Ан Мейджър
Непокорната Хъни (3)

Втора глава

Сигурно е полудяла!

Не само защото проявяваше непочтеност към паметта на Майк. Хъни бе смутена от чувството си към суровия тъжен мъж, когото срещна в чакалнята.

Джошуа… Когато инстинктивно се притисна към него и видя студените му сини очи, си помисли, че е безчувствен и безсърдечен като баща й. После го погледна отново и откри в тях състрадание и мъка, подобна на нейната. Той я взе в прегръдката си и се почувстваха невероятно близки, сродни души. Не бе вече непокорната дъщеря или тъжната вдовица. Бе изплувала от бездънната тъмнина.

Сега всичко й изглеждаше лудост. Този мъж беше само приятел на баща й. Всеки можеше да й предложи подобно утешение.

Но той не беше всеки! Някак си интуитивно усещаше, че това поведение му бе неприсъщо.

Спомни си любящото сърце на Майк и за миг се засрами, че е била привлечена от коравосърдечен и студен човек като Джошуа. Той олицетворяваше всичко, от което избяга, всичко, срещу което се разбунтува. Но не можеше да отрече, че докосването и очите му имаха магическо въздействие…

Трябваше да го забрави! Не биваше да мисли за този себичен, издялан сякаш от камък, мъж. Беше така блестящ и красив… Сто на сто имаше умопомрачителна съпруга или приятелка.

Но сърцето й биеше до пръсване и някакъв таен глас й нашепваше „Джошуа… Джошуа… Кой Джошуа?“.

 

 

Хънтър Уайът лежеше като парцалена кукла сред мрежа от тръбички и проводници. Апаратурата, която го заобикаляше, изглеждаше по-жива от него. Мониторите бръмчаха. Машината за изкуствено дишане издаваше ритмични клокочещи звуци…

Хъни дръпна завесата. Високотехнологична апаратура. Изглеждаше свръхчовешки рационална!

Кожата на баща й бе сивкавобяла — с цвят на пергамент. Сигурно такъв е цветът на смъртта. Високата му атлетична фигура сякаш се бе стопила. Видът му я изпълни с вина и тъга. Беше загубила толкова години да воюва с него. Сега онова, което ги разделяше, й се виждаше нищожно и глупаво. Мислено си обеща да поправи всичко, ако той оживее. Няма значение, че никога не бе й казвал дали я обича.

Хвана безжизнените му пръсти с безмълвна молитва да отвори очи и да й каже, както винаги, че не може да понася облеклото й, нея самата и приятелите й…

Неочаквано усети как стисна пръстите й. Съвсем слабо.

Сетне помръдна безпомощно. Беше дошъл в съзнание! Миглите му леко трепнаха. Тя се наведе над него, като все още го държеше за ръка.

— Татко, един твой приятел беше тук. Джошуа…

Баща й отвори широко очи и се помъчи да фокусира поглед. Хъни реши, че не е чул и повтори името.

Пръстите му застинаха в спазъм. В зениците му проблесна омраза, която не можеше да бъде сбъркана с нищо друго на света, и той конвулсивно се отдръпна, като блъсна ръката й.

Машината зави. Кардиограмата на монитора заподскача като луда. Лицето му стана мораво. Тялото му се разтресе.

В стаята нахлу цяла армия сестри, следвани от Естела. Те избутаха Хъни и светкавично се заеха с баща й.

Очите му се затвориха — може би завинаги.

Студеният глас на Естела беше повече от обвиняващ.

— Най-добре си върви. Не бива да рискуваме да те види отново…

Тъжна усмивка пробяга по лицето на Хъни. Краката й бяха като чужди, когато мащехата й я избута навън. Да… Нищо не беше се променило. Хънтър Уайът не искаше да види дъщеря си. Дори и на смъртния си одър.

 

 

Естела седеше в кафенето и нервно потропваше с блестящия си маникюр по жълтата пластмасова масичка. Срещу нея Хъни отпиваше от диетичната кола. Както винаги, дори когато мълчаха, атмосферата бе напрегната и хладна.

