Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Куца съдба (10)

10. Банев
Exodus

Година след края на войната демобилизирали поручик Б. заради раняване. Окачили му медал „Виктория“, дали му една месечна заплата и картонена кутия с подаръци от господин президента: бутилка трофеен шнапс, две консерви страсбургски пастет, две подкови пушен конски салам и пак трофейни копринени долни гащи, за уреждане на семейния живот. Когато се връща в столицата, поручикът не пада духом. Добър техник е и стига да пожелае, веднага ще го вземат на работа в работилниците на университета, които навремето е напуснал като доброволец в армията, но той не бърза — възобновява старите си познанства, намира си нови приятели, а междувременно изпива вехториите, взети от неприятеля под формата на репарации. На една вечеринка среща жена на име Нора, която много прилича на Диана. Следва описание на вечеринката: довоенни грамофонни плочи, домашно пречистен денатуриран спирт, американски консерви със задушено месо, копринени блузки, облечени на голо, и моркови от всички видове. Подрънквайки с медалите си, поручикът веднага разгонва разните там цивилни, които неуморно слагат на Нора допълнително варени моркови, и започва обсада по правилния начин. Нора се държи странно. От една страна, явно няма нищо против, но от друга страна, му дава да разбере, че е опасно да започва връзка с нея. Обаче разгорещен от денатурирания спирт, бившият поручик не иска нищо да знае. Те напускат вечеринката и тръгват към дома на Нора. Следвоенната столица нощем: рядко срещащи се улични фенери; осеян с дупки паваж; оградени развалини; недостроен цирк, в който гният шест хиляди военнопленници, охранявани от двама инвалиди; в една вече абсолютно тъмна пресечка ограбват някого. Нора живее в старинна триетажна къща, стълбището е изкаляно, на една врата е написано с тебешир: „Тук има немска овчарка“. В дългия коридор, затрупан с разни вехтории, някакви вмирисани типове се отдръпват в сянката. Нора дрънчи силно с многобройните си ключове, отваря своята врата, облицована с като по чудо запазила се блестяща кожа. В антрето още веднъж го предупреждава, но като предполага, че става дума за някакви престъпници, Б. само й отговаря, че на кон и с гола сабя е влизал в бой с танкове. Стаичката е твърде чиста и уютна за онова време, вътре има огромен диван. Нора гледа поручика с някакво съжаление, излиза за малко и се връща със започната бутилка коняк, облечена възможно най-съблазнително. Оказва се, че имат на разположение само половин час. След като изтича половината час, напълно задоволеният поручик си тръгва с надеждата да се срещнат отново. В края на коридора вече го чакат — двамата вмирисани типове в сенките. Усмихвайки се неприятно, те му преграждат пътя и му предлагат да си поговорят. Без излишни думи поручикът се заема да ги бие и постига неочаквано лесна победа. Повалени на пода, плачейки и кискайки се едновременно, вмирисаните типове разясняват на поручик Б. в какво положение е изпаднал. Той е набил свои хора. Сега всички те са свои хора. Нора не е просто съблазнителна жена. Нора е кралица на столичните дървеници. С вас вече е свършено, господин офицер, ще се срещнем в „Атакама“, ние се събираме там всяка нощ. Вървете си вкъщи, а когато сърбежът стане нетърпим, елате там, отворено е до сутринта…

В западните покрайнини на столицата, в богаташка къща, близо до химически завод живее многодетният титулярен съветник Б. Преднамерено подробно и преднамерено скучно описание на семейния бит на героя: три стаички, кухня, антре, похабена жена, пет дребни дечица, едра стара тъща, пренесла се тук от село. От химическия завод се разнася воня, денем и нощем над него се издигат стълбове разноцветен дим, от отровната смрад умират дърветата, тревата жълтее, странно мутират мухите. Вече няколко години титулярният съветник води кампания да обуздае завода: гневни протести до администрацията, сълзливи петиции до всички инстанции, унищожителни фейлетони във всички вестници, безплодни опити за организиране на стачни постове пред портала. Обаче заводът е като бастион. На крайбрежната улица пред завода отровените пазачи падат в несвяст, домашните животни измират, цели семейства напускат домовете си и тръгват да скитат; във вестниците се появява некролог за преждевременната смърт на директора на завода. Жената на титулярния съветник Б. умира, а децата му едно след друго заболяват от бронхиална астма. Една вечер, когато слиза в мазето за дърва, той открива минохвъргачка и огромно количество мини, останали там от времето на Съпротивата. Още същата нощ пренася всичко това на тавана и отваря капака на прозорчето. Заводът се вижда като на длан: под силната светлина на прожекторите насам-натам сноват работници, летят вагонетки, плуват жълти и зелени облаци отровни пари. „Ще те унищожа!“ — прошепва титулярният съветник и открива огън. Този ден не отива на работа, на следващия — също. Не спи и не яде, клекнал е до прозорчето и стреля. Спира само от време на време, за да изстине минохвъргачката. Оглушал е от изстрелите и е ослепял от барутния дим. Понякога му се струва, че химическата смрад отслабва и тогава се усмихва, облизва устните си и шепне: „Ще те унищожа!“. После, останал без сили, пада и заспива, а когато се събужда, вижда, че мините свършват — останали са само три. Изстрелва ги и се показва през прозорчето.

Обширният двор на завода е осеян със снарядни ями, зеят разбитите прозорци, следите от попаденията тъмнеят по грамадните газохранилища, в двора е прокопана сложна система от окопи, по които бързо пробягват работници, много по-бързо отпреди летят вагонетките, шофьорите на автокарите са защитени с железни листове, а когато вятърът отвява облаците отровни изпарения, върху тухлената стена на административната сграда изпъква пресен надпис с бяла боя: „Внимание! При обстрел тази страна е особено опасна…“

Виктор дочете последната страница, запали цигара и погледна листа в пишещата машина. Там имаше само ред и половина: „Когато излезе от редакцията, журналистът Б. понечи да вземе такси, но размисли и слезе в станцията на метрото.“ Виктор знаеше много добре какво ще се случи след това с журналиста Б., но не можеше да пише повече. Часовникът му показваше три без петнайсет. Стана и отвори прозореца. На улицата беше непрогледен мрак и в мрака проблясваше дъждът. Виктор допуши цигарата си до прозореца, изхвърли угарката в мократа нощ и позвъни на рецепцията. Отговори му непознат глас. Виктор попита кой ден от седмицата е днес. Като се забави малко, непознатият глас го уведоми, че сега е нощта в петък срещу събота. Виктор примигна няколко пъти, затвори телефона и решително издърпа листа от машината. Стига толкова. Две денонощия поред, без да вдигне глава от пишещата машина, без да види някого, без да разговаря с когото и да било, изключил телефона, неотговарящ на почукванията, без Диана, без нищо за пиене, май дори без ядене, като само от време на време полягаше на леглото, за да види насън как кралицата на дървениците стои до горния праг на вратата и помръдва черните си мустачки… Стига толкова. Журналистът Б. ще почака на перона, докато пристигне влакът с надпис „Забранено качването!“. Няма какво да направи. А пък за нас е време да похапнем, заслужили сме си го, ей богу… Виктор отмести пишещата машина, прибра ръкописа в бюрото си и претършува празния бар. После задъвка една корава кифла с конфитюр и тъжно се заоплаква от себе си, че предния ден беше излял половин бутилка бренди в мивката, за да не го изкушава, но се радваше, че все пак цикълът „Зад кулисите на големия град“ е започнат и то не лошо, прекрасно, напълно задоволително. Макар че навярно щеше да се наложи да преписва всичко наново. „Странно е обаче — помисли си — защо тези разкази потръгнаха именно сега? Защо това не стана преди година или преди две години, когато ги замислих? Сега би трябвало да пиша за жалкия пияница, въобразил си, че е супермен, ето за какво би трябвало да пиша. Нали с това започнах. Всъщност не ми се случва за първи път. Като си помисля, като хубаво си припомня, излиза, че винаги става така. Тъкмо затова не може да се пише по поръчка. Започваш роман за младежките години на господин президента, а скоро се оказва, че пишеш за необитаем остров, където живеят странни маймуни, които не се хранят с банани, а с мислите на корабокрушенците… Е, тук, да речем, връзката е на повърхността. Но каквото и да говорим, винаги я има. Трябва само малко да се поровиш, но кой ще има желание да се рови, когато му се иска да пийне след двудневно въздържание. Я да взема да сляза долу, на рецепцията винаги ще се намери нещо за пиене. Ей сега ще си доям кифлата и слизам…“

