали, или не, господин Банев, но вие ни показахте в своите книги — те са интересни, аз напълно съм съгласен, — показахте ни не обект, върху който да приложим силите си, а че сред човечеството няма обект, върху който да приложим силите си, поне във вашето поколение… Извинете, но вие сте се самоизяли, прахосали сте силите си в междуособни битки, за лъжи и в борбата с лъжите, която водите, като съчинявате нови лъжи… Както се казва в една от песните на вашето поколение: „Истина и лъжа, май не сте толкова различни, вчерашната истина става лъжа, а вчерашната лъжа утре се превръща в най-чистата истина, обикновена истина.“ Ето така се мятате от лъжа към лъжа. Просто изобщо не можете да повярвате, че вече сте мъртъвци, че със собствените си ръце сте създали свят, който е станал за вас надгробен паметник. Вие гнихте в окопите, взривявахте се под танковете, а на някого стана ли му по-добре от това? Вие ругахте правителството и системата, сякаш не знаехте, че за по-добро правителство и за по-добър ред вашето поколение… просто е недостойно. Извинявайте, но вас ви биеха през лицето, а вие упорито настоявахте, че човек по природа е добър… или още по-лошо — че човек звучи гордо. И кого ли не наричахте човек!

Пъпчивият оратор махна с ръка и седна. Възцари се тишина. После той стана отново и каза:

— Като казах „вие“, нямах предвид лично вас, господин Банев.

— Благодаря ви — отвърна сърдито Виктор.

Той започваше да се дразни: този пъпчив сополанко нямаше право да говори толкова безцеремонно, да се държи толкова нагло и дръзко… заслужаваше един по врата, за ухото — и вън от залата. Усети, че е смутен — много от казаното беше истина и той също мислеше така, а сега изпадна в положението на човек, който трябва да защитава нещо, което мрази. Чувстваше се объркан — не му беше ясно как да се държи по-нататък, как да продължи разговора и има ли смисъл изобщо да продължава… Огледа залата и видя, че всички чакат отговора му, че Ирма чака отговора му, че всички тези луничави, розовобузи чудовища мислят еднакво, и пъпчивият нахалник само е изказал общото мнение, при това искрено, с дълбоко убеждение, а не защото предишния ден е прочел забранена брошура; че те всъщност не изпитват и най-малкото чувство на благодарност или поне на елементарно уважение към него, Банев, затова, че е отишъл доброволец при хусарите и е настъпвал в конен строй срещу „Рейнметалите“; че едва не е издъхнал от дизентерия, докато е бил обкръжен; че е клал вражеските часовои със саморъчно направен нож, а после, вече в мирно време, е цапардосал по муцуната специалния пълномощник, който му е предложил да подпише донос; и се е шлял без работа с дупка в белите дробове; и е продавал плодове, макар да са му предлагали много примамливи длъжности… „А всъщност защо са длъжни да ме уважават за всичко това? Защото настъпвах срещу танковете с гола сабя ли? Та нали трябва да си идиот, за да имаш правителство, което е докарало армията до такова положение…“ В този миг той потрепери, представяйки си каква огромна умствена дейност трябва да са извършили тези палета, за да стигнат до изводите, до които възрастните стигат едва когато си съдерат цялата кожа, превърнат душата си в развалина и съсипят живота си и живота на мнозина около тях… и то не всички, а само някои, докато мнозинството и досега смятат, че всичко е било правилно и много хубаво, и ако се наложи, са готови да започнат всичко отначало… Нима все пак са настъпили нови времена? Той огледа залата почти със страх. Изглежда, бъдещето все пак бе успяло да пусне пипала в самото сърце на настоящето и това бъдеще беше студено и безмилостно, то плюеше на всички заслуги на миналото — и на истинските, и на мнимите.

— Деца — каза Виктор, — вие навярно не забелязвате това, но сте жестоки. Жестоки сте, ръководени от най-добри подбуди, но жестокостта винаги си е жестокост. И тя не може да донесе нищо, освен нова мъка, нови сълзи и нови подлости. Ето какво трябва да имате предвид. И не си въобразявайте, че казвате нещо кой знае колко ново. Да се разруши старият свят и върху руините му да се изгради нов, е много стара идея. И нито веднъж досега тя не е водела до желаните резултати. Онова, което в стария свят предизвиква желание да бъде разрушено безпощадно, се приспособява много лесно към разрушителния процес, към жестокостта, към безпощадността, става необходимост за този процес и непременно се съхранява, става господар в новия свят и в крайна сметка убива смелите разрушители. Гарван гарвану око не вади, не може да се унищожи жестокостта с жестокост. Иронично и жалко, деца! Иронично и жалко!

Изведнъж всички в залата станаха на крака. Това беше напълно неочаквано и за миг на Виктор му хрумна налудничавата мисъл, че най-накрая е успял да каже нещо, което е поразило въображението на слушателите. Но в този момент видя, че е влязъл мокрец — сух, лек, почти нематериален, сякаш сянка, и децата гледат към него, и не просто го гледат, а са привлечени от него, а той се поклони сдържано на Виктор, промърмори някакво извинение и седна в края на реда, до Ирма. Всички деца седнаха, а Виктор гледаше Ирма и виждаше, че тя е щастлива, че се старае да не показва това, но удоволствието и радостта просто бликат от нея. И преди да успее да се опомни, заговори Бол Кунац:

— Страхувам се, че така и не ни разбрахте, господин Банев — каза той. — Ние съвсем не сме жестоки, а и дори и от ваша гледна точка да сме такива, то е само теоретично. Та нали изобщо не се каним да разрушаваме вашия стар свят. Смятаме да построим нов. Вие сте жестоките, защото не можете да си представите, че може да се построи нещо ново, без да се разруши старото. А ние си представяме това много добре. Дори ще помогнем на вашето поколение да създаде този ваш рай, пийте и похапвайте до насита. Трябва да се строи, господин Банев, само да се строи. Не е нужно да се разрушава, а само да се строи.

Виктор най-накрая откъсна поглед от Ирма и дойде на себе си.

