Ан Мейджър
Непокорната Хъни (13)

Дванадесета глава

Мощната кола на Джошуа гърмеше по нощните улици. Караше прекалено бързо, но опитно. Фаровете осветяваха стените на красивите викториански къщи, когато вземаше острите завои. Гумите свистяха. Хъни знаеше, че е безразсъдно, но й харесваше. Защото в кръвта й пулсираше влудяващо желание.

В косите й се преплитаха хладният нощен вятър и лъчите на луната. Направиха последния завой и се заизкачваха по Телеграф Хил. Тя усети почти осезаема физическа болка в стомаха си. Този мъж я караше да се чувства дива. Толкова дива и смела, че да застане на ръба на най-високата пропаст и да литне.

Джошуа спря пред гаража. Изгаси мотора, наведе се и я взе в прегръдките си. Притисна я към седалката и я зацелува така страстно, че дъхът й спря. Ръката му галеше врата й, сетне лицето. Премина по шията и потърси гърдите й.

Вратата на гаража се отвори. Колата потъна в кадифената тъмнина. Най-сетне бяха сами. Далеч от света и хората. С трепереща ръка той разкопча копчетата на гърба й и роклята се свлече по раменете.

— Да се качим горе — прошепна глухо.

Тя не можеше да говори. Следите от пръстите му изгаряха кожата й. Ръцете й се плъзнаха под ризата, погалиха гърба му и слязоха надолу.

Влязоха в къщата. Спалнята бе на петия етаж. Хъни погледна колебливо към стълбите, водещи нагоре. По стените висяха модернистични картини, нашарени от сребърна лунна светлина в полусенки. Неземни, странни, уплашени лица я гледаха от платната. И тя бе уплашена.

Това беше Джей Кей Камерън. Врагът на баща й. Нейният собствен враг. Всичко беше лудост. Но по-силен от лудостта и страхът бе копнежът й да бъде с него.

— Имаш голяма къща — едва продума Хъни. — Сигурно ще се загубя.

— Тук винаги съм бил самотен. До тази нощ. Докато дойде ти.

— И аз бях самотна, Джошуа. Повече отколкото можеш да си представиш.

— Но сега имаш мен. — В очите му като че ли тлееше заплаха.

Целувката им продължи цяла вечност, докато накрая той прошепна:

— Спалнята е на петия етаж. Има асансьор.

Ръцете й се плъзнаха по сакото му.

— Джошуа, ти си единственият мъж на света, с когото се чувствам така.

— А ти си единствената жена.

Тя бавно свали сакото от раменете му. То падна на стъпалата. Стигнаха втория етаж, където имаше великолепната скулптура на гола жена.

— Колко е красива!

— Ти си красива — прошепна със задъхан глас Джошуа, обгърна я и отново я зацелува. — Много красива. И гореща. Никога не съм срещал по-гореща жена.

Небитието сякаш дебнеше някъде напред. Парапетът на стълбата й изглеждаше нестабилен и крехък. Но силните му ръце я държаха здраво и тя почувства повече желание, отколкото страх, когато той откопча и последното копче. Ръцете му се плъзнаха по голия й гръб, до кръста и после по гърдите. Сетне коприната се свлече в краката й и разкри великолепното й тяло. Носеше силно изрязани зелени бикини.

Хъни се наведе над перилата.

— Мислех, че се страхуваш от височини — прошушна той.

— Реших да живея опасно — отвърна предизвикателно тя. — По-интересно е.

— Невинаги.

— Ти знаеш.

Джошуа посегна и смъкна презрамките на сутиена.

— Не искам да страдаш.

„Но ще страдам, когато ме разкриеш. Може би ще ме унищожиш.“

Хъни го погледна смело в очите. Тази нощ искаше да предизвика съдбата. Единственото, което имаше смисъл, бе изгарящото желание, което изпитваше към този мъж.

Беше мъж, лишен от любов, лишен от всичко хубаво и светло на света. Беше това, от което бе бягала цял живот. Но чувстваше самотата му като своята собствена.

Тя се хвърли в прегръдките му и тялото й сякаш се сля с неговото. А когато сложи глава на гърдите му, почувства трепет и възбуда. Погали го с тръпнещи пръсти. Дъхът му спря. Повдигна главата й, за да види очите й. Те бяха уплашени, но блестяха от нетърпение. В тях имаше съмнение, колебание и нежност.

