Ан Мейджър
Непокорната Хъни (15)

Четиринадесета глава

— Не може да влезете там!

По дяволите! И болницата и всичките й идиотски правила!

Джошуа блъсна стъклената врата. Три фигури с бели престилки се опитаха да го спрат. Но той ги избута. На земята се разсипа табла със стерилни инструменти.

Видя Миднайт. Беше като мъртъв върху кървавата носилка. Докторите и сестрите се суетяха наоколо. Подготвяха го за операция.

Сърцето му сякаш се пръсна на хиляди малки парченца. Никога досега не бе виждал приятеля си така безпомощен. Безжизнен. Около очите му имаше засъхнала кръв. Носът му бе счупен, а устата изкривена в безумна гримаса. Кървав белег пресичаше челото му. Лицето му бе нарязано от стъкла. Една сестра бръснеше смолистата му коса.

Джошуа стисна безжизнените му пръсти и си спомни как по същия начин докосна ръката на баща си. Това, което го довърши, бе малката найлонова торбичка, която някой пъхна в ръцете му. Отвори я и целият се разтрепери. Пръстенът и часовникът на Джони. Студена пот изби по челото му. Слепоочията му запулсираха. Всичко пред очите му се замъгли. Краката му омекнаха и трябваше да му помогнат, за да стигне до чакалнята.

Минаха часове. Беше загубил представа за времето. Плуваше в страшния кошмар на миналото, което се преплиташе с ужаса на настоящето…

Беше единадесетият му рожден ден. Първият ден в онова гадно училище. Цяла банда улични хлапета, два пъти по-едри от него, го пресрещнаха до чешмата в двора. Хвърлиха го към нашарената с мръсни рисунки стена и се смяха, защото той беше малък, непознат, чужд и безпомощен. Подиграваха му се, блъскаха го, подхвърляха го безмилостно един към друг, а той се чувстваше все по-малък и замаян, докато му стана толкова зле, че започна да повръща. Това ги накара да му се присмиват още повече. Тогава се появи Миднайт, по-висок, по-силен от всички и още по-лош от тях. С изключение на очите. Там светеше нещо друго. Побойниците избягаха. А Миднайт остана с него завинаги. До днес. Досега.

Той го научи да се бие. Научи го да оцелява. Беше единственият, който разбираше мъката му и винаги бе готов да му помогне. Каква горчива ирония! Последният опит на Джони да прогони мрака от душата му, вероятно щеше да му коства живота! Джошуа знаеше, че не го заслужава. Демоните предизвикаха смъртта на единствения човек, когото обичаше. Така, както го накараха да наскърби и прогони Хъни. Както го накараха да разбие сърцето й с жестоките думи, че е била употребена само като жена.

Той обичаше Миднайт. Обичаше и Хъни. Собствената му дъщеря не искаше да живее с него. Но той обичаше и нея.

Мрачните демони в душата му разбиха всичко. Би дал живота си да бъде на мястото на Миднайт. Да умре вместо него.

След това дойде Лейси. И всичко се обърка още повече. Защото зад нея стоеше едно тъничко деветгодишно момче със смолиста коса и бял кичур над дясното слепоочие.

Лейси изглеждаше уморена, изплашена, безсилна.

Джошуа се сети за опасния убиец, който вървеше по следите й.

— Защо не си в самолета за Бразилия?

— Не можах да тръгна, след като чух за катастрофата. Не мога да изоставя Джони… защото… Просто не мога. — Тя притисна момчето към себе си. — Това е Джо — прошепна едва чуто.

Джошуа погледна черните очи на детето и дъхът му спря.

„Миднайт, който толкова обичаше децата, има син!“

А заради него сигурно никога няма да научи това. Лейси и синът й бяха в голяма опасност. Ако нещо се случеше, смъртта им щеше да бъде отново по негова вина.

— Той е в кома и никой не знае дали ще оживее.

Джошуа закри лице с ръце. Погълна го вцепеняващо отчаяние.

Седеше и чакаше. Лейси беше тук, но без Хъни той се чувстваше страшно самотен.

Погледна часовника. Операцията продължаваше вече пет часа. Мили боже! Това чакане беше убийствено. Горчива мисъл мина през главата му — ех, ако наистина можеше да умре!

По някое време остана сам. Лейси и Джо отидоха да хапнат нещо. Вратата се отвори. Дочу леки стъпки. Не му беше до компания сега! Все пак погледна ядосано натрапника. Някаква жена, цялата осветена от светлината зад нея. Изглеждаше като ангел с ореол. Косата й пламтеше, огненочервена. Лицето й бе в сянка. Но той знаеше коя е.

— Джошуа…

— Върви си!

А искаше да падне на колене и да я помоли да остане. Тя приближи още повече и се усмихна. Онази усмивка, която винаги щеше да обича.

Господи! Знаеше ли какво прави с него?

— Защо, по дяволите, поне веднъж не ме послушаш? — попита я грубо Джошуа. Затвори очи и ори лице в ръцете си да не я вижда. — И откъде разбра къде съм?

— Хедър ми се обади. Съжалявам, не знаех за Миднайт. Как е той?

— Зле. Все още е в операционната.

— Той е силен мъж.

— Дори и най-силните мъже са хора.