Виктор потрепна и престана да дъвче. От черната бездна зад прозореца сред плисъка на дъжда се разнесе звук, сякаш някой рязко удари с чук по дъска. „Стрелят“ — помисли си учудено той. Известно време се ослушва напрегнато.

… Е, добре, а какво е искал да каже авторът с тази своя творба? Защо му е трябвало да възкресява тежките следвоенни времена, когато тук-там все още се срещаха дървеници и лекомислени жени? Може би авторът е искал да опише героизма и непоколебимостта на столицата, която, под ръководството на Негово високопревъзходителство… Няма да се получи, господин Банев! Няма да позволим! Целият свят знае, че по лично указание на господин президента на собствениците на химическите предприятия, замърсяващи околната среда, само в столицата са наложени глоби в размер на… Че благодарение на личната и непрестанна грижа на господин президента над сто хиляди деца от столицата всяка година се изпращат в извънградски лагери… Че съгласно йерархията чиновете, по-ниски от придворен съветник, нямат право да събират подписи под петиции…

В този миг светлината угасна. „Хей!“ — каза Виктор на глас и лампата отново светна, но наполовина по-слабо. „Т-това пък какво е?“ — рече той, но не стана по-светло. Почака малко, после позвъни до рецепцията. Никой не вдигна слушалката. Можеше да се обади до електростанцията, но за целта трябваше да намери телефонния указател. Но къде да го търси, пък и вече беше време да си ляга. Само че първо трябваше да пийне нещо. Стана и внезапно чу някакво шумолене. Някой търкаше с ръце по вратата. После започна да я бута.

— Кой е? — попита Виктор.

Никой не му отговори, чуваше се само, че продължават да бутат и да сумтят. Виктор усети, че го обзема страх. Стените, озарени от червеникавия полумрак, започнаха да му се струват чужди и необичайни, в ъглите се бяха сгъстили прекалено много сенки, а зад вратата мърдаше нещо голямо, тъпо и лишено от разум. „С какво да го цапардосам?“ — зачуди се Виктор, озъртайки се, но в този миг зад вратата се разнесе дрезгав шепот:

— Банев, ей, Банев, тук ли си?

— Идиот — подхвърли полугласно Виктор, отиде в антрето и превъртя ключа. В стаята се вмъкна Р. Квадрига. Беше по халат, с разрошени коси, а очите му играеха.

— Слава богу, че поне ти си тук — веднага заговори той. — Иначе съвсем щях да се побъркам от страх… Слушай, Банев, трябва да се измитаме… Да си тръгваме, а? Да си тръгнем оттук, Банев… — Той хвана Виктор за ризата и го задърпа към коридора. — Да тръгваме, невъзможно е вече…

— Побъркан — каза Виктор, изскубвайки се. — Иди да спиш, откачалко. Три часът е.

Но Квадрига отново го хвана ловко за ризата и Виктор изумен откри, че докторът хонорис кауза е абсолютно трезвен и дори не лъха на алкохол.

— Не бива да спим — каза Квадрига. — Трябва да се махнем от този проклет хотел. Виждаш ли какво стана с тока? Ще загинем тук… И изобщо — трябва да се махнем от града. На вилата имам кола. Да вървим. И сам бих си тръгнал, но ме е страх да изляза…

— Чакай, не ме дърпай — рече Виктор. — Първо се успокой. Той избута Квадрига в стаята, настани го в креслото и влезе в банята за чаша вода. Квадрига веднага скочи и побягна след него.

— С теб сме сами тук, никой не е останал — каза той. — Голем го няма, портиерът го няма, директорът го няма…

Виктор завъртя крана. Тръбите избучаха, потекоха няколко капчици.

— Какво — попита Квадрига, — вода ли искаш? Да вървим, в стаята си имам цяла бутилка. Само че по-бързо. И да сме заедно.

Виктор разтресе крана, потекоха още няколко капки и тръбите престанаха да бучат.

— Какво става? — попита, почувствал, че се вцепенява. — Да няма война?

Квадрига махна с ръка:

— Каква война… Трябва се махаме, докато не е станало късно, а той ми разправя „война“…

— Къде да изчезваме?

— По пътя — каза Квадрига и се изкикоти идиотски. Виктор го отмести с лакът, излезе от стаята и тръгна надолу, към рецепцията. Квадрига заситни след него.

— Слушай — мърмореше той, — нека да минем през черния вход… Само да успеем да се измъкнем, а там имам кола. Заредил съм до горе с бензин… Сякаш предчувствах, ей богу… Ще си пийнем водка и тръгваме, че то тука и водка не остана…

В коридора цареше сумрак, плафоните светеха като червени джуджета, на стълбите нямаше никакво осветление, нито пък във фоайето, само лампата над рецепцията едва мъждукаше. Там седеше някой, но не беше администраторът.

— Да вървим, да вървим — прошепна Квадрига и задърпа Виктор към изхода. — Там не бива, там не е хубаво…

Виктор се освободи от него и се запъти към рецепцията.

— Какви са тези безобразия тук при вас… — започна и млъкна.

На рецепцията седеше Зурзмансор и бързо пишеше нещо в дебела тетрадка.

— Банев — рече той, без да вдига глава. — Край, Банев, това е всичко. Прощавайте. И не забравяйте нашия разговор.

— Та аз не смятам да заминавам — възрази Виктор. Гласът му секна. — Искам да разбера какво става с тока и водата. Това ваша работа ли е?

Зурзмансор вдигна жълтото си лице.

— Не — каза той. — Ние вече не работим. Сбогом, Банев. Той протегна през гишето ръката си в черна ръкавица.

Виктор машинално я пое, усети ръкостискането и също я стисна.

— Такъв е животът — каза Зурзмансор. — Човек създава бъдещето, но не за себе си. Навярно вече сте го разбрали. Или скоро ще го разберете. Това се отнася повече за вас, отколкото за нас. Сбогом.

Той кимна и отново се зае да пише.

— Да вървим! — просъска Квадрига в ухото на Виктор.

— Нищо не разбирам — рече високо Виктор и гласът му отекна из цялото фоайе. — Какво става тук?