Мълчанието им бе заредено със страст. Хъни развърза копринената вратовръзка. Съблякоха се мълчаливо. Отпуснаха се на килима и Джошуа я покри с тялото си. Дъхът му я изгаряше. Ръката му намери гърдите й. Горещите му устни преминаха по кожата й, докато я погълна огънят, който изгаряше и самия него.

Но, преди да я обладае, той я потопи в тъмната всепоглъщаща вълна на своята странна нежност. В един миг тя осъзна обърканата самота на този тъжен, суров мъж, която означаваше загуба на своето аз, нещо като смърт.

В белия огън на страстта му Хъни се роди отново. До тази нощ не знаеше коя е и какво иска. Сега вече знаеше. Знаеше, че нищо повече няма да има значение в живота й, освен Джошуа.

Върховният миг на отдаването я разтърси. Ръцете й обвиха шията му и тя се притисна към него. Искаше да се слеят без остатък.

Джошуа я притисна към себе си и тя остана да лежи в копринената тъмнина, разтърсвана от тръпките на своето и неговото тяло.

Той я прегръщаше силно и гледаше към стъкления таван, сякаш изучаваше звездите. Хъни си напомни, че беше имал много, много жени. Жени, далеч по-привлекателни и желани от нея.

Джошуа беше твърд мъж. Сигурно бе глупаво от нейна страна да мечтае, че може да го промени. Да мисли, че нейната любов ще успее да смекчи омразата му, когато открие коя е.

Но сега не съжаляваше за това, което се случи, дори ако никога повече нямаше да се повтори.

Джошуа заспа, а тя дълго лежа будна до него. Навън просветля. Хъни стана безшумно, облече се и слезе тъжна по стълбите, защото знаеше, че когато открие коя е, никога повече няма да я обича. Тя ще бъде последната жена на света, която ще пожелае.

 

 

В мига, в който видя големия изумруд на витрината на бижутерийния магазин, Джошуа знаеше, че ще го купи. Защото беше точно като нейните очи.

— Колко струва? — попита продавачката, когато му го подаде.

Тя назова някаква космическа цифра, но той дори не мигна. Извади кредитната си карта и я подаде. Бързаше за срещата със съпругата на Уайът, но като видя пръстена, реши да спре, въпреки закъснението.

Обикновено купуваше бижута за раздяла. Сега беше различно.

Защото жената, за която го купуваше, беше различна.

Споменът за сладкото й тяло, за любовта й, за чувството, което изпита снощи, когато бе с нея, го изпълни с болка. И копнеж. Не проумяваше властта, която Хъни Родригес имаше над него. Знаеше, само че не може да живее без нея.

Преди сексът винаги беше нещо, което можеше да контролира и планира. Беше като апетит, който задоволяваше, когато бе гладен. Разбира се, доставяше му удоволствие и той губеше доста време в търсенето му. Но нямаше нито една жена, която да бе притежавал истински. Която да е била негова.

Преди. Снощи нейната дива страст и собствената му реакция го удивиха. Имаше нещо повече от притежанието на тялото й. Омразата си бе отишла от сърцето му и го изпълваше някакво ново чувство. Не знаеше как да го нарече.

Знаеше, само че ще помоли Хъни да се омъжи за него.

Годежният пръстен беше в джоба му, когато тръгна към хотела на Уайът. Трябваше да обсъди още няколко детайла с госпожа Естела Уайът, преди да подпише.

Спря за миг на стълбите, водещи към стъклената врата. Дузина червени знамена с герба на Уайът се развяваха на пилоните. Не можеше да ги погледне. Тези омразни знамена над хотела, който някога бе гордостта и радостта на собствения му баща. Спомни си как бе идвал тук преди. Тогава всички се отнасяха към малкия Джошуа като към принц.

Но най-добре си спомняше как Уайът разори баща му и обърка целия им живот. Спомняше си и дългите години, през които живя с една-единствена мечта — отмъщение.

Това беше минало. Днес, заради Хъни, то бе загубило своята ужасяваща сила.

Нещо бе станало с него. Не беше сигурен какво, но знаеше, че цени много повече това ново чувство в сърцето си. Знаеше, че да бъде с Хъни струва повече от отмъщението. А също, че всички стари мрачни, горчиви спомени се отдръпват от пътя му. Може би раните му ще заздравеят? Може би след време демоните, които го измъчват, ще си отидат завинаги?

Хъни го бе помолила да прости на Хънтър Уайът.

Тъкмо щеше да влезе, когато зърна голямата зелена кола. Бомбата! Нейната кола.