— Да — каза той. — Разбира се. Хайде, стройте. Аз съм на ваша страна. Днес ме слисахте, но въпреки това съм с вас… Ако трябва, дори ще се откажа от пийването и похапването… Само не забравяйте, че се е налагало старите светове да бъдат разрушавани тъкмо защото са пречели… пречели са да се построи новото, не са обичали новото, задушавали са го…

— Сегашният стар свят — рече загадъчно Бол Кунац — няма да ни пречи. Той дори ще ни помага. Предишната история вече прекрати хода си, няма смисъл да се позовавате на нея.

— Е, още по-добре — каза Виктор уморено. — Много се радвам, че всичко се подрежда толкова добре за вас…

„Чудесни момчета и момичета — помисли си той. — Странни, но чудесни. Жалко за тях, защото… ще пораснат, ще започнат да флиртуват, да се размножават и да работят за насъщния… Не — помисли си, изпаднал в отчаяние. — Може пък да им се размине…“ Той събра бележките от масата. Бяха се натрупали доста: „Какво е това факт?“, „Можем ли да смятаме някой човек за добър и честен, ако работи в името на войната?“, „Защо пиете толкова много?“, „Какво мислите за Шпенглер?“…

— Тук има няколко въпроса към мен — каза той. — Не знам дали сега има смисъл…

Пъпчивият нихилист се надигна и заговори:

— Виждате ли, господин Банев, не знам какви са тези въпроси, но работата е там, че това, общо взето, не е важно. Ние всъщност искахме да се запознаем с някой известен съвременен писател. Всеки известен писател изразява идеологията на съвременното общество, или поне на част от обществото, а на нас ни е необходимо да познаваме идеолозите на съвременното общество. Сега знаем повече, отколкото преди срещата с вас. Благодарим ви.

В залата се надигна глъчка, чуха се гласове: „Благодарим ви… Благодарим, господин Банев…“, децата започнаха да стават и да напускат местата си, а Виктор стоеше, стиснал бележките в шепата си. Чувствуваше се като глупак; знаеше, че се е изчервил, че изглежда объркан и жалък, но се стегна, напъха бележките в джоба си и слезе от сцената.

Най-неприятното беше, че така и не разбра как трябва да се отнася с тези деца. Те бяха нереални, невъзможни, с тяхното отношение към книгите и думите му; нямаше никакви допирни точки със стърчащите плитки, разчорлените перчеми, не съвсем измитите вратове, раните върху тъничките ръце, с пискливия шум наоколо. Сякаш някаква сила за свое собствено развлечение бе съчетала в пространството детска градина и дискусия в научна лаборатория. Беше съчетала несъвместими неща. Навярно така се е чувствала по време на опитите оная котка, на която дали парченце риба, почесали я зад ухото и в същия миг я ударили с електрически ток, взривили фишек с барут под носа й и я заслепили с прожектор… „Да — обърна се той мислено и със съчувствие към котката, чието състояние сега си представяше много добре, — моята и твоята психика не са приспособени да издържат такива шокове, ние двамата с теб може и да умрем от такова нещо…“

В този момент установи, че е застинал на място. Бяха го заобиколили и не му даваха да мине. За миг го обзе панически ужас. Нямаше да се учуди, ако сега мълчаливо и делово го съборят и започнат да му правят аутопсия с цел изследване на идеологията. Но те не искаха да му правят аутопсия. Те протягаха към него разтворени книги, евтини бележници и просто отделни листчета хартия. Те бърбореха: „Автограф, моля ви!“. Те писукаха: „Ето тук, моля ви!“. Мутиращите им гласове хриптяха: „Бъдете така добър, господин Банев!“

Той извади писалката си и се зае да развива капачката й, преценявайки усещанията си с интереса на страничен човек, и не се учуди, когато изпита гордост. Това бяха призраци от бъдещето и все пак беше приятно, че е толкова известен сред тях.

 

 

Когато се прибра в хотелската си стая, веднага отиде при барчето, наля си джин и го изпи на екс, като лекарство. От косата му капеше вода по лицето и врата му — оказа се, че е забравил да си сложи качулката. Панталоните му, прогизнали до коленете, бяха залепнали за краката — вероятно беше крачил, без да подбира пътя, направо през локвите. Зверски му се пушеше, май че не беше запалил нито една цигара през тези два и половина часа…

„Акселерация“ — уверяваше той себе си, докато захвърляше мокрия шлифер право на пода, преобличаше се и подсушаваше главата си с хавлиена кърпа. „Всичко това е само акселерация“ — успокояваше се, докато палеше цигарата си и по време на първите жадни всмуквания на дима. „Ето я акселерацията в действие“ — мислеше си той с ужас, спомняйки си уверените детски гласове, опитващи се да го убедят в невъзможни неща. „Господи, опази възрастните. Господи, опази родителите им, просвети ги и ги направи по-умни, сега му е времето… Моля те, защото ти ще спечелиш от това, Господи, иначе ще вземат да построят вавилонска кула, надгробен паметник на всички глупаци, които си пуснал на тази земя да се плодят и да се размножават, без да обмислиш както трябва последствията от акселерацията… Наивник си ти, братко…“

Виктор изплю фаса върху килима и запали нова цигара. „Какво толкова съм се развълнувал?! — помисли си. — Развихри ми се въображението… Акселерация, преждевременно развили се деца. Да не би да не съм виждал преждевременно развити деца? Откъде ми хрумна, че са измислили всичко това самички? Нагледали са се в града на всякаква мръсотия, изчели са куп книги, опростили са всичко и, естествено, са стигнали до извода, че трябва да построят нов свят. Пък и не всички са такива. Те си имат водачи, говорители — Бол Кунац, онзи пъпчивият… и хубавичкото момиче. Лидерите. А останалите са си съвсем нормални деца — седяха, слушаха и скучаеха…“ Знаеше, че не е вярно. „Е, да допуснем, че не са скучали, а са слушали с интерес — все пак е провинция, гостува известен писател… На тяхната възраст никога нямаше да взема да чета моите книги. На тяхната възраст никога нямаше да отида другаде, освен на кино, ако има филм със стрелба, или в гостуващия цирк, за да се любувам на бедрата на въжеиграчките. Изобщо не ме интересуваха нито старият, нито новият свят, представа си нямах за всичко това; да ритам топка до изнемога — виж, това да; или да развия някоя крушка и да я строша в стената, или да издебна някое глезено момченце и да го фрасна по муцунката…“ Виктор се отпусна в креслото и протегна крака. „Всички с умиление си спомняме разни случки от щастливото детство и сме сигурни, че от времето на Том Сойер така е било и така ще бъде. Така трябва да бъде. А ако не е така, значи детето не е нормално, става ти малко жал за него, а при непосредствено стълкновение предизвиква у теб педагогическо възмущение. А то те гледа кротко и си мисли: разбира се, ти си възрастен, по-як си и можеш да ме напердашиш, но си бил глупак в детството, такъв си останал и ще си умреш глупак, но това не ти стига, ти искаш да направиш глупак и мен…“