Не искаше във фоайето да е тихо. Не искаше да се чувства тук външен човек. Не той беше чуждият тук и нямаше защо Зурзмансор да седи в три часа на рецепцията. „И няма какво да ме заплашвате, не съм ви Квадрига…“ Но Зурзмансор не го чуваше или не искаше да го чува. Тогава Виктор демонстративно сви рамене, извърна се и тръгна към ресторанта. На входа обаче спря.

В залата лампионите светеха мъждиво, полилеите светеха мъждиво, мъждиво светеха и лампите по стените и залата беше пълна. Около масите бяха насядали мокреци. Всички изглеждаха еднакви, само дето седяха в различни пози. Едни четяха, други спяха, а мнозина, сякаш вцепенени, гледаха неподвижно някъде в пространството. Голите им черепи проблясваха, носеше се дъх на влага и лекарства. Прозорците бяха разтворени, а на пода тъмнееше вода. Не се чуваше нито звук, само отвън звучеше плисъкът на дъжда…

После отнякъде се появи Голем — напрегнат, загрижен, съвсем състарен — и застана пред Виктор.

— Защо сте още тук? — попита той полугласно. — Вървете си, не бива да сте тук.

— Какво значи „не бива да съм тук“? — каза Виктор, отново ядосан. — Искам да пия нещо.

— По-тихо — каза Голем. — Мислех, че вече сте си заминали. Чуках на вратата ви. Къде отивате сега?

— Горе, в стаята си. Ще взема една бутилка и ще се кача в стаята си.

— Тук няма алкохол — каза Голем.

Виктор мълчаливо му посочи с пръст бара, където мъждиво проблясваха редиците бутилки. Голем се огледа.

— Няма — каза той. — Уви.

— Искам да пия — повтори упорито Виктор.

Но не чувстваше никакво упорство в себе си. Просто се перчеше. Мокреците го гледаха. Четящите свалиха книгите, вцепенените извърнаха черепите си и само спящите продължиха да спят. Десетки блестящи очи, сякаш увиснали в червеникавия сумрак, гледаха в него.

— Не отивайте в стаята си — каза Голем. — Махнете се от хотела. Идете при Лола… Или при доктора, на вилата… Само трябва да знам къде ще бъдете. Ще дойда за вас. Слушайте, Викторе, не се инатете, а правете каквото ви казвам. Сега нямам време да ви разказвам какво става, пък и не е удобно. Жалко, че Диана не е тук, тя щеше да потвърди…

— А къде е тя?

Голем отново се озърна и погледна часовника си.

— В четири часа… или в пет… тя ще бъде на автогарата при Слънчевите порти.

— А къде е сега?

— Сега е заета.

— Така — рече Виктор и също погледна часовника си. — В четири или в пет часа при Слънчевите порти.

Много му се искаше да се махне. Непоносимо беше да стои във фокуса на вниманието на това тихо сборище.

— Може би в шест — каза Голем.

— До Слънчевите порти… — повтори Виктор. — Там е вилата на нашия доктор, нали?

— Точно така — каза Голем. — Отивайте във вилата и чакайте там.

— Струва ми се, че просто искате да ме отпратите — рече Виктор.

— Да — каза Голем и изведнъж се загледа с интерес във Виктор. — Виктуар, нима изобщо не ви се иска да се махнете оттук?

— Иска ми се да спя — рече небрежно Виктор. — Не съм спал две нощи. — Той хвана Голем за копчето на ризата и го изведе във фоайето. — Добре, ще се махна, но що за пандемониум е това? Да нямате конгрес?

— Да — каза Голем.

— Или вдигнахте въстание?

— Да — каза Голем.

— А може би е избухнала война?

— Да — каза Голем. — Да, да. Махайте се оттук.

— Добре — рече Виктор. Обърна се да си тръгне, но спря. — А Диана?

— Нищо не я заплашва — каза Голем. — Нито пък мен. Никой от нас нищо не го заплашва. Поне до шест часа. Или може би до седем.

— Ще отговаряте пред мен за Диана — изрече тихо Виктор. Голем измъкна носната си кърпичка и изтри врата си.

— Аз отговарям за всичко — каза той.

— Така ли? А аз бих предпочел да отговаряте само за Диана.

— Омръзнахте ми — каза Голем. — Ох, как ми омръзнахте, красиво патенце. Диана е с децата. Абсолютно нищо не я заплашва. Вървете си вече. Трябва да работя.

Виктор се извърна и тръгна към стълбището. Зурзмансор вече не беше на рецепцията, само лампата тлееше над дебелата тетрадка, подвързана с мушама.

— Банев — повика го Р. Квадрига от един от тъмните ъгли. — Къде отиваш? Да вървим!

— Няма да се мъкна по чехли под дъжда! — отвърна ядосано Виктор, без да се обръща.

„Изгониха ни — мислеше си. — Изгониха ни от хотела. А може би и от кметството. Може би дори и от града… А после — какво?“

Горе, в стаята си, той бързо се преоблече и наметна шлифера. Квадрига непрекъснато се мотаеше в краката му.

— Така ли ще тръгнеш? С халата? — попита го Виктор.

— Той топли — каза Квадрига. — А на вилата имам още един.

— Тъпак, иди да се облечеш.

— Няма да отида — рече твърдо Квадрига.

— Да отидем заедно — предложи Виктор.

— Не. И заедно не бива. Не бой се, ще се оправя и така… Свикнал съм…

Квадрига беше като пудел, напиращ да излезе на разходка. Подскачаше, поглеждаше Виктор в очите, дишаше шумно, подръпваше го за дрехите, подтичваше до вратата и се връщаше. Нямаше смисъл да бъде убеждаван. Виктор пъхна в ръцете му стария си шлифер и се замисли за миг. После измъкна от бюрото документите и парите си, разпредели ги по джобовете, затвори прозореца и загаси лампата. След това се остави Квадрига да го води.

Навел глава, докторът хонорис кауза стремително го помъкна по коридора, по служебното стълбище, покрай тъмната и студена кухня, изблъска го навън през вратата, в черната тъмница под проливния дъжд, и изскочи след него.

— Слава богу, измъкнахме се! — каза той. — Да бягаме!

Но той не умееше да бяга. Измъчваше го задух, а и беше толкова тъмно, че се налагаше да вървят почти слепешката, опипвайки стените. Можеха да познаят накъде вървят само по уличните фенери, които горяха с половин сила, а и тук-таме през процепите на завесите се процеждаше червеникава светлина. Дъждът плющеше непрестанно, но улиците не бяха съвсем безлюдни. Някъде разговаряха полугласно, плачеше кърмаче, два пъти покрай тях минаха тежки камиони, някаква каруца изтрополи с железните си обръчи по асфалта.

— Всички бягат — мърмореше Квадрига. — Всички се спасяват. Само ние се влачим едва-едва…

Виктор мълчеше. Джапаше във вода, обувките му подгизнаха, по лицето му течеше топла вода. Квадрига се беше вкопчил в него като удавник, всичко беше страшно глупаво — трябваше да се мъкнат през целия град и изобщо не му се виждаше краят. Виктор налетя на водосточна тръба, нещо изхрущя, Квадрига го изпусна и веднага се развика с пълно гърло:

— Банев! Къде си?

