Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Куца съдба (1)

1. Феликс Сорокин
Фъртуната

В средата на януари, някъде към два по пладне, седях до прозореца и вместо да се занимавам със сценария, пиех вино и размишлявах за няколко неща едновременно. Навън фучеше фъртуната, колите страхливо пъплеха по шосето, обрамчено от тежки преспи, а зад диплещата се пелена на снега смътно се чернееха скупчените оголени дървета и наежените петна на храсталаците из незастроения пущинак между сградите.

Фъртуната затрупваше Москва със сняг.

Затрупваше я като забравена от Бога малка гара някъде край затънтения Актюбинск. Вече от половин час насред шосето боксуваше такси, което бе имало непредпазливостта да направи точно там обратен завой, и аз си представях колко са онези, които също като него боксуват навред из огромния град — таксита, автобуси, камиони, че и черни лъскави лимузини с гуми с шипове.

Мислите ми течаха на няколко нива, като лениво и вяло се прекъсваха едни други. Мислех си, например, за чистачите. За това, че преди войната нямаше булдозери, нямаше ги тези звероподобни, ярко боядисани снегорини, а имаше чистачи с престилки, метли и квадратни лопати от шперплат. Обути във валенки. А пък снегът по улиците беше с пъти по-малко. Вярно, тогава стихиите може би не бяха същите…

Мислех си още и че напоследък ми се случват някак унили, нелепи, дори подозрителни инциденти — сякаш онзи, който е длъжен да управлява съдбата ми, направо е оглупял от скука и се е заловил да прави чудеса, ама нали си е смотаняк, какво да се прави? — и чудесата му са толкова смотани, че никой, дори самият шегаджия, не изпитва друго, освен неудобство и от срам присвива пръсти в ботушите.

И покрай всичко това не спирах да си мисля, че до мен стои, отместена вдясно, пишещата ми машина, марка „Типа“, със заяждаща по рождение буква „э“, със заредена недовършена страница, на която се чете следното:

„Кулите на танковете са обърнати наляво, те стрелят по позициите на партизаните, стрелят методично, изчакват се, за да не си пречат при прицелването. Зад кулата на предния танк е приклекнал командирът на танкистите Рудолф, лейтенант от СС. Той е мозъкът, диригентът на този оркестър на смъртта — с жестове дава команди на вървящите отзад есесовци с шмайзери. Партизанските куршуми току щракат по бронята, разпръскват калта около гъсениците, вдигат нагоре фонтанчета вода в тъмните локви.

Нова сцена:

Преден секретен партизански пост. Двама партизани — старец и младеж — сащисано гледат приближаващите танкове. Бам! Бам! Бам! — гърмят танковите оръдия.“

На петдесет и шест съм, но никога не съм бил партизанин, не съм се озовавал под прицела на танкова атака. И все пак, честно казано, аз трябваше да загина в битката на Курската дъга. Там загинаха всички от нашата школа, освен Рафка Рязанов, останал безног, Вася Кузнецов от батальона на картечарите и аз, минохвъргачът.

Една седмица преди дипломирането двамата с Кузнецов бяхме командировани в град Куйбишев, във ВИП-а. Изглежда онзи, който е длъжен да управлява съдбата ми, тогава все още преливаше от ентусиазъм и искаше да види какво може да излезе от мен. И стана така, че цялата ми младост мина в армията, и аз винаги смятах за свое задължение да пиша за армията, за офицерите и танковите атаки, макар че с годините все по-често ми идваше наум, че именно защото по една случайност останах жив, не е редно точно аз да пиша за всичко това.

Ето и за такива неща си мислих сега, загледан през прозореца в замитания от фучащата фъртуна Трети Рим, и взех чашата и отпих яка глътка. До боксуващото такси бяха заседнали още две коли и наоколо бродеха вяло, привеждайки се сред виелицата, фигури с лопати.

Загледах се в рафтовете с книги. Боже мой — внезапно си помислих аз, усещайки хлад в сърцето си, — та това, разбира се, е последната ми библиотека! Няма да имам повече библиотеки. Късно е. Тази ми библиотека е петата — и вече последна. От първата ми остана само една книга, сега превърнала се в библиографска рядкост: П. В. Макаров, „Адютантът на генерал Май-Маевски“. По нея наскоро снеха телевизионния сериал „Адютантът на Негово Превъзходителство“, като филмът не е лош, дори е добър, само дето няма почти нищо общо с книгата. В книгата всичко е далеч по-сериозно и подробно описано, макар че приключенията и подвизите са доста по-малко. Изглежда, този Павел Василиевич Макаров е бил голям човек, затова ти става приятно, като четеш на опаката страна на титулната страница автографа, изписан с химически молив: „На скъпия другар А. Сорокин. Нека тази книга послужи като спомен за живата фигура на ген. Май-Маевски, зам.-командир на Кримската въстаническа армия. С искрен партизански поздрав, П. В. Макаров. 6 IX. 1927 г., Ленинград“. Мога да си представя колко скъпа е била тази книга за моя баща, Александър Александрович Сорокин. Впрочем, не помня нищо за това. И нямам спомен как е успяла да оцелее тя след разрушаването на дома ни в Ленинград при бомбардировките, при които бе унищожена цялата ни първа библиотека.

А от втората библиотека изобщо нищо не остана. Събрах я в Канск, където преподавах на курсантите две години, до скандала, който се вдигна около мен. Поради създалите се обстоятелства отпътуването ми от този град беше светкавично и се ръководеше свише — решително и непреклонно. Аз и Клара тогава успяхме да опаковаме книгите, дори ги изпратихме с пътническия влак за Иркутск, но двамата с нея прекарахме само два дни в Иркутск, а след седмица вече бяхме в Корсаков, а след още една седмица вече плавахме с траулер към Петропавловск, така че втората ми библиотека така и можа да ме намери.