Златистата коса на Естела бе небрежно артистично сресана. Тя цялата бе прекалено елегантна и шик, прекалено блестяща за това място и въпреки това впечатляваше околните. Беше трофей, един от многото, които баща й бе колекционирал през дългия си живот на преуспял мъж.

Беше я открил преди години у конкурентите си. Отмъкна я, пленен от красотата и амбициите й. Ожени се за нея и й забрани да работи.

— Искаш ли нещо за ядене? — Думите на Естела бяха учтиви, но гласът — студен. — Не си яла нищо, откакто Хънтър…

— Не съм ти благодарила, че дойде на погребението на Майк — прекъсна я Хъни.

— Баща ти беше много зает.

— Да, както винаги. — Стисна устни, спомнила си бъркотията през онзи тъжен ден. — Аз не го и очаквах. Знам как се отнасяше към брака ни с Майк. Не бяхме нещо, с което би се похвалил пред приятелите си.

— Сесилия…

— Права си. Аз съм войнствена, непокорна, лоша… Съжалявам, че дойдох. Трябваше да почакам.

— Ако не беше ти, Хънтър щеше да умре.

— Но той получи удар заради мен!

Естела я погледна с неочаквано разбиране.

— Не, Сесилия. Чуй ме, няма значение какво мисля за теб. Не мога да те оставя да се самообвиняваш. Хънтър говори по телефона с Джей Кей Камерън. Всъщност Камерън го ядоса, а не ти. Ти спаси живота му. Аз нямаше да мога да го извадя от басейна. Баща ти е жив благодарение на теб.

Истина ли беше? Хъни я изгледа мълчаливо. Сети се за грубия мъжки глас по телефона.

— Кой е този Камерън?

— Напоследък Хънтър бе подложен на голям натиск. Преживя стрес. Джошуа Камерън е неговият основен конкурент, който е решил да го разори.

— Джошуа? — едва прошепна Хъни и почувства страх да свива гърлото й.

— Изкупува акциите ни и то на такива цени, че когато Хънтър плати на кредиторите, ще трябва да работи като луд до края на живота си и пак има опасност да загуби всичко. Камерън го мрази. Не знам защо.

— Кой е Джошуа Камерън?

Естела отвори голямата си чанта и извади някакво списание.

— Ето виж. Тук пише за него. Сигурно много е платил, за да публикуват материала на първа корица. Притежава верига хотели, няколко казина, земи, авиокомпания и не знам още какво.

— Джошуа… — Ръцете на Хъни се вкочаниха.

„Защо бе бил толкова внимателен с нея?“

На лъскавата корица невероятните му очи изглеждаха по-тъмносини, а красивата уста бе по-жестока и високомерно стисната. Той стоеше на покрива на небостъргач, който вероятно бе построил и имаше такъв арогантен и самоуверен вид, все едно бе владетелят на света. Погледът й се замъгли. Почувства, че ще се разплаче.

Знаеше, че е чаровен, обаятелен, страхотно мил… Прекрасен. Някой, за когото можеш да четеш в списанията и тайничко да си мечтаеш.

Ръцете й се изпотиха. Гърлото й пресъхна.

— Сесилия, какво ти е? Да не би да го познаваш?

— Не. Всъщност… Той… Беше днес в болницата.

— Не е било за добро.

— Беше много мил с мен.

Хубавото лице на Естела остана спокойно и студено като камък.

— Сигурно не си разбрала що за човек е. Той мрази баща ти, следователно мрази и теб.

— Но защо?

— Знам само, че когато бил малък, се втурнал в офиса на Хънтър и заявил, че ще го убие.

— Но щом толкова мрази татко, защо не го е направил досега?

— А кое кара кобрата да нападне или да изчака? Не зная. Баща ти казва, че е страхливец.

— Защо татко не ми е споменал нищо?