Докато се търсеха пипнешком един друг в мократа тъмнина, над главите им изтрака прозорец и приглушен глас запита:

— Е, какво се чува?

— Пълен мрак — отвърна Виктор.

— Точно така! — въодушеви се гласът. — И вода няма… Добре че успяхме да напълним коритото.

— И какво ще стане сега? — попита Виктор, като едва удържаше напиращия напред Квадрига. След кратко мълчание гласът изрече:

— Няма как, ще обявят евакуация… И това ми било живот!

Прозорецът хлопна. Затътриха се нататък. Квадрига, хванал се за Виктор с две ръце, започна да разказва объркано как се събудил, обхванат от ужас, слязъл долу и видял там това сборище на бесове… В тъмното връхлетяха на някакъв камион, заобиколиха го пипнешком и се блъснаха в човек, който носеше нещо. Квадрига пак се разкрещя.

— Какво има? — попита го свирепо Виктор.

— Бие се — съобщи обидено Квадрига. — Право в черния дроб. Със сандъка.

Оказа се, че напреки на тротоара са спрели коли, натрупани са хладилници, бюфети, цели градини от цветя в саксии. Квадрига налетя на един гардероб с отворени врати-огледала, после си оплете краката в някакъв велосипед. Виктор постепенно започна да се вбесява. На един ъгъл ги спряха, осветявайки ги с фенерче. Проблеснаха мокри войнишки каски и груб глас заяви на южен диалект:

— Военен патрул. Покажете си документите.

Естествено, Квадрига нямаше документи и моментално започна да крещи, че е доктор, че е лауреат, че се познава лично с… Грубият глас рече презрително:

— Цивилни. Пусни ги.

Пресякоха градския площад. Пред полицейското управление се бяха струпали коли със запалени фарове. Златоризците се суетяха безсмислено насам-натам, проблясваше излъсканата мед на пожарникарските им шлемове, разнасяха се гръмки нечленоразделни заповеди. Ясно беше, че центърът на паниката е тук. Отблясъците от фаровете известно време озаряваха пътя им, после отново стана тъмно.

Квадрига вече не мърмореше, а само пъшкаше и стенеше. Няколко пъти падна, повличайки със себе си и Виктор. Оплескаха се като прасета. Виктор се чувстваше напълно затъпял и вече не ругаеше, пелена от покорна апатия обгърна мозъка му — „Трябва да вървя, да вървя днес, да вървя и утре, да избутвам настрана невидимите хора, които идват срещу мен, отново и отново да вдигам Квадрига за яката на подгизналия халат, само не бива да се спирам и в никакъв случай не бива да тръгвам назад.“ Нещо изплува в паметта му, нещо, случило се отдавна — позорно, тъжно и неправдоподобно. Само че тогава се зазоряваше и имаше стълпотворение от хора по улиците, от далечината се носеше грохот и тътен, ужасът беше назад, а наоколо имаше само опустели домове със заковани на кръст прозорци. Към лицата летяха пепел и воня на изгоряла хартия, а на верандата на красива къща, над която се развяваше огромно национално знаме, излезе висок полковник в разкошна лейбхусарска униформа, свали си фуражката и се застреля, а ние — дрипави, целите в кръв, предани и продадени, също в хусарски униформи, но вече не хусари, а почти дезертьори — започнахме да свирим с пръсти, да цвилим и да му се подиграваме, а някой от нас заби прекършената си сабя в трупа на полковника…

— Я стой! — прошепна някой в тъмнината и нещо много познато се допря до гърдите на Виктор. Той машинално вдигна ръце.

— Как смеете! — изпищя Р. Квадрига зад гърба му.

— Я по-тихо — рече гласът.

— Помощ! — закрещя Квадрига.

— Млъкни бе, глупак — каза му Виктор. — Предавам се, предавам се — обърна се той в тъмнината към онзи, който опираше дулото на автомата в гърдите му и дишаше тежко.

— Ще стрелям! — предупреди го уплашено гласът.

— Няма защо да стреляш — каза Виктор. — Нали се предаваме.

Усети, че гърлото му пресъхва.

— Я се събличай! — нареди гласът.

— Как така?

— Сваляй обувките, шлифера… панталоните…

— Защо?

— Бързо, бързо! — изсъска гласът.

Виктор се концентрира, отпусна ръце, отскочи встрани, улови с две ръце автомата и отмести дулото му нагоре… Грабителят писна, задърпа се, но, кой знае защо, не стреля. Двамата пъшкаха и всеки се напъваше да изтръгне оръжието от другия.

— Банев! Къде си? — закрещя отчаяно Квадрига.

От допира и по миризмата личеше, че човекът с автомата е войник. Той се съпротивлява още известно време, но Виктор беше значително по-силен.

— Край — каза Виктор през зъби. — Стига… Престани да се дърпаш, защото ще ти фрасна един.

— А вие ме пуснете! — пропищя войникът, съпротивлявайки се слабо.

— За какво ти са моите панталони? Какъв си ти?

Войникът само пъшкаше.

— Викторе! — крещеше Квадрига, вече някъде в далечината. — Ааа!

Иззад ъгъла насам свърна кола и освети за миг с фаровете си едно познато луничаво лице и опулените от страх очи под каската, а после отмина.

— Я, та аз те познавам! — възкликна Виктор. — Защо ограбваш хората? Я дай автомата.

Войникът покорно се измъкна изпод ремъка, който за момент се закачи в каската му.

— Та за какво ти са моите панталони? — попита го Виктор. — Дезертираш?

Войникът сумтеше. Беше симпатичното войниче с луничките.

— Е, какво мълчиш?

Войничето заплака с тънко гласче.

— Вече ми е все едно… — замърмори то. — И без това ще ме разстрелят. Напуснах поста. Избягах от поста, изоставих поста, къде да се дявам сега… Ще ме пуснете ли, а, господине? Нали не исках да ви причиня зло, та аз не съм някакъв злодей, нали няма да ме предадете, а?

Той подсмърчаше и се секнеше и навярно в тъмницата бършеше сополите си с ръкава на шинела — жалък като всички дезертьори, уплашен като всички дезертьори и готов на всичко.

— Добре — каза Виктор. — Ще дойдеш с нас. Няма да те издадем. И дрехи ще се намерят. Да вървим, само не изоставай.

Той тръгна напред, а войничето се помъкна след него, все още хлипайки.

Намериха Квадрига по кучешкия вой. Сега вече на врата на Виктор висеше автомат, в лявата му ръка конвулсивно се беше вкопчило хлипащото войниче, а в дясната — виещият тихо Квадрига. Някакъв кошмар. Разбира се, можеше да свали пълнителя и да върне автомата на хлапето, заедно с един ритник. Но му дожаля. И за сополанкото му дожаля, а и автоматът можеше да потрябва… Посъветвахме се тук с народа и се наложи мнението, че е рано да се разоръжаваме. Автоматът все още може да потрябва в предстоящите битки за светлото бъдеще…

— Престанете да хленчите, и двамата — каза Виктор. — Сега ще дотичат патрулите.