Още ми е жал, сърцето ми се къса. Там имах четири томчета „Тарзан“ на английски, купени в Ленинград по време на отпуската ми от антикварния магазин на проспект „Литейни“, освен това „Машината на времето“ и сборник разкази на Уелс от приложението към списание „Световен следотърсач“ с илюстрации на Фитинхоф, както и подвързан комплект на списание „Вокруг света“ за 1927 година… Тогава страстно обичах да чета такива неща. Освен това във втората си библиотека имах няколко книги със съвсем особена съдба.

През петдесет и втора година във Въоръжените сили беше издадена заповед да се опише и унищожи цялата печатна продукция с идеологически вредно съдържание. А в книгохранилището на нашите курсове беше струпана безредно трофейна библиотека, явно принадлежала на някакъв придворен на манджурския император Пу Йи. И разбира се, никой нямаше нито желание, нито възможност да отдели сеното от плявата, що се отнася до хилядите томове на японски, китайски, корейски, английски и немски език, така че последва заповед библиотеката да бъде описана изцяло.

… Лятото беше в разгара си и жегата бе голяма. Подвързиите се гърчеха в жарките кърваво-черни купчини, а курсантите се суетяха, мърляви като дяволи в пъкъла, и над цялата тази картина се рееха безтегловни валма пепел, а по нощите, въпреки най-строгата забрана, ние, офицерите преподаватели, се промъквахме до подготвените за другия ден купчини, нахвърляхме се хищно, грабвахме, каквото ни падне, и го отнасяхме вкъщи. Аз успях да се сдобия с превъзходната „История на Япония“ на английски, с „История на разузнаването от епохата Мейджи“… все тая, нито тогава, нито след това имах време да прочета всичко.

Третата библиотека я дадох на Паранайския дом на културата, когато през петдесет и пета година се връщах от Камчатка на континента.

И как се реших тогава да подам рапорт за уволнение? Та тогава бях господин Никой, нищо не умеех, изобщо не бях обучен за цивилния живот с капризната ми жена и със скрофулозната Катка, овесени на шията ми… Не, никога не бих рискувал, ако имах поне малки перспективи в армията, а нали тогава бях млад, честолюбив, страхувах се да си представя, че години наред ще си остана все същият лейтенант и преводач във все същата дивизия.

Странно е, че никога не пиша за онова време. Та това е материал, който би бил интересен на всеки читател. Ще се граби като топъл хляб, особено ако се пише с оня мъжествен съвременен стил, който лично аз отдавна не понасям, но кой знае защо много се харесва на всички читатели. Например:

„Палубата на «Коней-мар» беше хлъзгава и миришеше на развалена риба и кисела ряпа. Стъклата на рубката бяха счупени и залепени с хартия…“

(Тук е важно колкото се може по-често да се повтаря „бяха“, „беше“, „бе“. Стъклата бяха счупени, мутрата беше разкривена…)

„Валентин, придържайки на гърдите си автомата, се намъкна в рубката. «Излез, Сентьо» — рече строго той. При нас се измъкна шкиперът. Той беше стар и прегърбен, с голо лице, под брадата му стърчаха редки бели косми. Беше вързал на главата си кърпа с червени йероглифи, отдясно на синята куртка също имаше йероглифи, само че бели. Краката му бяха обути с топли чорапи. Шкиперът дойде при нас, кръстоса ръце пред гърдите си и се поклони. «Попитай го дали знае, че е навлязъл в наши води» — заповяда майорът. Аз попитах. Шкиперът отвърна, че не знае. «Попитай го знае ли, че ловът в границите на двайсеткилометровата зона е забранен» — заповяда майорът…“

(Важно е и това „заповядал, заповядал, заповядал…“)

„Аз попитах. Шкиперът отвърна, че знае, и бърните му се раздалечиха, оголвайки редки пожълтели зъби. «Кажи му, че арестуваме кораба и екипажа му» — заповяда майорът. Аз преведох. Шкиперът бързо закима, а може би главата му затрепери. Той отново долепи кръстосани длани към гърдите си и заговори бързо и неразбрано. «Какво казва?» — попита майорът. Доколкото разбрах, шкиперът молеше да пуснем шхуната. Казваше, че те не могат да се върнат у дома без риба, че всички ще измрат от глад. Говореше на някакъв диалект, вместо «ки» казваше «кси», вместо «цу» — «ту», беше много трудно да го разбере човек…“

Понякога ми се струва, че съм способен да пиша с километри такива неща. Но най-вероятно не е така. Можеш да разтеглиш до километри само онова, към което си напълно равнодушен.

След седмица, когато се разделяхме, шкиперът ми подари томче на Кикитукан и „Човекът-сянка“ на Едогава. Ето ги тук, стоят една до друга, Паранайският дом на културата нямаше нужда от тях. „Човекът-сянка“ е първата японска книга, която прочетох от начало до край. Харесвам Хираи Таро, неслучайно е взел псевдонима Едогава Рампо — Едгар Алан По.

А четвъртата библиотека остана при Клара. И господ да ги прости и Клара, и библиотеката. Ох, напразно, съвсем напразно се ровя в това. Колко пъти съм се заричал дори мислено да не се слагам в един кюп с онези, които се смятат за унижени и оскърбени. И без това вечно съм длъжен някому, не съм изпълнил обещанието си, подвел съм някого, разрушил съм нечии планове… и дали не е защото се изживявам като велик писател, комуто всичко е позволено?

И като се сетих за тази си вечна прокоба, тутакси иззвъня телефонът и нашият председател Фьодор Михеич с едва доловимо раздразнение в гласа ме попита кога смятам най-после да отида до улица „Банная“.