Усмихна се, като видя как бе паркирала. Сигурно беше някъде наблизо. Забрави за срещата и се запъти към колата. Както винаги вратата не бе заключена и вътре бе пълно с всевъзможни боклуци. Когато се оженят, ще трябва да наеме най-малко две прислужнички, за да вървят след нея.

Огледа се, но не я видя никъде. Времето за паркиране бе изтекло, затова пусна още половин долар в автомата. След като свърши с Естела Уайът, ще се върне и ще я почака. Нямаше търпение да я попита ще се омъжи ли за него.

Обърна се към хотела и в същия миг я видя да слиза по стълбите. Тя спря на третото сгънало. Беше бледа и като че ли уплашена. Вдигна леко очилата си, с оня жест, който винаги разтапяше нещо дълбоко в душата му.

Само че днес това го поля като студен душ.

Най-сетне разбра защо усмивката й му бе позната. Най-сетне разбра коя е всъщност.

Някъде далеч в спомените му една жена с бял анцуг, зацапано лице и тюрбан на главата се усмихваше по същия начин. Сесилия Уайът! Жената от болницата.

Беше толкова очевидно! Защо ли не беше я познал досега!

Хъни приближи и посегна към него. Той се отдръпна, стомахът му се сви. Тя погледна в очите му и ръката й замръзна.

Господи, та тя знаеше кой е от самото начало! Беше усетила, че има невероятно влияние над него още първия миг в болницата. Знаеше, че може да го разнежи, да го обърка, да го използва. И се бе постарала да влезе в живота му и да го впримчи в мрежите си. Всичко, което бе правила, всичко, което бе казвала, беше лъжа! А той се бе влюбил в нея като първия глупак. Хвана я за ръката и я помъкна по стълбите.

— Какво става, Джошуа?

— Искаш да знаеш какво става ли? Ти ще ми кажеш, Сесилия Уайът!

Тя затвори очи. Лицето й се сви като от ужасна болка, но това вече не можеше да му подейства. В него бушуваше яростта. Беше използвала чара си, за да го омагьоса и през цялото време беше лъгала! Толкова ловко беше лъгала!

„Използвай или ще бъдеш използван!“

Спомни си — беше го предупредила, че ще го спре.

— Ти беше страхотна. Дяволски добра! А изпълнението ти снощи беше върхът! Не се учудвам, че избяга на сутринта. Обзалагам се, че си примирала от смях!

Червените знамена плющяха над тях. Лицето му притъмня още повече.

От очите й потекоха сълзи.

— Не! Обичам те, Джошуа! Наистина те обичам…

— Стига!

Дали се досещаше как сълзите и безочливите й лъжи късаха сърцето му? Би дал всичко на света, думите й да бъдат истина. Защото сега, когато знаеше коя е, когато знаеше, че завинаги е загубена за него, той знаеше също, че иска единствено и само любовта й.

Хъни свали очилата си. Пълните със сълзи очи бяха огромни и преливаха от мъка. Преди би го поразило, сега — не. Това беше игра. Хвана треперещата й ръка и пъхна документите в нея.

— Можеш да кажеш на хората, за които работиш, че всичко е свършено. — Бръкна в джоба си и извади малката кутийка. — Тук има нещо. Винаги давам на жените, с които съм спал, подарък, когато им казвам сбогом. — Лицето му потъмня още повече. — Изхарчих повече от обикновено, но няма значение. Ти го заслужи, Хъни.

Кръвта се дръпна от лицето й. Алените знамена продължаваха да се веят над тях и сякаш пълнеха със сенки потъмнелите й празни очи.

Тя се люшна към него. Той я прихвана, преди да падне и за миг останаха притиснати един към друг. Държеше я и се мразеше, че я желае, че не може без нея. Когато се отдръпна, видя една сълза да се стича по бледата й буза.

Беше много добра актриса! Най-добрата. Използва го. Обърка го. Промени всичко в него. А той, глупакът, продължаваше да я обича.

— Джошуа… Ужасно бъркаш. Моля те, трябва да ми повярваш… Миналата нощ исках да ти кажа истината, но се страхувах. Нека да ти обясня.

— Не давам пукната пара за лъжите ти! Ще разоря баща ти. Ще го уморя — просъска той. — Но знай, че човекът, когото най-много искам да унищожа, си ти.

Обърна се и тръгна.

— Джошуа, моля те… — настигна го гласът й, слаб, далечен, любим.

Този глас, пълен с копнеж и сълзи, разкъса сърцето му наистина като кука. Най-трудното нещо, което някога бе правил, бе да продължи да върви, без да се обърне.