Те притихнаха, а след пет минути, когато пред тях замъждукаха слабите светлинки на автогарата, Квадрига задърпа Виктор надясно, мърморейки радостно:

— Пристигнахме, слава тебе, Господи…

Квадрига, разбира се, беше забравил в хотела ключа от портичката, в джоба на панталоните си. Псувайки, с усилие се прекатериха през оградата. Като не спираха да псуват, те се лутаха известно време сред мокрите люляци и едва не паднаха във фонтана. Най-накрая се добраха до входа, разбиха вратата и нахълтаха в хола. Щракна електрическият ключ и холът се озари от пурпурен здрач. Виктор се строполи в най-близкото кресло. Докато Квадрига тичаше из вилата да търси хавлиени кърпи и сухи дрехи, войничето бързо се съблече по бельо, събра униформата си на купчина, върза я на възел и я мушна под дивана. Едва тогава се поуспокои донякъде и престана да хлипа. После Квадрига се върна и те дълго и ожесточено се разтриваха с кърпите и се преобличаха.

В хола цареше хаос. Всичко беше преобърнато, разхвърляно, разпиляно. По пода се въргаляха куп книги, прашни дрипи и свалени картини, рисувани с маслени бои. Под краката им скърцаха натрошени стъкла, търкаляха се изстискани и сбръчкани тубички боя, правоъгълният екран на телевизора зееше пусто, масата беше затрупана с мръсни чинии, съдини, прибори и развалени остатъци от ядене. Общо взето, само ъглите не бяха затрупани, а може и те да бяха — в полумрака не личеше. В къщата така вонеше, че Виктор не издържа и отвори прозореца.

Квадрига се залови да домакинства. Първата му работа беше да подхване масата от единия край и да я надигне, така че всичко с трясък се изсипа на пода. После я избърса с мокрия халат, изтича някъде и донесе три кристални чаши с вид на антикварни ценности и две квадратни бутилки. Подскачайки от нетърпение, той измъкна тапите им и напълни чашите.

— Да сме живи и здрави… — промърмори той, грабна своята чаша и жадно я притисна до устните си, като предварително опули очи от насладата.

Виктор мачкаше цигарата си и го гледаше снизходително усмихнат. Внезапно по лицето на Квадрига се изписа огромно изумление, примесено с обида.

— И тук е същото… — рече той отвратен.

— Какво става? — попита Виктор.

— Вода — плахо се обади войничето. — Чиста вода. Студена. Виктор отпи от своята чаша. Да, наистина беше вода, чиста студена вода, може би дори дестилирана.

— С вода ли ни поиш, Квадрига? — попита той.

Без да проговори, Квадрига взе втората бутилка и отпи. Лицето му се изкриви. Той плю, рече: „Боже мой!“, скочи и излезе на пръсти от стаята. Войничето пак изхлипа. Виктор разгледа етикетите на бутилките: „ром“, „уиски“. Отново пийна от чашата — вода. Тази работа миришеше на най-обикновена дяволска магия. Дъските на пода изскърцаха от само себе си и кожата на гърба му настръхна под втренчения поглед на нечии очи. Войничето завря глава дълбоко в яката на огромната фланела на Квадрига и издърпа ръкавите й, така че ръцете му се скриха вътре. Очите му бяха опулени, не откъсваше поглед от Виктор.

— Какво си ме зяпнал? — попита дрезгаво Виктор.

— А вие какво? — прошепна войничето.

— На мен нищо ми няма, а ти какво се пулиш?

— Ама вие какво… Някак страшно ми стана… Не бива така…

„Спокойствие — каза си Виктор. — Няма нищо страшно. Та нали са суперчовеци. Суперчовеците могат да правят какво ли не. Те, братко, всичко могат. Да превръщат водата във вино, а виното — във вода. Седят си там, в ресторанта, и превръщат. Подриват основата, крайъгълния камък… Трезвеници, мамка им…“

— Уплаши ли се? — попита той войничето. — Май напълни гащите.

— Ами то си е страшно! — оживи се войничето. — Вашето нищо не е, аз там как се напатих… Стоиш си ти на пост нощем, а той излита от зоната, поглежда те отгоре и си продължава нататък… Един капрал от нашите наистина напълни гащите… А капитанът все ни разправяше: ще свикнете, казва, служба, казва, клетва, казва… Ще свикнеш, друг път. Преди известно време един долетя, кацна на покрива на караулното и гледа, гледа… а очите му, нали не са човешки, едни такива червени, светят и целият направо вони на сяра…

Войничето измъкна ръцете си от ръкавите и се прекръсти. От дебрите на вилата пак изникна Квадрига, все така прегърбен и пристъпващ на пръсти.

— Само вода — рече той. — Викторе, хайде да се махаме. Колата е в гаража, резервоарът е пълен, качваме се и се омитаме! А?

— Не всявай паника — каза Виктор. — Винаги можем да офейкаме… Всъщност както искаш. Аз сега няма да тръгна, а ти, щом искаш, заминавай. Вземи и момчето.

— Не — каза Квадрига. — Без теб не тръгвам.

— Тогава престани да трепериш и донеси нещо за ядене — нареди Виктор. — Нали хлябът още не се е превърнал в камък?

Хлябът не се беше превърнал в камък. И консервите си бяха останали консерви, при това съвсем не лоши. Те ядяха, а войничето разказваше колко страх е брало през последните два дни: за летящите мокреци, за нашествието на дъждовните червеи, за децата, които за два дни станали възрастни, за своя приятел, редник Крупман, момче на деветнадесет години, който от страх стрелял в себе си… и още как донесли обеда в караулното, сложили го да се стопли, два часа стоял обедът на печката, но така и не се стоплил и накрая го изяли студен… „А тази вечер застъпих на пост в осем часа, изля се страхотен дъжд, примесен с градушка, над зоната някакви светлинки, а там изобщо не може да има светлинки, музика се разнася, нечовешка, и някакъв глас говори и говори, говори и говори, а какво говори — една дума не мога да разбера. А от степта се зададоха въртящи се стълбове, и — в зоната. Щом влязоха в зоната, портата се отвори и от зоната излетя с колата си господин капитанът. Дори не успях да отдам чест, гледам само, че господин капитанът е на задната седалка без фуражка, без шлифер, удря шофьора по врата и реве: «По-бързо, кучи сине! — крещи той. — По-бързо!» Сви ми се на мен нещо отвътре и сякаш някой ми каза: Бягай, ми вика, плюй си на петите и се омитай, че нищо няма да остане от теб. Е, аз си плюх на петите. Но не по пътя, а напряко, през степта, през деретата, за малко да затъна в блатото. Наметалото ми остана някъде там, съвсем ново беше, вчера ми го дадоха, и най-сетне стигнах до града, а в града — навсякъде патрули. Веднъж едвам се измъкнах, втори път едвам се измъкнах и се добрах дотук, до автогарата, и гледам — бяга народът, цивилните ги пускат, а нашите — друг път, искат пропуск. Та тогава се престраших и…“

Щом разказа историята си, войничето се сгуши в креслото и моментално заспа. Мъчително трезвият Квадрига отново заповтаря, че трябва да се махнат, и то незабавно.

— Виж го човека — настояваше той, като сочеше с вилицата спящото войниче. — Човекът разбира… А ти си тъпак, Банев, твърдоглав тъпак. Как може нищо да не чувстваш. Аз просто физически усещам как откъм север нещо ме задушава… Повярвай ми… знам, че не ми вярваш, но сега ми повярвай, откога ви разправям, че не бива да оставаме тук… Голем ти размъти главата, дългоносият пияница… Разбери, пътят сега е свободен, защото всички чакат да съмне, а после ще разрушат всички мостове, както през четирийсета година… Твърдоглав тъпак си ти, Банев, и винаги си бил такъв, и в гимназията беше такъв…

Виктор му нареди да спи или да върви по дяволите. Квадрига се нацупи, дояде консервите и се настани на дивана, като се зави с мъхесто вълнено одеяло. Известно време се въртя, пъшка, мърмори апокалиптични предупреждения, а после притихна. Беше четири часът.