„Що за нехайство, Феликс Александрович“, каза ми той. „За четвърти път ти се обаждам и все тая. Не е като да те емнат теб, драскача, да сортираш гнило цвекло на зеленчуковата борса. Това е работа за учени, доктори на науките, а теб просто те молят да отидеш до «Банная» с десет машинописни странички, от които няма да ти се скършат ръцете. И това не се прави за развлечение, каза той, не е нечия глупава прищявка, нали лично ти гласува за това да помогнем на учените, на тия лингвисти, кибернетици и математици… ти не спази… подведе… разруши… въобрази си, че си…“

Какво ми оставаше? Отново обещах, че ще отида, ще отида още днес, след което отсреща с дрънкащо укорителен гръм и трясък затръшнаха слушалката. Припряно излях в чашата останалото в бутилката вино и го изпих, за да се успокоя, като си помислих с отчайваща яснота, че вчера не трябваше да купувам това скапано вино, а коняк. Или, още по-добре, пшенична водка.

А цялата работа беше там, че още миналата есен нашият секретариат реши да удовлетвори молбата на някакъв институт, май на лингвистичните изследвания, и всички московски писатели да представят в този институт по няколко странички от ръкописите си за някакви специални изследвания, за нещо, свързано с теорията на информацията, за някаква си езикова ентропия… Никой от нашите не вдяна за какво става дума, освен може би Гарик Агапян, за когото разправяха, че бил разбрал, но въпреки това не успял да обясни никому за какво става въпрос. Разбрахме само, че на този институт му трябва колкото се може по-голяма бройка писатели, а всичко останало е без значение: все тая беше колко ще са страниците, и какво ще е написано, трябваше само да се отиде на улица „Банная“ в работен ден и в работно време — от девет до пет. Тогава никой нямаше възражения, напротив, мнозина дори бяха поласкани да участват в научно-техническия прогрес, така че злите езици говореха, че отначало за приемната на „Банная“ имало опашки, дори със скандали. А после всичко някак се уталожи, забрави се и ето сега горкият Фьодор Михеевич веднъж месечно, та дори по-начесто пришпорва безотговорните като мен, засрамва ни и ни хока по телефона и при лични срещи.

Разбира се, няма нищо хубаво в това да лежиш като паднал дирек на пътя на научно-техническия процес, а от друга страна — нали сме хора, човеци: ту се озовавам на „Банная“ и се сещам, че е редно да намина, но не нося със себе си ръкопис; ту ръкописът е под мишницата ми и поемам към „Банная“, но по някак странен начин не пристигам там, а на съвсем друго място, в Клуба. Обяснявам си всички тези загадъчни девиации с невъзможността да се възприемат с нужната сериозност както тази, така и много други инициативи на нашия секретариат. Ама каква езикова ентропия може да има при нас, на Москва-река, моля ви се? И най-вече какво общо имам аз с това?

Но явно няма отърваване, така че се залових да издирвам папката, в която, доколкото си спомнях, бях сложих черновите по-миналата седмица. Папката обаче не изплува на повърхността и в този миг се сетих, че тогава възнамерявах да отскоча до улица „Банная“ от редакцията на „Чуждестранен инвалид“, където бях отишъл с Кап-Капкович при Нос-Носович да се разправяме за едни статии. Обаче на връщане от „Инвалида“ не стигнахме до „Банная“, а всички заедно се озовахме в ресторант „Псков“. Така че сега май нямаше смисъл да търся въпросната папка.

Но, слава богу, вече отдавна не страдам от липса на чернови. Станах с пъшкане от креслото, отидох при най-отдалечената секция на библиотеката и отново с пъшкане се настаних до нея право на пода. Ах, колко много движения мога да правя само пъшкайки — както движения телом, така и движения духом.

(С пъшкане ставаме от сън. С пъшкане сменяме завивките. С пъшкане се заемаме с мислене. С пъшкане ще чуем стъпките на стихията на огъня, но вече ще сме готови да управляваме вълните на пламъка. С пъшкане. Това май беше от „Упанишадите“. А може и да не е съвсем от „Упанишадите“^[1]. А може и да няма нищо общо с тях.

Отворих с пъшкане вратичката на долното шкафче и върху коленете ми се изсипаха папки, тетрадки по всичкология с разноцветни мушамени подвързии, с пожълтели, гъсто изписани листа, захванати с ръждиви кламери. Взех първата попаднала ми вехта папка — с очупени ъгли, само с едно мръсно ширитче, с многобройни полуизтрити надписи на корицата, сред които разчетох само някакъв странен шестцифрен телефонен номер с буква и един ред йероглифи, изписани със зелено мастило: „Сейнен дзидай-но саку“ — „Творби от юношеските години“. Не бях надниквал в тази папка от петнадесет години. Все много стари неща, от времето в Камчатка, че и отпреди това, от времето в Казан, във ВИП-а — откъснати листове от тетрадки с карирани листа, саморъчно направени тетрадки, зашити с груб конец, отделни листове грапава жълтеникава опаковъчна хартия или просто овехтяла до невъзможност хартия, и всичко беше писано на ръка, без нито една буква на пишеща машина.

„Навъсеният негър изтика от кабинета креслото с човешката развалина. Шефът затвори плътно вратата след него…“

Какъв негър? Каква развалина? Нямам никакъв спомен.

„— Между другото, забелязахте ли случайно дали сред болшевиките има китайци? — внезапно попита шефът.

— Китайци ли? Ъъъ… Май имаше. Китайци, корейци или монголци. Жълти някакви…“

Да, да, да, да, да! Сещам се! Имах такъв политически памфлет… Не. Нищо не помня.

„Крепостта падна, но гарнизонът победи.“

Така.

„— Видям та! Видям та! — изрева Заешки Яйца, когато откри видимия противник… И отново изстрел от тъмата горе…“

Ааа, ами това е от превода ми на Киплинг, от „Stalky and Co“. Хиляда деветстотин петдесет и трета година. Камчатка. Аз седя в щаба и превеждам Киплинг, защото поради липсата на видим противник преводачът си няма друга работа.