Виктор си наля още джин, зае се да си припомни какво точно се случи и му се наложи да отпие бързо, за да не започне да вие от срам. Как само се беше изтъпанил пред тези деца, самодоволен и самоуверен, гледащ на тях отвисоко, модният дръвник, как веднага започна с простотии, благовидни глупости и псевдомъжествено лигавене, как го притиснаха до стената, но той не се кротна и продължи да демонстрира ярко интелектуалната си безпомощност, как се опитаха честно да го вкарат в правия път, как го предупреждаваха, но той продължаваше с баналните и тривиални приказки, въобразяваше си, че пак ще му провърви, а когато накрая, изгубили търпение, му натриха носа, той малодушно го удари на рев и взе да се оплаква, че се отнасят много лошо с него… и как безсрамно ликуваше, когато го съжалиха и започнаха да искат автографи… Заръмжа, защото разбра, че въпреки цялата си нафукана честност няма да посмее никога да разкаже на никого за случилото се днес и че само след някакъв си половин час, от съображения за запазване на душевното си равновесие, остроумно ще извърти така нещата, че уж извършената с него през този ден гавра всъщност е била най-блестящият триумф в живота му, или поне доста обикновена и не особено интересна среща с провинциални вундеркинди, които — какво да ги правиш? — са си деца, поради което не разбират кой знае колко нито от литература, нито от живота… „Мястото ми е в Департамента на просветата — помисли си той с омраза към себе си. — Там винаги имат нужда от такива… Единствената ми утеха е, че тези деца все още са твърде малко, и ако акселерацията продължава със сегашните темпове, то по времето, когато станат много, аз вече, дай Боже, благополучно ще съм умрял. Колко прекрасно е човек да умре навреме!“

Някой почука на вратата. Виктор извика:

— Да!

Влезе Павор — с имитация на бухарски халат, разчорлен и с подпухнал нос.

— Е, най-накрая — рече той пресипнало, седна срещу Виктор, измъкна от пазвата си голяма мокра носна кърпичка и започна да се секне и да киха. Жалка гледка — нищо не беше останало от предишния Павор.

— Какво „най-накрая“? — попита Виктор. — Искате ли джин?

— Ох, не знам… — отвърна Павор, като подсмърчаше и кихаше. — Този град ще ме довърши… Ааапчих! Ох…

— Наздраве — каза Виктор.

Павор се вторачи в него със сълзящите си очи.

— Къде се губите? — попита той капризно. — Вече три пъти се мъкна дотук и напразно тропам на вратата, исках да взема нещо за четене. Ще си умра направо, нямам какво да правя, освен да кихам и подсмърчам… в хотела няма жива душа, помолих портиера да ми намери нещо за четене, а старият глупак ми предложи телефонния указател и стари проспекти… „Посетете нашия слънчев град.“ Вие имате ли нещо за четене?

— Едва ли — отвърна Виктор.

— Дявол да го вземе, та нали сте писател! Е, разбирам, другите не ги четете, ама своите работи сигурно прелиствате от време на време… Наоколо всички само това говорят: Банев това, Банев онова… Как беше там книгата ви? „Смърт след пладне“? Или „Полунощ след смъртта“? Не помня…

— „Бедата идва в полунощ“ — каза Виктор.

— Точно. Дайте ми я да я прочета.

— Няма да ви я дам. Нямам я — рече решително Виктор. — Пък дори и да я имах, пак нямаше да ви я дам. Щяхте да я омацате с вашата хрема. Пък и нищо нямаше да разберете.

— Защо пък да не я разбера? — възмути се Павор. — Казват, че ставало дума за живота на хомосексуалистите, какво толкова трудно за разбиране има?

— Самият вие сте… — каза Виктор. — Я по-добре да пийнем джин. Вашият разреден ли да бъде?

Павор кихна, изръмжа, огледа отчаяно стаята, отметна назад глава и пак кихна.

— Цепи ме тиквата — оплака се той. — Ето тука… А вие къде бяхте? Казаха, че сте се срещали с читатели? С тукашните хомосексуалисти?

— По-лошо — рече Виктор. — Срещнах се с тукашните вундеркинди. Знаете ли какво е акселерация?

— Акселерация ли? Ами беше нещо, свързано с преждевременното съзряване, нали? Чувал съм, по едно време се вдигна много шум около тая работа, но после в нашия департамент създадоха комисия и тя доказа, че това е резултат от личната грижа на господин президента за подрастващото поколение от лъвове и мечтатели, така че всичко си дойде на мястото. Ала знам за какво говорите, видях ги тези местни вундеркинди. Пази Боже от такива лъвове, защото мястото им е в някоя кунсткамера.

— А може би ние двамата с вас сме за кунсткамера^[3], а? — възрази Виктор.

— Може би — съгласи се Павор. — Само че акселерацията няма нищо общо с това. Акселерацията е биологично и физиологично явление… Нараства теглото на новородените, после те порастват докъм два метра като жирафи и на дванайсет години вече са готови да се размножават. А пък тук децата са най-обикновени, но виж, учителите им…

— Какво учителите?

Павор кихна.

— Точно учителите им са необикновени — рече той гъгниво.

Виктор си спомни директора на гимназията.