В четири и десет светлината примигна и угасна съвсем. Виктор се изтегна в креслото, покри се с някакви сухи парцали и също притихна; гледаше в тъмния прозорец и се ослушваше. В съня си войничето простенваше, а капналият от умора доктор хонорис кауза похъркваше. Някъде — изглежда, на автогарата — ревяха двигатели и хора с истерични гласове крещяха нещо неразбираемо. Виктор се опита да се ориентира в ситуацията и стигна до извода, че мокреците все пак са се сдърпали с генерал Пферд, изхвърлили са го от лепрозориума, твърде лекомислено са пренесли седалището си в града и си въобразяват, че щом умеят да превръщат виното във вода и да карат хората да изтръпват от ужас, ще могат да издържат и срещу съвременната армия… каква ти армия — и срещу съвременната полиция. Идиоти! Ще разрушат града и не само че те самите ще загинат, ами и хората ще оставят без покрив. И децата… Децата ще погубят, мръсниците! А защо? Какво искат? Нима отново борба за власт? Ех, вие, и се правите на суперчовеци. Виж ги ти колко са умни, колко талантливи… Същата измет сте като нас. Още един Нов ред искате да въведете, а колкото е по-нов един ред, толкова е по-лош — това вече всички го знаят. Ирма… Диана… Сепна се, напипа в тъмнината телефона, свали слушалката. Телефонът мълчеше. Пак не са могли да поделят нещо, а ние, които нямаме нужда нито от едните, нито от другите, а искаме само да ни оставят на мира, отново ще трябва да се махаме, да се тъпчем един друг, да бягаме, да се спасяваме. Или — още по-лошо — ще трябва да избираме страна, без нищо да разбираме, без нищо да знаем, като вярваме само на думите им и дори не на думите им, а дявол знае на какво… и да стреляме един в друг, и да се ядем един друг…

Обичайните мисли в обичайното русло. Хиляди пъти вече съм мислил по този начин. Свикнал съм. Още от малък съм приучен. Или ура-ура, или — я вървете всички по дяволите, на никого не вярвам. Не умеете да мислите, господин Банев, там е работата. И затова опростявате всичко. На което и да е сложно социално движение да сте се натъквали в живота си, преди всичко сте се стремили да го опростите. С помощта или на вярата, или на неверието си. А когато повярвате, стигате чак до обожание, до най-предано кучешко скимтене. Ако не вярвате обаче, сладострастно, със злъчна омраза храчите върху всички идеали — и върху лъжливите, и върху истинските. Пери Мейсън^[1] казваше: „Уликите сами по себе си не са страшни, страшно е неправилното им интерпретиране.“ Така е и с политиката. Мошениците интерпретират нещата така, както им е изгодно, а ние, наивниците, приемаме и подкрепяме готовата интерпретация. Защото не умеем, не можем и не искаме да мислим сами. А когато наивникът Банев, който в живота си не е виждал нищо друго, освен политически мошеници, започне сам да тълкува нещата, пак се насажда на пачи яйца, защото е неграмотен и не е научен да мисли истински. Затова и не може да интерпретира нещата в никаква друга терминология, освен в мошеническата. Нов свят, стар свят… и асоциация: нойе орднунг, алте орднунг^[2].

… Е, добре, но нали наивникът Банев не се е появил днес на бял свят, видял е това-онова, понаучил е някои неща. Не е чак абсолютен маразматик. А нали ги има и Диана, Зурзмансор, Голем. Защо съм длъжен да вярвам на фашиста Павор или на това сополиво недорасло селянче, или пък на ненормално трезвия Квадрига? Защо непременно трябва да мисля за кръв, гной, мръсотия? Мокреците са се опълчили срещу Пферд? Ами прекрасно! Нека го изхвърлят! Отдавна му беше времето… Няма да допуснат и на децата да им се случи нещо. Не би им прилягало… И не се бият в гърдите, не призовават към национално самосъзнание и не дават воля на дремещите инстинкти… Това, което е най-естествено, най-малко приляга на човек — правилно, Бол Кунац, браво на теб… Напълно възможно е в този нов свят да няма нов ред. Страшно? Неуютно? Така и трябва да бъде. Бъдещето се създава от теб, но не за теб. Виж само какъв вой нададох, когато ръцете ми се покриха с обривите на бъдещето! Как се молех да се върна при миногите и водката… Противно ми е да си го спомням, а нали така и трябва да бъде. Да, мразя стария свят. Мразя глупостта му, равнодушието, невежеството, фашизма… А какво съм аз без всичко това? За мен то е хлябът и водата. Разчистете света около мен, направете го такъв, какъвто искам да го видя, и с мен е свършено. Не умея да възхвалявам, мразя възхвалите, а няма да има какво да ругая, няма да има какво да мразя — мъка, смърт… Новият свят ще бъде строг, справедлив, мъдър и стерилно чист — аз няма да му бъда нужен, в него ще бъда кръгла нула. Аз му бях нужен, когато се борех за него… А щом не съм му нужен, значи и той не ми е нужен, но ако той не ми е нужен, защо се боря за него?… Ех, къде останаха добрите стари времена, когато човек можеше да отдаде живота си на построяването на новия свят, а да умре в стария. Акселерация, навсякъде акселерация… Но нали не можеш да се бориш против нещо, без да се бориш за нещо! Какво излиза тогава? Значи, когато сечеш гората, най-много ще си изпати именно клонът, на който седиш…

… Някъде в огромния пуст свят едно момиче плачеше и повтаряше жално: „Не искам, не искам, не е справедливо, жестоко е. Какво от това, че без тях ще бъде по-хубаво, нека тогава да не бъде по-хубаво, нека останат, нека живеят, нима не може да се направи така, че да останат с нас, толкова е глупаво, колко е безсмислено…“ Но това е Ирма, помисли си Виктор. „Ирма!“ — извика и се събуди.

Квадрига хъркаше. Дъждът отвъд прозореца беше спрял и бе станало някак по-светло. Виктор поднесе часовника към очите си. Светещите стрелки показваха пет без петнадесет. От прозореца лъхаше на мразовита влага, трябваше да стане и да го затвори, но се беше затоплил, не му се искаше да се размърдва, клепачите му полека-лека сами се склопиха над очите. Дали насън, или наяве, някъде наблизо минаваха камиони, минаваха един след друг, мъкнеха се по калния разбит път, през безкрайно кално поле, под мръсносиво небе, покрай килнатите на една страна телеграфни стълбове с разкъсани кабели, покрай улучено и разбито оръдие с вирнатото дуло, покрай обгорял комин, на който бяха накацали сити врани, ледената влага проникваше под брезента, под шинела. Страшно му се спеше, но не биваше да спи, защото оттук трябваше да мине Диана, а портичката е заключена, прозорците са тъмни и тя си е помислила, че ме няма, и е продължила нататък; той изскочи от прозореца и хукна с всички сили след камиона; и така крещеше, че чак жилите му се късаха, но тъкмо в този момент наблизо с грохот и трясък минаваха танкове, дори той не чуваше самия себе си; Диана замина нататък, към брода, където всичко беше в пламъци, където ще я убият и той ще остане сам, и в този миг се чу свиреп и пронизващ вой и бомбата се заби право в темето му, право в мозъка… Виктор се хвърли в канавката и се изтърси от креслото.