— Нима си забравила от колко време не поддържаш връзка с нас?

Хъни почувства да я обзема отново онова мъчително чувство на вина. Не само че предаде Майк, като се възхищаваше от това безмилостно чудовище Камерън. Предаде и баща си. Отново.

Тя прехвърли списанието, докато намери статията. Прочете всичко, като се спря по-дълго на няколко пасажа, в които се говореше за хубавиците в живота на Камерън. Имаше и снимка на една от тях — Симон. Беше ефирно слаба. Толкова фина, че изглеждаше почти безплътна в блестящата си прилепнала рокля.

„Сигурно изглежда добре и в прегръдките на Джошуа…“

— Хубава е — подметна Естела. — Жена му бе много богата. А всичките му приятелки са най-малкото кинозвезди.

Хъни продължи да чете. Джошуа бе израснал в същото бедно предградие, където тя преподаваше. Беше си пробил път сам. И изглежда все още се бореше. Имаше великолепна пететажна къща на Телеграф Хил. Снимките показваха и колекцията му от произведения на модерното изкуство. Пишеше още, че води война със съседката си Нел Стром, която притежаваше жилищна сграда с апартаменти под наем точно срещу неговия дом.

Нел бе нейна стара приятелка — бяха съученички. Хъни прехапа устни и се замисли дали не би могла да я подкрепи. Камерън искаше да разруши сградата, защото закривала изгледа му към залива. Нел и квартирантите й бяха попаднали в клопка.

Затвори списанието, без да дочете статията. Как бе могла да се чувства добре в прегръдката на един толкова жесток човек! Въпреки незнанието си, би трябвало да усети празнотата и долната му природа, би трябвало да изпита естествена враждебност и непоносимост към тип като него.

А може би причината беше в онова потайно нейно страхопочитание към преуспелите в живота. Може би затова се бе възхитила и се бе почувствала привлечена от лустрото му.

„Той знаеше коя съм! И въпреки това ме успокояваше…“

Джошуа Камерън бе едно безчувствено егоистично копеле, надут новобогаташ, пръкнал се от гетото, който бе спечелил пари и власт, за да заплашва и унищожава другите. Той разрушаваше всичко, което се изпречи на пътя му. Не дай боже някой да се опита да го спре!

„О, господи! Защо аз?“

— Естела, ние трябва да го спрем.

— Но как? Баща ти е болен, може би умира… Камерън не е глупак.

— Първо, ти ще поемеш бизнеса.

— Аз ли? Не зная откъде да започна. Откъснала съм се от години.

— Някога си била много добра.

— Хънтър ми забрани да работя!

— Той е… болен… както сама отбеляза. — Не можеше да произнесе думата умиращ. — Бих се захванала сама, но ти по-добре познаваш хотелиерския бизнес. Аз ще обработя господин Камерън по друг начин.

— Хънтър няма да ми го прости.

— Естела, ако не направим нещо бързо, за да спрем това чудовище, татко ще умре и ти ще останеш на улицата.

— Откога си се загрижила толкова за мен?

— Не искам да загубя баща си.

— Ти го напусна преди тринадесет години.

— Естела, трябва да се съюзим и да работим заедно! Така все пак имаме някакъв шанс да спечелим.

— Но аз изпитвам чувството, че сме обречени…

Хъни не смееше да я погледне. Страхуваше се също като нея.

Вместо това се върна на лъскавата снимка на Джошуа Камерън. Сините очи я пронизваха с някакво смразяващо високомерие, а хубавите черти на лицето му бяха безпощадно жестоки.

— Трябва да го спрем, Естела! — повтори Хъни.

 

 

Целият директорски съвет и адвокатът Джони Миднайт бяха в елегантния офис на Джошуа. Самият той разглеждаше макета на грандиозен хотел, който един от неговите южноамерикански клонове възнамеряваше да построи в Бразилия. Беше разочарован от детайлите. Директорите се бяха скупчили до прозорците, зареяли погледи към великолепната гледка на града и залива от четиридесететажната височина. Очакваха забележките му.