„Заешки яйца“ — „Rabbit’s Eggs“. И няма защо да се подсмихвате, приятели. Ако Киплинг беше имал предвид същото, което се върти в ума ви, щеше да напише „Rabbit’s Balls“. Да, сещам се, че доста се поизмъчих с тоя превод, но за мен това беше чудесна школовка, защото за преводача няма по-добра школовка от талантливото произведение, в което се описва съвсем непознат свят, конкретно локализиран в пространството и времето…

А ето го и „Случай по време на караул“. Също от петдесет и трета година, пак в Камчатка.

„Впоследствие Беркутов, часовият при входа на караулното помещение, изобщо не можа да се сети кое точно го накара да застане нащрек и да стисне оръжието още по-здраво, вслушвайки се напрегнато в неразличимите шумове на топлата юлска нощ. Просто с шумоленето на листата, със звука от собствените му стъпки се беше смесило…“ — е, и така нататък. Накратко, под прикритието на нощта бяха издебнали и нападнали часовоя и той, неспособен да даде отпор, бе предизвикал огъня срещу себе си.

Тогава в литературните си възгледи бях голям моралист, при това не просто моралист, а вдъхновен бард на воинския устав. Ето защо, другари войници, главното в този конкретен „Случай по време на караул“ бе следното:

„Как можа да се случи така, че точно Линко, който така добре познаваше уставите, допусна такова най-грубо нарушение на уставите за гарнизонна и караулна служба? А ти, Беркутов? Нима не се оказа зяпльо, като не забеляза къде отиде Симаков? И всички ние — как така не забелязахме, че Симаков не беше с нас, когато караулът беше вдигнат по тревога?“

Колко е странно да се препрочита всичко това днес! Същото е като да ти разправят с умиление как като си бил на три годинки не си устискал и си се наакал пред цяла сюрия гости. Ама тогава не съм бил на три, а на цели двадесет и осем годинки. Обаче съм копнеел да зърна името си на корицата, да се почувствам писател, да покажа, че съм белязан като любимец на музите и Аполон! И колко горчиво бе разочарованието ми, когато „Суворовски натиск“, Господ здраве да му дава, ми връчи обратно ръкописа под претекст, че този „Случай по време на караул“ не е типичен за нашата армия! Свещени думи. През живота си съм бил караулен едно двеста часа и само веднъж към шумоленето на листата, шума на собствените ми стъпки и особено към съненото проскърцване на клоните се примесиха странични звуци, а именно някой напористо и страшно напираше през ограждението от бодлива тел в непрогледната тъма, без изобщо да реагира на отчаяните ми крясъци: „Стой! Кой идва? Стой, ще стрелям!“ Довтасалото след изстрелите началство откри заплел се в бодливата тел козел, убит на място. В яда си обещаха да ме тикнат в ареста, но после ми се размина…

Не, няма да им дам да препарират моя „Случай по време на караул“. Нека си лежи. И отново си помислих колко е тъпа все пак тази инициатива с езиковата ентропия, щом им е все тая какво ще анализират: „Случай по време на караул“ или креслото с човешката развалина.

Оставих настрана „Творбите от юношеските години“ и взех друга папка, вече съвсем модерна, с добре запазени, акуратно вързани ширити. На корицата беше залепен бял етикет с надпис: „Откъси, непубликувано, сюжети, планове“.

Отворих папката и моментално налетях на разказа „Нарцис“, написан през петдесет и седма година. Много добре помня този разказ. Действащите лица са доктор Лобс, Шуа дьо Гюрзел, граф Денкер, баронеса Люст… Споменават се: Карт дьо Шануа, „пълен идиот, станал завършен импотент на шестнадесетгодишна възраст“, както и Стела Буа-Косю, родната леля на граф Денкер, садистка и лесбийка. А квинтесенцията на разказа е в това, че споменатият Шуа дьо Гюрзел, аристократ и могъщ хипнотизатор, се сблъсква с отражението си в огледалото, когато „погледът му беше изпълнен с желание, молба, властна и нежна повеля, призив към покорност и любов“. И тъй като „на волята на Шуа дьо Гюрзел не можеше да се противопостави дори самият Шуа дьо Гюрзел“, горкият нещастник безумно се влюбва в себе си. Като Нарцис. Адски елегантен и аристократичен разказ. „За негово щастие, след Нарцис бе живял и пастирът Онан. Така че графът живее сам със себе си, извежда се във висшето общество и кокетира с дамите, като вероятно буди у себе си приятна, възбуждаща ревност към самия себе си.“

Ай, ай, ай, каква маниерна, вулгарна, претенциозна плява! Не е за вярване, че това е покълнало в същото парченце на душата ми, откъдето след петнадесет години дойдоха и моите „Съвременни приказки“, от същото парченце на душата ми, от което израства сега моята Синя папка…

Не, няма да им дам моя „Нарцис“. Първо, защото го имам само в един екземпляр. Второ, защото никой не бива да знае, че Феликс Александрович Сорокин, авторът на романа „Другари офицери“ и „Равнение спрямо средата!“, да не говорим за сценариите и армейските очерци, пише още и разни порнографски фантасмагории.

Я по-добре да им дам това. Петдесет и осма година. „Корягини“. Пиеса в три действия. Действащи лица: Сергей Иванович Корягин, учен, на около 60 години; Ирина Петровна, негова съпруга, 45-годишна; Николай Сергеевич Корягин, негов син от първия брак, демобилизиран офицер, към 30-годишен. И още седем действащи лица — студенти, художници, курсисти от военната академия… Действието се развива в Москва, в наши дни.

„Аня: Слушай, мога ли да ти задам един въпрос?

Николай: Опитай.

Аня: А няма ли да се засегнеш?

Николай: Зависи… Не, няма да се засегна. За жена ми ли?

Аня: Да. Защо се разведе с нея?“

Много добре. Антон Павлович. Константин Сергеевич. Владимир Иванович. Най-важното е, че не е завършено и никога няма да бъде завършено. Точно това ще им дадем.