Р. Квадрига виеше. Беше се разкрачил пред отворения прозорец, гледаше в небето и пищеше като жена. Беше светло, но това не беше дневна светлина: по затрупания с боклуци под се открояваха равни и ясни правоъгълници. Виктор изтича до прозореца и погледна навън. Беше луната — ледена, малка и ослепително ярка. Гледката беше страшна, непоносима и Виктор не можа да разбере веднага причината. Небето все така си беше забулено в облаци, но в тези облаци някой грижливо беше изрязал съвсем правилен квадрат и луната беше в квадрата.

Квадрига вече не виеше. Беше пресипнал и сега издаваше само слаби, стържещи звуци. Виктор с усилие си пое дъх и внезапно почувства, че се изпълва с озлобление. На ония това тук да не им е цирк? За какъв ме вземат? Квадрига продължаваше да скрибуца.

— Престани! — изрева Виктор с омраза. — Не си ли виждал квадрати? Скапан живописец! Блюдолизец!

Хвана Квадрига, увит във вълненото одеяло и го разтресе с всичка сила. Квадрига се строполи на пода и притихна.

— Добре — рече той неочаквано с ясен и отчетлив глас. — Стига ми толкова.

Изправи се на колене и направо, както беше приклекнал, хукна като спринтьор навън. Виктор отново погледна през прозореца. Дълбоко в душата си се надяваше, че му се е привидяло, но гледката си беше все същата и той дори успя да съгледа в долния десен ъгъл на квадрата мъничка звездичка, почти чезнеща в лунния блясък. Чудесно се виждаха мокрите люлякови храсти и бездействащият фонтан с алегоричната риба от мрамор, и изпъстрената с рисунки порта, а зад нея — черната лента на шосето. Виктор седна на перваза и като се опитваше да овладее треперенето на пръстите си, запали цигара. Мимоходом забеляза, че войничето не е в хола — или беше офейкало, или се беше скрило под дивана и примряло от страх. Във всеки случай автоматът си беше на мястото и Виктор се изкикоти истерично, след като съпостави това нещастно парче желязо със силите, издълбали квадратния кладенец в облаците. Виж ти какви фокусници. Не, дори новият свят да загине, и на стария ще му се разкаже играта… И все пак е хубаво, че автоматът ми е подръка. Глупаво е, но с него е някак по-спокойно. А като се позамислиш — не е чак толкова глупаво. Нали е ясно, че се очаква паническо бягство, това витае във въздуха, а когато има паническо бягство, винаги е по-добре да стоиш настрана и да имаш оръжие подръка.

На двора изрева двигател, иззад ъгъла изскочи огромната, безкрайно дълга лимузина на Квадрига (личен подарък от господин президента за безкористната служба с четка в ръка). Без да подбира откъде минава, тя се устреми към портата, изби я с трясък, излетя на шосето, зави и се изгуби от погледа му.

— Все пак избяга, гадината — промърмори Виктор не без завист.

Той слезе от перваза, метна автомата на рамо, надяна шлифера върху него и повика войничето. То не отговори. Надникна под дивана, но там беше само влажният вързоп с униформата му. Виктор запали още една цигара и излезе на двора. В люляковите храсти край избитата врата намери пейка със странна форма, но много удобна, а най-важното беше, че оттам имаше чудесен изглед към шосето. Седна, преметна крак върху крак и се загърна плътно с шлифера. Отначало шосето беше пусто, но скоро мина една кола, после втора, трета и той разбра, че паническото бягство е започнало.

Градът се беше пукнал като цирей. Най-отпред бягаха избраниците, бягаха магистратите и полицията, бягаха промишлеността и търговията, бягаха съдът и данъчните власти, финансовите учреждения и народната просвета, пощата и телеграфът, бягаха златистите ризи — всички, абсолютно всички се спасяваха сред облаци от бензинова воня, сред пукотевицата на ауспусите, разрошени, агресивни, злобни и тъпи, подкупни и алчни, слугите на народа и бащите на града, сред воя на автомобилни сирени, сред истеричния стон на клаксони — ревът огласяше шосето, а гигантският цирей все бълваше ли, бълваше гной, продължаваше да се изцежда. Когато гнойта най-после секна, потече кръвта: народът се понесе в натъпкани догоре камиони, в наклонени на една страна автобуси, в претоварени малолитражки, на мотори, на колела, на каруци, пеша, превити под тежестта на вързопи, бутащи ръчни колички или просто с празни ръце; мрачни, мълчаливи и объркани, оставили някъде назад своите домове, своите дървеници, своето обикновено щастие, подредения си живот, своето минало и своето бъдеще. След народа отстъпваше армията. Бавно преминаха всъдеход с офицери, бронетранспортьор, после два камиона с войници и нашите най-добри в света походни кухни. Последна се движеше полугъсенична бронирана кола с картечници, обърнати назад.

Развиделяваше се, луната избледня, страшният квадрат се разтегна, облаците се топяха, настъпи утрото. Виктор почака петнайсетина минути, но никой вече не се появи и той излезе през портата. На асфалта се въргаляха мръсни дрипи, нечий прегазен куфар — хубав куфар е бил, по всичко личеше, че някоя важна клечка го е изпуснала, — едно колело от каруца, а малко по-нататък, на банкета, беше и самата каруца, в която имаше стар продран диван и един фикус. По средата на шосето, точно срещу вратата — самотен галош. Наоколо беше пусто. Виктор погледна към автогарата. Там вече нямаше нито една кола, нито един човек. В градините зачуруликаха птици, изгря и слънцето, което Виктор не беше виждал вече половин месец, а пък градът — няколко години. Но сега нямаше кой да го гледа. Отново се разнесе бученето на двигател и иззад завоя се показа автобус. Виктор се отдръпна на банкета. Бяха „Братята по разум“ — те преминаха покрай него, обърнали към него равнодушните си, лишени от мисъл лица. Край, помисли си. Да можех да пийна нещо. Но къде е Диана?

Той тръгна бавно обратно към града.

 

 

Слънцето беше отдясно, ту се скриваше зад покривите на къщите, ту надничаше през пролуките между тях, ту разпръскваше топла светлина през клоните на полуизгнилите дървета. Облаците изчезнаха и небето стана смайващо чисто. Над земята се издигаше лека мъгла. Беше съвсем тихо и Виктор обърна внимание на странните, едва доловими звуци, които идваха сякаш изпод земята — някакво слабо пукане, шумолене, ромон. Но после свикна и забрави за тях. Обзе го удивително чувство на покой и сигурност. Крачеше като пиян и почти през цялото време гледаше в небето. На булеварда на Президента до него спря джип.

— Качвайте се — каза Голем.

Голем беше посивял от умора и някак потиснат, а до него седеше Диана — и тя изглеждаше уморена, но въпреки това беше красива, най-красивата от всички уморени жени.

— Слънце — рече Виктор, усмихвайки се. — Вижте какво слънце.