— Радвам се, че си го разбрал.

Настъпи тишина. Джошуа мажеше да чуе оглушителното биене на сърцето си.

— Слушай, не искам да стоиш тук.

— Знам. — В гласа й прозвуча ридание.

Вратата се отвори и влезе хирургът, хубава жена също с червена коса и тъмни очи. Прелисти някаква дебела папка и седна.

— На два пъти щяхме да го изтървем. Преляхме му кръв. Стабилизира се. Отстранихме няколко парченца метал и кости от хипоталамуса в мозъка. Имал е дяволски късмет. Няколко сантиметра встрани и щяха да бъдат нарушени жизненоважни функции. Сетне раните по краката, ребрата и лицето бяха лесни. Ако преживее нощта, има петдесет процента шанс да оживее. Операцията мина по-добре от очакванията ни. Но…

— Но какво?

— Дори да няма сериозно увреждане на мозъка, ще възникнат проблеми.

— Какви по-точно?

— Дезориентация, може би частична амнезия. В случаи като този, не може да се прогнозира.

„Миднайт щеше да живее! Имаше петдесет процента шанс!“

Само това беше от значение! И Лейси ще бъде с него.

Хирургът си отиде и Джошуа погледна Хъни. Лицето й бе бледо, зелените очи — огромни. Сякаш изпълваха цялото й лице. Тя пак се усмихна. О, боже, Миднайт беше жив, но той бе загубил Хъни!

Болката от тази мисъл го накара да бъде груб.

— Благодаря ти, че дойде.

— Аз… не мога да остана. — Гърлото й бе сухо и тя говореше с мъка. — Баща ми побесня, когато разбра, че идвам при теб…

— Ами, отивай си.

— Зная, че не ме искаш. Довиждане, Джошуа.

— Защо изобщо дойде?

Сълзи се стичаха по лицето й. Той дочу шепота й като в сън.

— Джошуа, съжалявам. За всичко, което направих. Аз те наскърбих, обидих те. Извини ме. Разбирам защо ме мразиш.

Лицето й бе изкривено от непоносима болка, същата, която разкъсваше сърцето му.

„Остави я да си върви!“

Как? Нали животът му ще бъде празен, опустошен и безсмислен. Беше живял достатъчно дълго така.

Той стана бавно.

— Не те мразя.

— Аз… исках само да се убедя, че си добре. Сега вече знам… — Тя натисна дръжката на вратата.

— Добре съм. Но няма да бъда, ако си отидеш.

— Какво каза?

— Че съм луд, ненормален глупак. Хъни, обичам те!

— Не мога да повярвам…

— Обичам те! Съжалявам повече от теб. За много неща — за това, че се напих и те нараних повече, отколкото баща ти — мен. Затова, че се скарах снощи с Миднайт заради теб. Той се ядоса и катастрофира.

— Ние също сме виновни…

— Не. Вие двамата се опитахте да ме спасите. — Джошуа въздъхна и я притисна към себе си. — Толкова си хубава.

— Не съм нищо особено…

— В моя луд свят, ти си единственото истинско нещо.

— Никога няма да бъда достатъчно слаба, че да облека прилепнала рокля от трико.

— Изглеждаш великолепно, особено гола. Ще ти подаря изумруди. Искам в леглото да носиш само тях.

— А аз искам твоята любов — притисна се към него Хъни. Сияеше.

Той почувства огън да се разлива по вените му. Сърцето му оглушително биеше. Галеше червената коса, докосваше нежно лицето й.

— Не знаех, че мога да желая някого толкова силно. Мисля, че те обичам от първия миг, в който те видях. Обичах те дори, когато разбрах коя си. Ти ме накара да престана да мразя. Бях заслепен от желанието си за мъст, но ти прокара светъл лъч в мрака. О, Хъни, толкова години живях в тъмнина…

Тя погали с пръст устата му.

— Не можах да понеса мисълта, че те губя. Затова дойдох. Трябваше да те видя. Страхувах се, че обвиняваш себе си за катастрофата…

— А баща ти? — попита Джошуа.

— О, не се тревожи. Сега Естела е на моя страна и ще се опита да му повлияе. Но дори и никога да не ми прости, аз те обичам и не бих те оставила за нищо и заради никого. — Хъни погали косата му. — На времето се ожених за Майк и си мислех, че искам да спася света. Сега за пръв път започвам да разбирам коя съм, какво наистина искам и не ме интересува дали някой одобрява това, или не. Защото зная, че ти си до мен. Никога не съм си представяла, че ще се влюбя в мъж като теб. Обичам те толкова много, че всичко останало няма значение. И за Марио ще бъде по-добре. Той се нуждае от баща.

— А аз и Хедър се нуждаем от теб — довърши Джошуа и я целуна. Отначало нежно, сетне силно, така че не останаха никакви съмнения за чувствата му. — Не те заслужавам. Никога няма да бъда достатъчно добър за теб.

Целуна я отново и див огън се разля по тялото му. С тази целувка сякаш предаде душата си на единствената жена, която обичаше. Тя беше чудесна. И беше негова, само негова.

Топлината на любовта и огънят на новата надежда ги обгърнаха и те потънаха в дълбините на споделените си чувства.