Оставих ръкописа зад гърба си, след което започнах да напъхвам и тъпча в шкафчето всичко останало, но в този момент се натъкнах на общата тетрадка с лепкава кафява подвързия, набъбнала от стърчащи, напъхани вътре листове. Дори се засмях от радост и й казах: „Ето къде си била, гълъбче!“ — защото това беше свидна, скъпоценна тетрадка, защото това беше моят работен дневник, изгубен миналата година, когато за последен път подреждах книжата си.

Тетрадката сама се разтвори в ръцете ми и вътре се оказа моят свиден цангов чешки молив, не някакъв си обикновен молив, а талисман; всички сюжети трябваше да се записват с този и никакъв друг молив, въпреки че, честно казано, той беше доста неудобен, защото беше сцепен на две места и графитът му хлътваше при по-непредпазливо натискане.

Излиза, че вече съвсем съм забравил, че тази тетрадка е започната на 30 март точно преди единадесет години. Тогава пишех повестта „Желязното семейство“ — за съвременните, мирновременните, така да се каже, танкисти. Писах я трудно, с кръв и пот беше написана тая повест. Сещам се, че няколко пъти ходих в командировки до различни армейски части, премръзна ми дясното ухо и все пак нищо не излезе. Повестта беше отхвърлена. Благодарен съм, че поне аванса не си взеха.

Прелиствах страниците с еднообразни записки.

„2-04. Напр. 5 стр. Вечерта 2 стр. Общо 135 стр.

3.04. Напр. 4 стр. Веч. 1 стр. Общо 140…“

При мен този признак е сигурен: ако не си водя други бележки, освен статистическите, значи работата върви или много добре, или на провал. Впрочем на 7.04. бележката беше странна: „Писах жалба до правителствения сенат.“ И още: 19.04. „Гнусен като угарка в писоар“. И на 3.05: „От нищо не се остарява така, както от предателството“.

А ето го и деня, когато започнах да измислям съвременните приказки.

„27 май 1972 година. История за работника новодомец. При него работят паркетаджия, хамалин, водопроводчик, всичките са кандидати на науките. Паркетаджията е прищипал пръста си в паркета, хамалина са го заградили с шкафа, водопроводчикът е пил еликсир вместо водка и е станал невидим. Има и дух, покровител на домашното огнище. И строител, зазидан във вентилационната шахта. И идва Катя.“

Това още не са „Съвременните приказки“, щеше да мине още доста време до тяхното написване. Така и не успях да се справя с този сюжет и сега дори не си спомням: какъв е тоя новодомец? защо има домашен дух? какъв еликсир?

Или още един сюжет от онова време.

„28.10.72. Човекът (фокусник), смятан от всички за извънземен“. В ония времена всички направо бяха полудели по летящите чинии. Говореше се само за братята по разум, за Баалбекската веранда и скалните рисунки от Тасили. И тогава измислих историята за човека, който си живял и за нищо подобно не мислел, фокусник по професия, при това много добър. Обаче изведнъж забелязал, че му се обръща някакво обезпокоително внимание. Съседите от блока подхващат с него странни разговори, кварталният се отбива, интересува се от сценичния му реквизит и мъгляво разсъждава за закона за запазване на енергията. „Това изчезващо яйце — казва той — не се съгласува при вас, гражданино, със съвременните представи за законите за запазването“. Накрая го викат в личен състав, а там при кадровика седи някакъв гражданин, уж познат, но едноок. И кадровикът започва да разпитва моя герой: колко църкви има в родния му град Забубенск, а на кого е издигнат паметник на централния площад, а дали си спомня колко на брой са прозорците на фасадата на градския съвет. А героят, разбира се, нищо не помни и атмосферата на подозрителност все повече се сгъстява, като край него вече подхващат разговори за принудителен медицински преглед… Така и не успях да измисля как завършва цялата история, понеже охладнях към нея. И сега ми е много жал.

На втори ноември е записано: „Не работих, страдам от търбух“, а на трети — краткото: „Нищо и половина“.

С топла тъга прелиствах работния си дневник, страница след страница.

„Човекът е дребна душица, обременена от труп. Епиктет.“

„Цвете на уханната прерия — Лаврентий Палич Берия.“

„Против кого другарувате“.

„Ректална литература“.

„Пръскат светлина само онези науки, дето спомагат за изпълнението на началническите предписания. Салтиков-Шчедрин.“

„Произвеждаше спирт от ноктите на алкохолиците“.

А, ето отново за „Съвременни приказки“:

„Котаракът Елегант. Куче с фамилия Верни, на галено Верка. Момчето вундеркинд, очилатко, чете «Кубичните форми» на Ю. Манин; обича да пее песни на Висоцки, когато мие чиниите. Дванайсет години по осмичната бройна система. Цитира трудовете на Илич-Святич. Котаракът сутрин, след като се върне от спявката, пере ръкавици. Учат кучето да не сумти, да не мляска и да използва нож и вилица, когато се храни. То демонстративно напуска масата и шумно, обидено гризе кокал до стъпалата, водещи към входа. Котаракът Елегант за някакъв гостенин: Този Петровски-Зеликович прилича на нахалния булдог Рамзес, дето пролетта му издрах до кръв муцуната, защото ми се лепна.“

Още фрази:

„Бъркаше сантименталните със сименталите“^[2].

„Мария Павловна, като съпруга на Островски, шестнайсет години бе носила това кожено палто, което купих от нея, а когато се заех да го почиствам намерих три въшки — едната беше стара, че и ингилизки говореше…“.