— Какво толкова им е необикновеното на тукашните учители? — попита той. — Това, че забравят да си разкопчават ципа на панталоните ли?

— Какъв цип? — попита Павор, взирайки се озадачено във Виктор. — Те изобщо нямат ципове на панталоните си.

— А какво друго? — попита Виктор.

— В какъв смисъл?

— Какво друго им е необикновено?

Павор дълго подсмърча, а Виктор отпиваше малки глътки от джина си и го гледаше със съчувствие.

— Виждам, че нищичко не знаете — каза Павор, докато разглеждаше прогизналата си кърпичка. — Колко прав е господин президентът, когато твърди, че основната отличителна черта на нашите писатели е хроничното непознаване на живота и откъсването от интересите на нацията… Ето, вие сте тук вече повече от седмица. Били ли сте някъде другаде, освен в кръчмата и в санаториума? Разговаряли ли сте с някой друг, освен с онова пияно говедо Квадрига? Дявол знае за какво ви плащат…

— Е, добре, достатъчно — каза Виктор. — Достатъчно за мен и за вестниците. До гуша ми дойде от сополиви критици и от учители без ципове на панталоните…

— Ааа, не ви харесва, нали? — рече Павор със задоволство. — Така да бъде, няма повече… Разкажете как мина срещата с вундеркиндчетата.

— Какво има за разказване? — попита Виктор. — Вундеркинди като вундеркинди…

— И все пак?

— Е, отидох там. Зададоха ми няколко въпроса. Интересни въпроси, съвсем зрели… — Виктор помълча малко. — Общо взето, ако трябва да съм честен, здравата ми натриха носа.

— И какви бяха тези въпроси? — попита Павор. Той гледаше Виктор с искрен интерес и май дори със съчувствие.

— Работата не е във въпросите — въздъхна Виктор. — Ако си говорим откровено, най-вече ме порази това, че са като възрастни и дори не просто като възрастни, а като възрастни от най-висока класа… Някакво адско и болезнено несъответствие…

Павор кимаше със съчувствие.

— С други думи, там се чувствах зле — продължи Виктор. — Направо искам да го забравя.

— Разбирам — каза Павор. — Не сте нито първият, нито последният. Длъжен съм да ви кажа, че родителите на дванайсетгодишните деца винаги са доста жалки същества, обременени от хиляди грижи. Но тукашните родители са по-особени. Те ми напомнят тиловаци от окупационната армия в район на активни партизански действия… Е, и все пак за какво ви питаха?

— Ами питаха ме какво е прогрес.

— Така. И какво е според тях прогресът?

— Те смятат, че прогресът е много просто нещо. Натикват нас в резервати, за да не им се мотаем из краката, а те са свободни да изучават Зурзмансор и Шпенглер. Поне аз останах с такова впечатление.

— Какво пък, може наистина да мислят така — каза Павор. — Какъвто попът, такава и енорията. Ето, вие казвате: акселерация, Зурзмансор… А знаете ли какво казва по този повод нацията?

— Кой?

— Нацията! Тя казва, че всичките злини идват от мокреците. Децата са кривнали от пътя заради мокреците.

— Говорят така, защото в града няма евреи — отбеляза Виктор. После си спомни за мокреца, който влезе в залата, и как децата станаха, и какво беше изписано по лицето на Ирма. — Вие сериозно ли говорите?

— Не го казвам аз — рече Павор. — Това е гласът на нацията. Вокс попули^[4]. Котките избягаха от града, а децата боготворят мокреците, шляят се при тях в лепрозориума, по цели дни и нощи са там, изтърваха ги, никого не слушат. Крадат пари от родителите си и купуват книги… Разправят, отначало родителите много се радвали, че децата не си раздират гащите, като се катерят по оградите, а си седят кротко вкъщи и си четат книжки. Още повече, че времето е лошо. Но сега вече всички виждат докъде доведе това и кой забърка всичко. Но ги е страх от мокреците, както едно време, и само крещят подире им…

„Гласът на нацията — помисли си Виктор. — Гласът на Лола и на господин кмета. Чували сме го този глас… Котки, дъждове, телевизори. Кръвта на християнските младенци.“

— Не разбирам — каза той. — Сериозно ли го мислите, или просто така си говорите, от скука?

— Не аз казвам тези неща! — повтори проникновено Павор. — Така се говори в града.

— Как се говори в града ми е ясно — отвърна Виктор. — А вие самият какво мислите за това?

Павор сви рамене:

— Такъв е животът. Във всеки слух има частица истина. — Той вдигна очи над кърпичката и погледна Виктор. — Не ме мислете за идиот. По-добре си спомнете децата: виждали ли сте другаде такива деца? Или поне толкова много такива деца?

„Да — помисли си Виктор, — такива деца… Котките са си котки, но този мокрец в залата — това не ви е котка в дъждовно време. Има един такъв израз: лице, озарено отвътре. Тъкмо такова беше лицето на Ирма. А когато разговаря с мен, лицето й е озарено само отвън. Докато с майка си тя изобщо не разговаря, само от време на време с погнуса процежда нещо снизходително през зъби… Но ако всичко това е вярно, ако всичко това е истина, а не грозни сплетни, то нещата изглеждат изключително нечистоплътни. Какво искат те от децата? Та те са болни хора, обречени… И изобщо, що за свинщина — да настройваш децата срещу родителите, дори срещу такива родители като мен и Лола. Достатъчен ни е и господин президентът: нацията над семейните връзки, Легионът на свободата е ваш баща и ваша майка, и момчето отива в най-близкия щаб и съобщава, че баща му нарекъл господин президента странен човек, а майка му казала, че походите на Легиона ще разорят страната. А сега отгоре на всичко се появява и някакъв черен, мокър чичко и направо заявява, че баща ти е безмозъчно пияно говедо, а майка ти е глупачка и курва. Дори да предположим, че всичко това е вярно, пак си е свинщина, защото не бива да се прави по този начин, това не е тяхна работа, не те отговарят за нас и никой не ги е молил да се занимават с такова просвещаване. Това е някаква патология… Ако изобщо е просвещаване. А ако е нещо още по-лошо? Малките деца започват с розовите си устни да бърборят за прогреса, започват да говорят страшни, жестоки неща, без да знаят какво бърборят, но още от най-ранна възраст свикват с интелектуалната жестокост, с най-страшната жестокост, която може да се измисли, а онези, намотали черните си превръзки около своите лющещи се лица, стоят зад сцената и дърпат конците… и следователно няма никакво ново поколение, а това е все същата стара и мръсна игра на марионетки и аз съм бил два пъти по-голямо магаре, когато се вцепених днес на сцената… Каква отвратителна приумица е нашата цивилизация…“