— Той няма да тръгне — каза Диана. — Предупреждавах ви, Голем.

— Защо да не тръгна? — учуди се Виктор. — Ще тръгна. Само че защо трябва да бързаме?

Не се сдържа и отново погледна към небето. После се загледа назад, към пустата улица. Слънцето беше заляло всичко. Някъде там, в полето, се влачеха бежанците, с гръм и трясък отстъпваше армията, бягаха важните клечки. Имаше задръствания, носеха се ругатни, крещяха се безсмислени команди и заплахи. А от север към града приближаваха победителите и тук беше ивица на спокойствие и сигурност, няколко километра пустота, и в пустотата — една кола и трима души.

— Е, какво, Голем, настъпва новият свят?

— Да — отговори Голем. Той се взираше във Виктор изпод възпалените си клепачи.

— А къде са вашите мокреци? Пеша ли идват?

— Няма мокреци — каза Голем.

— Как така няма? — попита Виктор. Погледна към Диана, а тя мълчаливо се извърна.

— Няма мокреци — повтори Голем. Гласът му беше сподавен и на Виктор изведнъж му се стори, че той всеки момент ще заплаче. — Можете да смятате, че изобщо не ги е имало. И няма да ги има.

— Прекрасно — каза Виктор. — Хайде да се поразходим.

— Ще тръгвате ли, или не? — попита вяло Голем.

— Бих тръгнал — рече Виктор, усмихвайки се, — но трябва да се отбия в хотела, да си взема ръкописите… и изобщо — да поогледам. Знаете ли, Голем, на мен тук ми харесва.

— Аз също оставам — каза изведнъж Диана и слезе от колата. — Какво да правя там?

— А тук какво ще правите? — попита я Голем.

— Не знам — каза Диана. — Та нали вече нямам никого, освен този човек.

— Е, добре — рече Голем. — Той не разбира. Но нали вие разбирате…

— Но нали той трябва да види — възрази Диана. — Не може да тръгне, без да види…

— Точно така — подхвана и Виктор. — На кого ще съм нужен, ако не видя? Нали това е моята специалност — да виждам.

— Слушайте, деца — каза Голем. — Осъзнавате ли какво смятате да направите? Викторе, на вас нали ви казаха: Ако искате да има полза от вас, останете си на своята страна. На своята!

— Цял живот съм бил на своята страна — отвърна Виктор.

— Тук това ще бъде невъзможно.

— Ще видим — рече Виктор.

— Господи! — каза Голем. — Сякаш на мен не ми се иска да остана! Но човек трябва поне малко да мисли с главата си! Дявол да го вземе, трябва да прави разлика между това какво иска и какво е длъжен да направи… — Той сякаш убеждаваше самия себе си. — Ех, вие… Оставайте тогава. Пожелавам ви приятно прекарване. — Голем превключи скоростите. — Къде е тетрадката, Диана? Аха, ето я. В такъв случай я вземам със себе си. На вас тя няма да ви трябва.

— Да — каза Диана. — И той така искаше.

— Голем — попита Виктор, — а вие защо бягате? Нали искахте този свят?

— Аз не бягам — рече строго Голем. — Аз си тръгвам. Оттук, където вече не съм нужен, натам, където все още съм нужен. За разлика от вас. Сбогом.

Той замина. Диана и Виктор се хванаха за ръце и тръгнаха нагоре по булеварда на Президента през пустия град, за да посрещнат настъпващите победители. Не разговаряха, вдишваха с пълни гърди необичайно чистия и свеж въздух, примигваха на слънцето, усмихваха се един на друг и от нищо не се страхуваха. Градът ги гледаше от пустите прозорци. Удивителен беше този град — покрит с плесен, хлъзгав, прогнил, разкапващ се, целият в някакви злокачествени петна, като прояден от екзема. Сякаш много години беше гнил на морското дъно и накрая го бяха извадили на повърхността за посмешище на слънцето и след като му се беше посмяло до насита, сега слънцето се беше заело да го разрушава.

Покривите се топяха и се изпаряваха, ламарината и керемидите димяха с ръждив пушек и изчезваха пред очите им. В стените се отваряха пролуки, растяха и се плъзгаха настрани, разкривайки изтъркани тапети, олющени легла, мебели с изпочупени крачета и избелели снимки. Плавно се прекършваха и се разтапяха стълбовете на уличните лампи, във въздуха се разтваряха будки и рекламни табла — всичко наоколо пукаше, тихо шумолеше и ромонеше, ставаше на шупли, после прозрачно, превръщаше се в мръсна пряспа и изчезваше. Кулата на кметството в далечината промени очертанията си, разлюля се и се сля със синевата на небето. Известно време във въздуха остана да виси, отделно от всичко останало, старинният часовник на кулата, после и той изчезна…

„Пропаднаха ръкописите ми“ — помисли си весело Виктор. Градът вече го нямаше — на места стърчаха посърнали храсталаци, останали болни дървета, бяха останали и петна от зелена трева. Само далече, отвъд мъглата, все още можеха да се различат някакви сгради, останки от сгради, призраци на сгради, а недалеч от някогашната павирана улица, на каменно стълбище, което сега не водеше за никъде, седеше Теди, протегнал ранения си крак и сложил до себе си патерицата.

— Здрасти, Теди — каза Виктор. — Остана, а?

— Аха… — отвърна Теди.

— Защо така?

— Абе защо не им… — рече Теди. — Натъпкаха се като сардели, нямаше къде да си протегна крака. Казвам на снахата: за какво ти е, глупачко, малкият бюфет? А тя ми крещи… Заплюх ги и останах.

— Ще дойдеш ли с нас?

— А, не, вървете — рече Теди. — А аз ще поседя тук. Сега не съм много по ходенето, а каквото ми е писано, ще стане…

Продължиха нататък. Ставаше горещо и Виктор захвърли на земята непотребния шлифер, хвърли ръждивите останки на автомата и се засмя от облекчение. Диана го целуна и каза:

— Хубаво е!

Той не възрази. Вървяха и вървяха под синьото небе, под горещото слънце, по земята, където вече зеленееше млада трева. Стигнаха до мястото, където беше хотелът. Той не бе изчезнал напълно — беше се превърнал в огромен сив куб от груб грапав бетон и Виктор си помисли, че това е паметник, а може би — граничен знак между стария и новия свят. И тъкмо беше минала през ума му тази мисъл, когато иззад грамадния къс бетон изскочи реактивен изтребител с щита на Легиона върху корпуса, прелетя безшумно над главите им, все така безшумно зави някъде край слънцето и изчезна. Чак тогава ги връхлетя адският свистящ рев, удари ги в ушите, в лицата и в душите им, но насреща вече идваше Бол Кунац — възмъжал, широкоплещест, с просветлели от слънцето мустачки на загорялото си лице; а някъде зад него крачеше насам Ирма, също почти жена, боса, с обикновена лека рокля и с пръчка в ръка. Тя погледна след изтребителя, вдигна пръчката, сякаш се прицелваше, и каза:

— Кхх!

Диана се засмя. Виктор я погледна и видя, че това е още една Диана, съвсем нова, каквато никога преди това не е била и дори не е предполагал, че такава Диана е възможно да съществува — Диана Щастливата. Тогава се заплаши с пръст и си помисли: „Всичко това е прекрасно, само да не забравиш да се върнеш.“