Пъхнах останалите папки и книжа в шкафчето и се преместих зад бюрото. Понякога ме прихваща и като взема старите си ръкописи или дневници, започва да ми се струва, че точно това е истинският ми живот — листата, покрити с драскулки, чертежите, на които изобразявах кой къде стои и къде гледа, откъслечните фрази, заявките за сценарии, черновите на писмата до инстанциите, по-нататъшните разработки на планове за произведения, които никога няма да бъдат създадени, тези еднообразно сухи бележки: „Готови 5 стр. Вечерта напр. 3 стр.“ А съпругите, децата, комисиите, семинарите, командировките, есетрата по московски, приятелите-лапацала и приятелите-борсуци — всичко това е сън, фата моргана, мираж в сухата пустиня, и не се знае било ли е, или не е било.

И ето един хубав сюжет. Кой знае защо липсва точна дата, от началото на седемдесет и трета година е.

… Курортно градче в планината. Близо до градчето има пещера. Вътре, в издълбана в скалата вдлъбнатина се стича Жива вода — кап-кап-кап. За година се събира само една епруветка. Само пет човека в света знаят за това. Докато пият тази вода (по един напръстник годишно), те са безсмъртни. Но за това случайно узнава шести човек. А Живата вода стига само за петима. А шестият е брат на петия и приятел от училище с четвъртия. А третият, жената Катя, горещо е влюбена в четвъртия и ненавижда втория заради подлостта му. Заплетено кълбенце. А шестият, на всичко отгоре, е голям алтруист и смята, че нито той, нито останалите петима са достойни да бъдат безсмъртни…

Помня, че не написах тази повест, понеже се оплетох. Системата на отношенията им прекалено се усложни, престана да се побира във въображението ми. А можеше да стане много напечено: и следенето на шестия, и заплахите, и покушенията, и всичко с такава философско-психологическа мая, че накрая моят алтруистичен пацифист се превръщаше в такъв лют звяр, да му се ненагледаш, като всичко е заради принципите му, заради възвишените му намерения…

Докато четях нахвърляните записки по този сюжет, в антрето се разнесе звън. Дори трепнах, но моментално бях обзет от радостно предчувствие. Хукнах към антрето, като в движение чехлите ми паднаха и ги грабнах. Точно така, беше дошла тя, моята добра, дългоочаквана вълшебница, Клавочка, покрита със сняг и поруменяла от студа. Влезе, зъбките й блеснаха, когато ме поздрави, и се насочи право към кухнята, а аз вече тичах за паспорта, отново губейки чехлите си, и излезе, че от литературната консултация за рецензиите на техния бездарен самотек ми се полагат сто деветдесет и шест рубли с думи и единадесет копейки с цифри. Както винаги, върнах на Клавочка една рубла, тя, както винаги, първо отказваше, а после, както винаги, я взе с благодарност и аз, както винаги, на прощаване й казах: „Наминавайте по-често, Клавочка“ а тя ми отвърна: „А вие пишете повече“.

Освен парите Клавочка остави на кухненската маса продълговат, изпъстрен с лепенки и марки, обрамчен с червено, бяло и синьо плик на въздушната поща. Пишеха ми от Япония. „За господин Ферикс Арександрович Сорокин.“ Взех ножицата, отрязах крайчето на плика и извадих два листа тънка оризова хартия. Пишеше ми някой си Рю Таками, на руски.

„Токио, 25 декември 1981 година. Многоуважаеми господин Ф.А. Сорокин! Ако ме помните, запознари се през пролетта на 1975 година в Москва. Бях в японската деригация на писателите. Вие седяхте до мен и любезно ми подарихте наша книга «Съвременни приказки». Книга много ми хареса веднага. Неведнъж обръщах в наше издателство «Хаякава» и в списание «Сай-Фай-мегъдзин», но наши издатели са консервативни. Но сега благодарение на това, че Вашата книга се ползва с успех в САЩ, накрая наше издателство станали обръща внимание на Ваша книга и изглежда да има намерение да издава Вашата книга. Това значи, че нашата издателска култура е под силното влияние на американска култура и това е нашата действителност. А както и да е, това ново направление в нашия издателски свят е толкова радостно и за Вас, и за мен. По плана ми на работа завършвам превод на Вашата книга през февруари идната година. Но за съжаление аз не разбират някои думи и изрази (Вие ще ги намерите в приложението). Бих искал да помоля Вас помощ. В началата на всяка приказка е цитирано фрази от произведения на различни писатели. Ако нищо не Ви попречи, моля Ви да ми съобщите в какви места в тях ще мога да ги намеря. Искам да запозная Вас и литературната Ви дейност с наши читатели колкото се може по-подробно, но за съжаление сега съвсем нямам последни новини за тях. Много бих се радвал, ако ми съобщите сегашното положение на Ваша работа и живот и изпратите Ваши снимки. И аз желая да чета статии и критики за Вашата литература и да науча къде (в кои списания, вестници и книги) ще мога да ги намеря. Бих искал Ви моля да ми окажете много помощи, каквито молих по-горе. Предварително Ви благодаря за помощта. С искрено уважение.“

(подпис, с йероглифи).

Прочетох писмото два пъти и след известно време усетих, че благосклонно се усмихвам, засуквайки мустаците си с две ръце. Честно казано, изобщо не си спомнях този японец, но независимо от това изпитвах към него най-неподправена симпатия, дори може би благодарност. Ето че моите приказки стигнаха и до Япония. Така да се каже, боку-но отогибанаси-ва Нипон-маде-мо ятто итадакимаста…

Бях обзет от най-разнообразни и извънредно силни чувства — включително и от възхита към себе си. И сред талазите от тези чувства с лекота различавах ледената струя на жестоко злорадство. Отново прехвърлях през ума си ироничните усмивчици и риторичните недоумяващи въпроси в критическите прегледи, пиянските заяждания, грубовато-приятелските подмятания: „Ти какво, старче? Вече съвсем, а?“ Разбира се, сега това са минали работи, но както се оказа, нищо не съм забравил. И никого не съм забравил. Сетих се и че когато се изказвам в домовете на културата или по предприятията, дори някой в залата да ме знае, за него не съм авторът на „Другари офицери“ и, разбира се, не съм авторът на многобройни армейски очерци, а съм именно писачът, съчинил „Съвременните приказки“. И неведнъж дори съм получавал бележки с въпроса: „Дали не сте роднина на оня Сорокин, който е написал «Съвременните приказки»?“

Сетих се за втория лист от плика, разгърнах го и му хвърлих един поглед. Отначало недоуменията на Рю Таками ми се видяха забавни, но само след няколко минути осъзнах, че не ми предстои нищо кой знае колко забавно.