— Който има очи — вижда — продължаваше Павор. — Нас не ни пускат в лепрозориума. Бодлива тел, войници — това е разбираемо. Но някои неща могат да се видят и тук, в града. Виждал съм как мокреците разговарят с децата и как се държат в такива случаи децата, как изведнъж се превръщат в ангелчета, а попиташ ли някое от тях как да стигнеш до фабриката, то те облива с презрение от главата до петите…

„Нас не ни пускат в лепрозориума — мислеше си Виктор. — Оградили са го с бодлива тел, а мокреците се разхождат свободно из града. Но нали не е Голем този, който е измислил всичко това… Ама че мерзавец е този Баща на нацията. Виж ти какъв мръсник! Значи и това е негова работа. Най-добрият приятел на децата… Много е вероятно, съвсем в негов стил е. А знаете ли, господин президент, на ваше място бих се опитал да разнообразя похватите си. Прекалено лесно започва да се различава вашата намеса от намесата на другите. Бодлива тел, войници, пропуски — значи тук има пръст господин президентът; значи тук непременно се върши някаква низост…“

— За какъв дявол са поставили бодлива тел?

— А аз откъде да знам? — каза Павор. — По-рано там никога не е имало бодлива тел.

— Значи сте ходили там преди?

— Защо? Не съм ходил. Все пак не съм първият санитарен инспектор тук… пък и работата изобщо не е в бодливата тел, малко ли бодлива тел има по света. Децата там ги пускат да влизат свободно и мокреците ги пускат да си излизат свободно, не пускат само такива като мен и вас — ето кое е странното.

„Не, все пак не е работа на президента — помисли си Виктор. — Какво общо може да има президентът с четенето на Зурзмансор, пък и на Банев? И тази идеология на разрушението… Ако аз бях написал такова нещо, щяха да ме разпънат. Странно, много странно… И има нещо нечисто… Дали да не попитам Ирма? Просто ще я попитам и ще видя какво ще направи… Между другото, и Диана трябва да знае нещо…“

— Вие май не ме слушате? — попита Павор.

— Бях се замислил.

— Казвам, че не бих се учудил, ако градът вземе мерки. При това, както е редно за този град — твърди мерки.

— И аз не бих се учудил — промърмори Виктор. — Няма да се учудя дори ако на мен ми се прииска да взема някои мерки.

Павор стана и отиде до прозореца.

— Ама че време — рече тъжно той. — Да можех да се махна оттук колкото се може по-бързо… Ще ми дадете ли някоя книга, или не?

— Нямам никакви книги — каза Виктор. — Всичко, което взех със себе си, е в санаториума… Слушайте, за какво може да са им на мокреците нашите деца?

Павор сви рамене.

— Та те са болни хора — отвърна той. — Откъде да знаем? Ние с вас сме здрави.

На вратата се почука и влезе Голем, огромен и мокър.

— Да попитаме Голем — предложи Павор. — Голем, защо им са на мокреците нашите деца?

— Вашите деца ли? — учуди се Голем, докато разглеждаше внимателно етикета на бутилката джин. — Вие имате ли деца, Павор?

— Павор твърди — обясни Виктор, — че вашите мокреци настройват децата в града срещу родителите. Вие какво знаете по този въпрос, Голем?

— Хм… — произнесе Голем. — Къде държите чистите чаши? Аха… Мокреците настройват децата? Какво пък… Не са нито първите, нито последните. — Той се тръшна на леглото, както си беше с шлифера, и помириса джина в чашата. — И защо в наше време някой да не настройва децата срещу родителите, след като белите са настройвани срещу черните, жълтите — срещу белите, а глупавите — срещу умните… Всъщност това учудва ли ви?

— Павор твърди — повтори Виктор, — че вашите болни се шляят из града и учат децата на разни странни неща. И аз забелязах нещо такова, макар засега нищо да не твърдя. Така че на нищо не се учудвам, а просто ви питам: вярно ли е всичко това, или не?

— Доколкото знам — отвърна Голем и си сръбна от чашата, — мокреците открай време са имали напълно свободен достъп до града. Не знам какво имате предвид, когато казвате, че учели децата на разни странни неща, но може ли да попитам вас, родения по тези места, позната ли ви е играчката, наречена „злия пумпал“?

— Разбира се — отговори Виктор.

— Имали ли сте такава играчка?

— Е, аз, разбира се, нямах… но си спомням, че децата имаха… — Виктор се замисли. — Да, наистина. Момчетата казваха, че този пумпал им го е подарил мокрец. Това ли имате предвид?

— Да, точно това. И „метеопоказалеца“, и „дървената ръка“…

— Пардон — обади се Павор. — Може ли да узная аз, пришълецът от столицата, за какво си говорят аборигените?

— Не бива да знаете — каза Голем. — Това не влиза във вашата компетенция.

— Откъде знаете какво влиза и какво не влиза в моята компетенция? — попита Павор с обидено изражение.

— Знам — рече Голем. — Досещам се, защото така ми се иска… И престанете да лъжете. Нали се опитвахте да купите от Теди „метеопоказалеца“, така че прекрасно знаете какво представлява.

— Вървете по дяволите — рече Павор капризно. — Не говоря за „метеопоказалеца“…

— Чакайте, Павор — каза Виктор нетърпеливо. — Голем, вие не ми отговорихте на въпроса.

— Нима? А на мен ми се стори, че ви отговорих… Виждате ли, Викторе, мокреците са тежко и безнадеждно болни хора. Генетичната болест е страшно нещо. Но в същото време те са запазили добрината и ума си, така че не бива да ги обиждаме.