Всички бяха със строги тъмни костюми. Единствен Джони Миднайт правеше впечатление с черното си кожено яке и джинси. От външния му вид не личеше, че е завършил блестящо Университета в Станфорд, но той наистина имаше всички степени и бе член на най-престижните клубове. Сега не откъсваше очи от Камерън.

— Миднайт, трябва да го построим. Вече загубихме милиони.

— Съгласен съм, Джей Кей. А какво ще кажеш за веригата на Уайът? Снощи акциите им паднаха много. Искаш ли да купувам?

— По дяволите, Миднайт, казах ти да изчакаш! Сега говоря за Рио.

Макар да гледаше макета, Камерън усещаше, че адвокатът не сваля очи от него. Знаеше, че вижда през него, като през стъкло. Стисна зъби.

— Е, какво искаш, Джей Кей? Казвай направо! — рече Миднайт с безразличен глас и сви рамене.

Джошуа погледна единствения човек, на когото вярваше, единствения си приятел. Независимо къде бяха, в тъмна улица или на съвет на директорите, той винаги бе на мястото си. До него. Заедно бяха преживели не една битка.

Джошуа бе висок мъж, над метър и осемдесет, но Миднайт бе още по-висок, строен и бърз — непогрешим. В университета бе първокласен атлет — истинска звезда. Дъщерята на Джошуа го боготвореше. Дявол го взел, Миднайт беше отличен във всичко — бизнес, жени, деца… Един-единствен път беше сбъркал с жените. С Лейси — голямата му любов.

Косата на приятеля му бе черна до синьо с бял кичур над дясното слепоочие. Хубавото му лице бе загоряло, изключително одухотворено.

— Хайде, казвай, Джей Кей — повтори адвокатът.

Преди да успее да отговори, телефонът иззвъня.

Обади се Тичия, секретарката.

— Господин Камерън, търси ви Сесилия Уайът. Зная, че не искате да ви безпокоя, но тя се обажда за петнадесети път. Аз затварям, но тя отново звъни.

Ама че непокорно момиче! Котенце, което предизвиква лъва.

— Май е твърдоглава като баща си — промърмори полугласно той. Не осъзна, че го казва на глас, докато не чу адвоката.

— Знаех си, че е замесена жена. Тя ли е причината да не купуваме?

— Не, по дяволите! — Джошуа рязко грабна телефона. — Тичия, свържи ме с госпожица Уайът. — Закри с ръка слушалката и нареди тихо: — Миднайт, отложи срещата, докато свърша.

Адвокатът кимна и покани директорите да излязат. Самият той остана. Взе куп документи, свързани с бразилския проект, и се задълбочи в тях.

— Господин Камерън? Вие ли сте?

Макар и официален, гласът й бе мек и нежен. Прекалено нежен. Не му харесваше начинът, по който този глас го размекваше, дори по телефона. Изведнъж му се дощя и Миднайт да излезе.

— Джей Кей Камерън — отговори хладно той, без да я поздрави.

— Благодаря, че ми отговорихте, Джошуа.

„Джошуа!“

— На въпроса — изръмжа той.

В другия край на стаята Миднайт се ровеше в документите с престорена ангажираност.

— Срещнахме се вчера в чакалнята на болницата. Може би не ме помните…

Това, което си спомняше, бе огънят, който пламна у него, когато я докосна. Джошуа не обичаше спомените — особено тези, които го караха да се изчервява.

— Закръглена. Раздърпан бял анцуг. Размазан грим. Как мога да забравя плашило като вас? — безцеремонно и доста цинично отвърна той. Гумата, която мачкаше в ръцете си, се изплъзна и удари Миднайт по бузата.

— Ох! — извика адвокатът.

— Извинявай — махна му Джошуа.

— Моля? — отвърна Хъни.

— Не се извиних на вас — сряза я Джошуа.