А ми предстои да обяснявам, при това писмено, че и на един японец, какво означават такива изрази като „голям праз“, „цъфнал като майска роза“, „мязащ на хипар“, „напълнил гащи от кеф“, „ударен с мокър парцал“, „фиркан до козирката“… Обаче това беше половин беля, защото, в края на краищата, не е чак толкова трудно да обясниш на един японец, че на ученически жаргон „банан“ е „двойка като бележка, в скоби — оценка“, а „трепач“ означава само „убийствен“ в смисъл на „великолепен“. Играта загрубява, когато се стигне до израза, в който пращаш някого на майната си, споменавайки плода на смокинята в множествено число. Първо, беше наложително изразът „ще ти сплескам смокините“, това вербално съответствие на показването на среден пръст, категорично да се разграничи от плода на смокиновото дърво, за да не си помисли Таками, че тази фраза означава „подарявам ти зрели, сладки, смачкани смокини“. Второ, що се отнася до жеста, за един японец комбинацията от три пръста е нещо по-различно, отколкото за един европеец или поне за един руснак. Навремето в Япония дамите от занаята с този жест са показвали на клиентите, че са готови да ги обслужат.

Незабелязано за мен самия задачата ме увлече.

Общо взето не обичам да пиша писма и бях възприел принципа да отговарям само на писмата, съдържащи въпроси. А писмото на Рю Таками съдържаше не просто въпроси, а делови въпроси, при това по работа, от която бях заинтересован лично. Затова станах от бюрото чак след като приключих, преписах отговора на машината (от която издърпах незавършената страница на сценария) и го поставих в плик, който залепих и адресирах.

Сега имах поне два повода да изляза от къщи.

Облякох се, с пъшкане нахлузих обувките с ципове, пъхнах в малкото джобче на ризата петдесет рубли и в този миг проехтя телефонен звън.

Колко пъти съм си казвал: не вдигай слушалката, когато се каниш да излизаш и вече си облечен. Но можеше Рита да се е върнала от командировка, как да не вдигна слушалката? И аз я вдигнах, и моментално съжалих, защото на телефона не беше никаква Рита, ами Льоня Баринов по прякор Шибздата.

Имам няколко приятели, които са се специализирали по такива ненавременни телефонни обаждания. Например Слава Крутоярски ми се обажда само тогава, когато ям супа — впрочем, не е задължително да е обикновена супа. Може да е борш или, да речем, солянка. Целият номер е в това половината чиния да е изядена, а другата половина да изстине по време на телефонния разговор. Гарик Аганян е по нацелването на момента, в който съм в клозета и при това очаквам важно обаждане. Що се отнася до Льоня Баринов, негов специалитет са обажданията в мига, в който или съм облечен и готов за излизане, или съм съблечен и се каня да взема душ, а най-вече го бива да ми звънне рано сутринта, някъде в седем часа, за да ме попита отсечено, с тихия глас на нелегален: „Как си?“.

Льоня Баринов, по прякор Шибздата, ме попита с тихия глас на нелегален:

— Как си?

— Каня се да излизам — изрекох сухо аз, но това беше грешен ход.

— Къде? — попита веднага Льоня.

— Льоня — казах аз, вече с молещ глас. — Хайде да се чуем после, а? Или се обаждаш по работа?

Да, Льоня се обаждаше по работа. И работата беше следната. До Льоня бил достигнал слух (слуховете винаги стигаха до него), че ще изключват всички писатели, които през последните две-три години нямат публикации. Нещо да съм чул по въпроса? Ама наистина ли нищо? Може би съм чувал, но не съм обърнал внимание? Понеже никога не обръщам внимание и затова винаги последен влизам в час… А може би не става дума за изключване, а за отнемане на клубните карти? Какво мисля?

Казах какво мисля.

— Моля те, не ставай груб — помоли смирено Льоня. — Хайде. А къде отиваш?

Казах му, че отивам да пусна препоръчано писмо, а после до улица „Банная“. Всичко това се видя на Льоня безинтересно.

— А после накъде?

Казах, че после сигурно ще се отбия в Клуба.

— А защо ти е да ходиш там днес?

Казах, кипвайки, че днес имам работа в Клуба: трябва да нацепя дърва и да продухам парното.

— Пак ставаш груб — тъжно рече Льоня. — Защо всички вие сте толкова груби? На когото и да се обадиш — всеки изпростява. Ами като не ти се говори по телефона — недей. Ще ми разкажеш в Клуба. Само имай предвид, че съм безпаричен…

След което затворих слушалката и погледнах през прозореца. Вече съвсем се стъмваше, време беше да се светне лампата. Седях до масата с шапка и палто, с тежките си топли обувки. И вече никъде не ми се ходеше. Всъщност писмото за Япония мога да не го пращам препоръчано, нищо няма да му стане, ще лепна повечко марки и ще го хвърля в кутията. И улица „Банная“ ще почака, все ще потрае до утре… Я виж каква виелица е навън, нищо не се вижда. Не се вижда дори отсрещната кооперация, само едва мъждеят жълтите светлинки. Обаче да седиш просто така, на сухоежбина, с две стотачки в джоба също е тъпо, дори разточително. Я да изтичам до долу, така и така съм облечен.