— Че кой ги обижда?

— А нима вие не ги обиждате?

— Засега не. Даже напротив.

— Е, тогава всичко е наред — каза Голем и се изправи. — Тогава да тръгваме.

Виктор се ококори.

— Къде да тръгваме?

— В санаториума. Аз отивам в санаториума, а като гледам, и вие се каните да тръгвате нататък. А вие, Павор — в леглото. Стига сте разнасяли този грип.

Виктор погледна часовника си.

— Не е ли рано? — попита той.

— Както искате. Обаче имайте предвид, че от днес спряха автобуса до санаториума. Не е рентабилен.

— А не може ли първо да обядваме?

— Както искате — повтори. Голем. — Аз никога не обядвам. И вас не ви съветвам.

Виктор опипа корема си.

— Да — каза той. После погледна Павор и добави: — Май ще тръгвам.

— А мен какво ме засяга? — рече Павор. Беше обиден. — Само ми донесете някоя книга.

— Непременно — обеща Виктор и започна да се облича. Когато се качиха в колата, под прогизналия брезент, във влажното, просмукано от вонята на тютюн, бензин и лекарства купе, Голем каза:

— Вие от намек разбирате ли?

— Понякога — отвърна Виктор. — Когато знам, че става въпрос за намек. Защо?

— Тогава обърнете внимание на намека. Престанете да дрънкате.

— Хм — промърмори Виктор. — И как ще заповядате да разбирам това?

— Като намек. Дръжте си езика зад зъбите.

— С удоволствие — рече Виктор и замълча замислен.

Прекосиха града, отминаха консервната фабрика, преминаха покрай пустия градски парк — занемарен, посърнал, полуизгнил от влагата, префучаха покрай стадиона, където раираните с ивици кал „Братя по разум“ упорито ритаха с набъбналите си бутонки набъбналата футболна топка, и излязоха на шосето към санаториума. Наоколо, зад пелената на дъжда, лежеше мократа степ, равна като повърхността на маса, някога суха, изпепелена, осеяна с бодли, а сега бавно превръщаща се в тинесто блато.

— Вашият намек — каза Виктор — ми напомни един разговор — мой разговор с негово превъзходителство господин референта на господин президента по въпросите на държавната идеология. Негово превъзходителство ме извика в своя скромен кабинет — трийсет на двайсет метра — и се осведоми: „Виктуар, искате ли, както досега, да имате късче хляб с масло?“ Естествено, отговорих положително. „Тогава престанете да дрънкате!“ — изграчи негово превъзходителство и ме отпрати с махване на ръката.

Голем се усмихна.

— А всъщност какво е имал предвид?

— Негово превъзходителство намекваше за упражненията ми с банджо в младежките клубове.

Голем го погледна изпод клепачи.

— А откъде сте толкова сигурен, че не съм доносник?

— Не съм сигурен — възрази Виктор. — Просто не ми пука. Освен това днес никой не казва „доносник“ — това е архаизъм. Днес всички културни хора казват „кълвач“.

— Не виждам никаква разлика — каза Голем.

— На практика и аз не виждам — отвърна Виктор. — И така, ще си държим езиците зад зъбите. Вашият пациент оздравя ли?

— Моите пациенти никога не оздравяват.

— Няма що, прекрасна репутация имате! Но аз питам за онзи, горкия човечец, който попадна в капана. Как е кракът му?

Голем помълча, а после каза:

— Кого от всички тях имате предвид?

— Не разбирам — отговори Виктор. — Естествено този, който се беше уловил в капана.

— Те бяха четирима — поправи го Голем, взирайки се в залятия от дъжда път. — Единият се улови в капана, другия вие го мъкнахте на гърба си, третия го откарах с джипа, а заради четвъртия започнахте онова безобразно сбиване в ресторанта.

Виктор млъкна, смаян. Голем също мълчеше. Той караше много умело, заобикаляйки многобройните дупки по стария асфалт.

— Е, не се напъвайте чак толкова — каза накрая. — Пошегувах се. Един беше. И кракът му заздравя още същата нощ.

— Това също ли е шега? — попита Виктор. — Ха, ха, ха. Сега разбирам защо вашите болни никога не оздравяват.

— Моите болни — възрази Голем — не оздравяват никога по две причини. Първо, като всеки порядъчен лекар аз не мога да лекувам генетични болести. И, второ, те самите не желаят да оздравеят.

— Забавно! — промърмори Виктор. — Вече толкова съм се наслушал за тези ваши мокреци, че сега, ей богу, съм готов да вярвам на всичко: и за дъждовете, и за котките, и в това, че раздробената кост може да зарасне за една нощ.

— И за котките? — попита Голем.

— Ами да — отвърна Виктор. — Защо в града не са останали котки? Мокреците са виновни. Теди го е закъсал здравата с мишките… Да бяхте посъветвали мокреците да изведат от града и мишките…

— Като Хамелнския ловец на плъхове? — попита Голем.

— Да — потвърди лекомислено Виктор. — Тъкмо като него. После си спомни как свършила историята с Хамелнския ловец на плъхове.

— Тук няма нищо забавно — рече той. — Днес говорих в гимназията. Видях децата. И видях как те посрещнаха някакъв мокрец. Така че изобщо няма да се учудя, ако един прекрасен ден на градския площад се появи мокрец с акордеон и отведе децата на края на света.

— Няма да се учудите — бавно рече Голем. — Това е ясно. А какво друго ще направите?

— Не знам… Може би ще му взема акордеона.

— И ще засвирите вие?

— Да — въздъхна Виктор. — Прав сте. Няма с какво да привлека тези деца, това го разбрах. А интересно с какво ги привличат те? Вие знаете, нали?

— Виктуар, престанете да дрънкате — каза Голем.

— Както искате — отвърна Виктор. — Вие много старателно и повече или по-малко умело заобикаляте моите въпроси. Глупаво е. Така или иначе, ще науча, каквото ме интересува, а вие ще изгубите възможността да придадете изгодна за вас емоционална окраска на тази информация.