Миднайт се подсмихна.

— О! Аз и не очаквах извинение от човек като вас.

Отново предизвикателна! Защо, по дяволите, бе толкова заинтригуван от нея!

— Вчера не знаех кой сте.

— Предположих.

— Сигурно ме мислите за глупачка — да потърся утеха точно при вас! Не ме интересува защо бяхте там. Но искам да зная защо се опитвате да разорите баща ми…

— Попитайте него!

— Не е в състояние да ми отговори.

— Госпожице Уайът, аз съм зает човек.

— Тогава ще говоря направо.

— Става.

— Откажете се!

— Не-е-е…

— Моля ви!

— Молбите няма да помогнат.

— А какво?

— Да не би да предлагате душата си на дявола?

— Бих направила всичко, за да спася баща си.

— Съжалявам, не ме интересува. — Лъжец, помисли си разтреперан Джошуа. — Вижте какво, госпожице Уайът… Жените… Хубавите жени или поне техните тела, не струват и пукната пара за мен. Не купувам души, ако това искате да ми предложите. Колкото до тялото ви… — Последната дума увисна във въздуха.

В другия край на стаята дискретно прошумоля хартия.

— Не ме разбрахте — отвърна с нисък глас Хъни.

— Госпожице Уайът, имал съм предложения от жени, които изглеждат далеч по-привлекателни от вас…

Прошумоля още една страница от документите.

— Не се и съмнявам. — Сега гласът й бе много слаб.

— Това оскърбление ли е… или комплимент?

— Само факт. Имайте малко търпение, изчакайте…

— Обичам да правя всичко бързо!

— Отложете изкупуването на акциите ни с деветдесет дни…

— А защо да го правя? Почти сме ги изкупили.

— Баща ми е болен.

— Негов проблем.

— Но той ще умре!

Дълбоко в себе си Джошуа се чувстваше разколебан. Защо тази жена му действаше така? Защо чувстваше слабост? Насили се да бъде твърд.

— Тогава ще имам хотелите ви още по-бързо.

— Това ли е всичко, към което се стремите? Да унищожите някого по най-бързия начин?

— В случая с баща ви — въпросът е лично мотивиран.

— Толкова ли много го мразите?

Джошуа не отговори.

— Вчера… бяхте добър.

— Бегли първи впечатления. — Но почувства по челото си пот. Не биваше да си спомня за вчера, нито за поведението си.

— Моля ви, господин Камерън…

— Госпожице, стига… молби и любезности! Женският чар никога не ми е действал. Най-малкото пък от една Уайът! — Ядосан, той тресна слушалката върху апарата. Не бе издържал.

След секунда телефонът отново иззвъня. Вдигна го, без да се замисли.

— Тогава и аз ставам лоша — заяви твърдо дъщерята на Уайът. — Ако баща ми умре, никога не ще се докопате до тези хотели! Ще се погрижа лично за това.

— Наистина ли си мислите, че можете да ме спрете?

— О, да… Ще направя всичко възможно, за да се разправя с вас.

— Това закана ли е? Тази игра я играя от времето, когато сте била в пелени.

— Винаги ли сте толкова гаден?

— Ако ви призная, няма да имате възможността сама да го установите.

— Вие сте едно арогантно, егоистично и самомнително копеле!

— Каквото и да кажете, е вярно.

Този път тя затвори.

Той остави бавно телефона. Тази Сесилия Уайът беше крехка, неопитна, уплашена. Жена, която не знаеше основните правила на играта. Можеше да я унищожи много лесно. По дяволите! Котенце, което си играе с лъва. Щеше да я смачка само с една лапа. Натисна бутона на вътрешния телефон.

— Тичия, никакви разговори с госпожица Уайът.

— Здравата те изпоти, а? — вметна меко Миднайт.

Джошуа се ядоса.

— Купувай всички акции на Уайът! И изчезвай оттук, върви по дяволите!

Но адвокатът остана на мястото си и само се изсмя.