И аз изтичах долу, до нашата сладкарница. В нашата странна сладкарница, където отляво на тезгяха върху тортите цъфтят рози от крем, а отдясно примамливо блещукат строените бутилки с подгряващи напитки. Сладкарницата, в която отляво се трупат бабички, дами и деца, а отдясно е дисциплинираната опашка на солидните господа с дебели портфейли и куфарчета и на звероподобните братя по разум, възбудено приказливи поради предвкусването на приятните мигове. Сладкарницата, където отляво нищичко не ми трябваше, а отдясно взех шише коняк и бутилка водка „Салют“.

И пътувайки с асансьора нагоре, към своя шестнадесети етаж, като притисках с лакът към хълбока си бутилките и бършех с другата си ръка топящия се сняг от лицето си, вече знаех как ще прекарам вечерта. Дали заради фъртуната, от която току-що бях изскочил, тази сляпа, заслепяваща, изяла остатъците от деня фъртуна, или заради предвкусването на приятните мигове, които не ми бяха чужди, също като на всички мои братя по разум, но ми стана съвсем ясно следното: щом ми е писано да прекарам завършека от този ден вкъщи и щом моята Рита все не се връща, няма да се обаждам нито на Гога Чачуа, нито на Славка Клутоярски, а ще завърша този ден по специален начин — насаме със себе си, но не с този, когото познават от комисии, семинари, редакции и от клубния ресторант, а с онзи, когото никой не познава.

Ние с него сега ще разтребим кухненската маса, ще подредим върху плетените салфетки бутилките и желираното свинско от хотел „Прогрес“ в кутийки от алуминиево фолио, ще светнем лампите навсякъде в апартамента — нека бъде светло! — и ще домъкнем от кабинета лампиона. После ще отворим единственото чекмедже на бюрото, което се заключва, ще извадим Синята папка и когато настъпи моментът, ще развържем зелените ширитчета.

Докато се отърсвах от снега и се преобличах с домашните дрехи, докато изпълнявах простичката си програма, не спрях да мисля как да процедирам с телефона. Изведнъж прозрях, че точно тази вечер могат да ми се обадят, нещо повече — трябваше да ми се обадят сума ти хора, включително такива, от които имам нужда. Но от друга страна, нали не се бях сетил за това, когато само преди половин час възнамерявах да прекарам вечерта в Клуба, пък и да се бях сетил, нямаше да сметна тези обаждания за достатъчно належащи. И в самия разгар на тези вътрешни борби ръката ми се пресегна сама и изключи телефона.

И у дома веднага стана твърде уютно и тихо, макар че зад стената някой продължаваше да дрънчи аматьорски на пианото и през отдушника на тавана долитаха гърлените звуци и бръщолевенето на магнетофонния бард.

И ето че моментът настъпи, но аз не бързах, а още малко погледах как по стъклото удря със сухо шумолене отвързалата се от чернотата пощръкляла фъртуна. Наистина жалко, че там, при другото ми аз, няма виелици. Впрочем там няма много неща. За сметка на това пък има много други, каквито няма тук.

Бавно развързах ширитчетата и отворих калъфката на папката. Бегло и хем с тъга, хем с радост си помислих, че рядко си позволявам това, пък и днес нямаше да си го позволя, ако не беше… кое? Фъртуната? Или Льоня Шибздата?

Нямах заглавие на титулната страница. Имах епиграф:

Аз съм в третия кръг, там, където дъждът струи,

прокълнат, вечен, тегнещ, леден;

винаги един и същ, той неспирно вали…

. . . . . . . . . . . . . . . . . .

Макар за тук живеещите прокълнати

да няма преки пътища към съвършенството,

във бъдното очаква ги битие по-пълно…

И на титулната страница беше залепена долнокачествена репродукция: замрял от ужас под надвисналите нощни облаци град на хълма, а около града и хълма се е увил исполински спящ змей с мокро проблясваща гладка кожа.

Но сега виждах не тази позната на мнозина картина, а онова, което не можеше да види никой освен мен в целия свят. Никой в цялата вселена. Отметнат върху облегалката на дивана, вкопчил ръце в ръба на бюрото, аз се взирах в мокрите, сиви и пусти улици, в градинките, с тихо креещите от влагата ябълки… оградите са се килнали, много къщи са със заковани врати и прозорци, под корнизите е плъзнала белезникава плесен, боите са избелели, и над всичко това властва само дъждът. Дъждът вали просто така, дъждът се сипе от покривите като фин воден прашец, дъждът се събира в мъгливи, усукани стълбове, които се влачат от стена към стена, дъждът с приглушено ръмжене изригва от ръждивите улуци… черно-сивите облаци бавно пълзят досами покривите, а по улиците няма хора, човекът е неканен гостенин на тези улици и дъждът никак не го обича.

Тук, в моя град, си имам десет хиляди човеци — глупаци, ентусиасти, фанатици, разочаровани, равнодушни, множество чиновници, военни, възпитани и почтени буржоа, полицаи, ченгета. Деца. Доставяше ми неописуема наслада да ръководя съдбите им, да ги въвличам в сблъсъци и в мрачните чудеса, в които ги бях забъркал…

Доскоро ми се струваше, че съм приключил с тях. На всеки бях отредил полагаемото, на всеки бях казал всичко, което мисля за него. И сигурно точно тази определеност постепенно се беше надигнала към гърлото ми, предизвикала бе това задушаващо безпокойство и недоволство. Имах нужда от още нещо. Трябваше да нарисувам още някаква, последна картинка. Но не знаех каква да бъде и понякога ми ставаше тъжно и страшно при мисълта, че никога не ще разбера това. Какво пък, може би никога няма да завърша тази си творба, а ще я обмислям, докато не изпадна в пълен маразъм, а може би и дори и след това.

Заклеваш ли се и занапред да мислиш и да измисляш неща за своя град, докато не изпаднеш в пълен маразъм, а може би и след това?

А къде ще ходя? Разбира се, че се заклевам, казах аз и разгърнах ръкописа.