— Пазя лекарската тайна! — рече Голем. — И освен това, нищо не знам. Мога само да се досещам за някои неща.

Той намали скоростта. Отпред, зад пелената на дъжда, се появиха някакви фигури, застанали насред пътя. Три сиви фигури и един сив стълб с указателни табелки: „ЛЕПРОЗОРИУМ — 6 км“ и „САН. «ГОРЕЩИТЕ ИЗВОРИ» — 2,5 км“. Фигурите отстъпиха на банкета — бяха възрастен мъж и две деца.

— Я поспрете — помоли Виктор с прегракнал глас.

— Какво има? — Голем натисна спирачката.

Виктор не отговори. Гледаше хората до стълба — едрия черен мокрец с прогизнал от дъжда спортен екип, момчето, което също беше вир-вода — без шлифер, само по костюмче и сандали, — и момичето, босо, само с рокля, прилепнала към тялото. Виктор рязко отвори вратата на джипа и изскочи на пътя. Дъждът и вятърът го блъснаха в лицето, дори го задавиха, но той не забеляза това. Усети пристъп на неудържима ярост — един от онези моменти, когато си готов да чупиш всичко наред, когато осъзнаваш, че имаш намерение да извършиш глупости, но тази мисъл само те радва. С вдървени крачки той се приближи плътно до мокреца.

— Какво става тук? — просъска през зъби, а после извика на момичето, което го гледаше учудено: — Ирма, веднага се качвай в колата! — И пак се обърна към мокреца: — Дявол да го вземе, какво правите тука? — А после отново викна на Ирма: — Марш в колата, на кого говоря?

Ирма не помръдна. И тримата продължаваха да си стоят, а очите на мокреца спокойно премигваха над черната превръзка. После Ирма каза с особена интонация:

— Това е баща ми.

Той изведнъж разбра, почувствува сякаш с гръбначния си мозък, че тук не бива да крещи и да размахва ръце, не бива да заплашва, не бива никого да сграбчва за яката и да го дърпа… изобщо не бива да се ядосва. Изрече много спокойно:

— Ирма, иди в колата, цялата си вир-вода. Бол Кунац, на твое място също бих се качил.

Беше сигурен, че Ирма ще го послуша, и тя го послуша. Не точно така, както му се искаше. Не че поиска от мокреца разрешение да тръгне — дори не го и погледна, но в главата му се мярна сянка на съмнение, че сякаш нещо се случи, някакъв обмен на мнения, някакво кратко съвещание, в резултат на което въпросът беше решен в негова полза. Ирма навири нос и тръгна към колата, а Бол Кунац рече учтиво:

— Благодаря ви, господин Банев, но наистина ще е по-добре да остана.

— Както искаш — отвърна Виктор.

Бол Кунац слабо го интересуваше. Сега трябваше да каже нещо на прощаване на този мокрец. Отсега си знаеше, че ще бъде нещо доста глупаво, но, какво да се прави, не можеше да си тръгне просто ей така. Заради своя престиж. И той го каза.

— Вас, господине — изрече той надменно, — не ви каня. Вие очевидно се чувствате тук като риба във вода.

После се обърна и хвърляйки въображаемата ръкавица, се отдалечи. „Щом произнесе тези думи — помисли си с отвращение, — графът се отдалечи с достойнство…“

Ирма, седнала със свити крака на предната седалка, си разплиташе косата. Виктор се мушна отзад, пъшкайки от срам, и когато Голем потегли, промърмори:

— Щом произнесе тези думи, графът се отдалечи… Пъхни си насам краката, Ирма, ще ги разтрия.

— Защо? — попита Ирма с любопитство.

— Какво, бронхопневмония ли искаш да хванеш? Давай тук краката!

— Моля — каза Ирма, изви се върху седалката и протегна към него единия си крак.

Предвкусващ удоволствието от факта, че най-сетне ще направи нещо естествено и полезно, Виктор взе в дланите си това тъничко момичешко краче, мокро и трогателно, и вече се канеше да разтрие до червено с добрите сурови бащински ръце това изцапано и костеливо късче лед, вечен извор на хреми, грипове, катари на дихателните пътища и двустранни пневмонии, когато откри, че ръцете му са по-студени от нейните крака. По инерция леко потри няколко пъти нежната кожа и после внимателно пусна крака. „Та аз го знаех — помисли си изведнъж, — та аз го знаех още когато стоях пред тях, знаех, че тук има някаква клопка, че нищо не заплашва децата, никакви катари и възпаления, само че не исках това, а да спасявам, да изтръгвам от ноктите, да се гневя справедливо, да изпълня дълга си и пак ме изиграха, и отново се проявих като същински глупак, за втори път през този ден…“

— Прибери си крака — каза той на Ирма. Тя издърпа крака си и попита:

— Къде отиваме? В санаториума ли?

— Да — отвърна Виктор и погледна Голем — дали беше забелязал позора му?

Голем невъзмутимо следеше пътя, тежко отпуснат на шофьорската седалка, прошарен, немарлив, прегърбен и всезнаещ.

— А защо? — попита Ирма.

— Ще се преоблечеш със сухи дрехи и ще си легнеш на топло — нареди Виктор.

— Как ли пък не! — възкликна Ирма. — Как го измисли?

— Добре, добре… — промърмори Виктор. — Ще ти дам книжки и ще четеш.

„Наистина, за какъв дявол я водя там? — помисли си. — Диана… Е, ще видим. Никакво пиене и прочее, но как ще я върна обратно? По дяволите, ще взема някоя кола, която ми падне, и ще я откарам… Добре би било сега да пийна нещо.“

— Голем… — започна той, но се сепна. „По дяволите, не бива, не е удобно.“

— Да? — отвърна Голем, без да се обръща.

— Нищо, нищо — въздъхна Виктор, поглеждайки гърлото на манерката, стърчащо от джоба на шлифера на Голем. — Ирма — каза той уморено, — какво правехте на онова кръстовище?

— Мислехме мъгла — отвърна Ирма.

— Какво?

— Мислехме мъгла — повтори тя.

— За мъглата — поправи я Виктор.

— Защо пък „за мъглата“? — попита Ирма.

— „Мисля“ е непреходен глагол — обясни Виктор. — Той изисква употребата на предлози. Учихте ли вече за непреходните глаголи?

— Може и по двата начина — възрази Ирма. — Да мислиш мъгла е едно, а да мислиш за мъглата е съвсем друго… пък и на кого му е притрябвало да мисли за мъглата?

Виктор извади пакета и запали цигара.

— Чакай малко — каза той, — никой не казва „мисля мъгла“, това е неграмотно. Има такива глаголи, които са непреходни — мисля, бягам, ходя… Те винаги се употребяват с предлози. Ходя по улицата, мисля за… за нещо си…

— Мисля глупости — обади се Голем.

— Но това е изключение — възрази Виктор, малко пообъркан.

— Ходя бързо — каза Голем.

— Бързо не е съществително — рече сприхаво Виктор. — Не обърквайте детето, Голем.

— Татко, може ли да не пушиш? — осведоми се Ирма. Изглежда, Голем издаде някакъв звук, а може би двигателят кихна по стръмнината. Виктор пусна цигарата на пода и я смачка с тока на обувката си. Изкачваха се към санаториума, а отстрани, от степта, срещу дъжда се надигаше плътна бяла стена.

— Ето ти я и мъглата — рече Виктор. — Можеш да я мислиш, а също и да я миришеш, да я бягаш и да я ходиш.

Ирма понечи да каже нещо, но Голем я изпревари.

— Между другото — каза той, — глаголът „мисля“ е преходен и в някои сложни подчинени изречения. Например: мисля, че… и така нататък.

— Това е съвсем друга работа — възрази Виктор. Започваше да му писва. Много му се пушеше и му се пиеше. Хвърли изпълнен с копнеж поглед към гърлото на манерката. — Ирма, не ти ли е студено? — попита той с мъглива надежда.

— Не. А на теб?

— Тресе ме — призна си Виктор.

— Трябва да пийнете малко джин — отбеляза Голем.

— Да, няма да е лошо… А имате ли?

— Имам — каза Голем. — Но вече почти пристигнахме.

Джипът се вмъкна през вратата и тогава започна това, за което Виктор някак не беше помислил. Първите струи мъгла току-що бяха започнали да проникват през решетките на оградата и видимостта все още беше прекрасна. На пътеката към входа лежеше тяло с прогизнала пижама; изглеждаше сякаш е лежало тук вече много дни и нощи. Голем го заобиколи внимателно, мина покрай гипсовата ваза, украсена с простички рисунки и съответните надписи, и се промъкна към стадото коли, струпани пред входа на дясното крило. Ирма отвори вратата и веднага от прозореца на близката кола се подаде някакво изпито лице и изблея: „Детенце, искаш ли да ти се отдам?“ Втрещен, Виктор се измъкна навън. Ирма се озърташе с любопитство. Виктор я хвана здраво за ръката и я поведе към входа. На стълбите седяха прегърнати под дъжда две девойчета само по бельо и с улични гласове пееха за жестокия аптекар, който не им давал хероин. Щом зърнаха Виктор, млъкнаха, но когато мина покрай тях, едната се опита да го улови за панталоните. Виктор избута Ирма във фоайето. Тук беше тъмно, прозорците бяха закрити със завеси, вонеше на цигарен дим и на нещо кисело, бучеше прожекционен апарат, а на бялата стена подскачаха порнографски сцени. Стиснал зъби, Виктор стъпваше върху нечии крака, мъкнейки след себе си препъващата се Ирма. Зад гърбовете им се носеха сърдити нецензурни възгласи. Измъкнаха се от фоайето и Виктор се заизкачва по покритото с килим стълбище, вземайки по три стъпала наведнъж. Ирма си мълчеше и той не смееше да я погледне.

На площадката горе вече го чакаше с разтворени обятия посинелият и подут член на парламента Росшепер Нант.

— Виктуар! — възкликна той пресипнало. — Прриятелю! — В този момент забеляза Ирма и изпадна във възторг. — Виктуар! И ти ли! С малолетни момиченца!

Виктор примижа, настъпи го здраво по крака и го блъсна в гърдите. Росшепер се просна по гръб, събаряйки кошчето за боклук. Облян в пот, Виктор закрачи по коридора. Ирма се носеше до него с безшумни подскоци. Стигнаха до вратата на Диана — беше заключена, а ключът го нямаше. Виктор заблъска яростно и Диана веднага отговори.

— Върви на майната си! — закрещя яростно тя. — Импотентен мръсник! Боклук, лайнар!

— Диана! — изрева Виктор. — Отвори!

Диана млъкна и вратата се отвори. Тя стоеше на прага, насочила напред вносен чадър. Виктор я избута, вкара Ирма в стаята и тръшна вратата след себе си.

— А, ти ли си? — каза Диана. — Мислех, че пак е Росшепер. — От нея лъхаше на алкохол. — Господи! Кого си довел?

— Това е дъщеря ми — рече Виктор с усилие. — Казва се Ирма. Ирма, това е Диана.

Той гледаше Диана в очите, с отчаяние и надежда. Слава богу, изглежда, не беше пияна. Или веднага беше изтрезняла.

— Ти си луд — изрече тихо тя.

— Тя е вир-вода — каза той. — Дай й сухи дрехи да се преоблече, сложи я да легне и изобщо…

— Няма да си лягам — заяви Ирма.

— Ирма — настоя Виктор, — бъди така добра да ме послушаш, да не взема да пребия някого…

— Някой тук наистина има нужда от един бой — обади се Диана апатично.

— Диана — каза Виктор, — моля те.

— Добре — отвърна Диана. — Отиди си в стаята, ние ще се оправим.

Виктор излезе с огромно облекчение. Тръгна направо към стаята си, но и там не намери спокойствие. Първо се наложи да изхвърли в коридора някаква отдала се на нежности абсолютно непозната двойка, заедно със собствените си измачкани чаршафи. После заключи вратата, тръшна се на голия матрак, запали една от навлажнените си цигари и се зае да обмисля какви ги е надробил.