Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Honey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 41гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2011)
Корекция
tanqdim(2014)
Форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Ан Мейджър. Непокорната Хъни

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-110-191-7

История

  1. —Добавяне

Пролог

Защо е толкова трудно да кажеш „извинявай“? Да си признаеш, когато не си прав?

Лицемерка! Желанието й да се завърне у дома нямаше нищо общо с благородството. Хъни потръпна и заизкачва стълбите от розов мрамор. Беше ранна пролетна вечер в Пасифик Нейтс, прекрасния стар квартал на Сан Франциско с великолепни къщи, накацали по стръмните склонове. Далече долу, откъм тъмните гори на Пресидио, под моста Голдън Гейт пълзеше виолетова мъгла.

Както обикновено въздухът бе мек, изпълнен с ухание на жасмин. В тъмнеещото индигово небе просветваха първите ярки звезди. Околностите излъчваха някакво необикновено очарование, като на кино. Очарованието на съвършенството, към което баща й се бе стремял през целия си добре организиран живот.

Хъни се поколеба пред масивната врата. Не беше сигурна, че е добре дошла и това я плашеше.

Беше хладно за май и тя съжали, че не бе облякла нещо по-дебело от тънката памучна блуза и зелените къси панталони. Дрехи, които баща й нямаше да одобри. Не че щяха да му харесат износените ботуши или зелената шапка с широка периферия, която скриваше косата й. Той винаги беше казвал, че прилича единствено и само на артистичната си майка и никак, ама никак — на него.

Тя натисна звънеца с треперещи пръсти и отстъпи крачка назад. Все още не беше късно да избяга. Погледна очуканата си зелена кола, която бе кръстила „Бомбата“. За секунди щеше да изчезне с нея. Явно старите й инстинкти и страхове бяха все още живи. Напусна този дом преди тринадесет години. Избяга от тиранията на баща си. Така мислеше тогава. Омъжи се за един свободомислещ човек и заживя бохемски, нееснафски живот. Такъв, какъвто майка й сигурно би одобрила. Но не и баща й.

Когато я лиши от наследство, тя се бе смяла с предизвикателно безгрижие. Поне си даде вид, че е така.

Но сега Майк беше мъртъв и Хъни започваше да осъзнава, че животът й с него е бил просто на инат. Това завръщане с цел одобряване бе само първата стъпка от мъчителния процес на самоосъзнаването.

Натисна звънеца отново.

Отвори й облечена в бяла униформа японка. Не я познаваше. Би трябвало да се досети, че прислугата е нова.

— Аз съм Сесилия Родри… Сесилия Уайът. Дъщерята на господин Уайът.

Лицето на икономката остана безизразно. Сякаш не бе много изненадана, че дъщерята на господин Уайът не е по-фина, по-хубава, по-елегантна. С една дума — идеална, като него.

— Аз съм… учителка. Е, не точно тук, в тази луксозна обител за богати и разглезени хора, а в едно от покварените и опасни предградия…

Вратата се отвори по-широко.

— Добре дошли.

Хъни се усмихна на иронията, която прозираше в тези думи. „Добре дошли“ на прага на дома, който никога не бе чувствала свой.

Премина покрай сюрреалистичното платно, което майка й бе нарисувала през последните дни на нерадостния си брак и влезе в огромна бяла стая с бели дивани, бели стени и кристални огледала в позлатени рамки. Спомни си, че баща й не се отличаваше с особена толерантност. Към никого. Прислугата идваше и си отиваше. Жените също. Беше имал три съпруги, майка й бе втората. Всичките му деца го бяха напуснали.

Студената гостна зашеметяваше с разточителното си безсрамно великолепие от мрамор, килими, антики и скъпи дамаски. В центъра на стаята висеше огромна златна клетка с бял папагал.

Беше като сцена на опера, а не място за живеене. А колко топлина и небрежен безпорядък имаше в тази стая през ранното й детство! Заради големите прозорци и доброто осветление майка й я бе превърнала в ателие. Хъни помнеше мириса на бои и терпентин, великолепието на ярките, чувствени багри по хаотично разхвърляните платна. Тя и брат й Рейвън обичаха да гледат как майка им рисува. Ателието бе нещо като убежище, където се криеха от баща си.

Папагалът радостно забърбори, когато по белите мраморни стълби заслиза нейната млада мащеха. Естела бе хубава, както винаги, и блестяща почти колкото обстановката. Беше известна. Пишеше статии за хайлайфни вестници и списания, а Хъни ги поглъщаше с интерес, който не би признала никому.

Мащехата й носеше бяла копринена рокля и тежко златно колие. Притежаваше рядък чар, който би привлякъл вниманието, дори ако наоколо бе пълно с най-прочути особи.

— Сесилия, скъпа… Ама че… изненада. — Гласът й бе студен и недружелюбен. — Седни, чувствай се като у дома си.

„Невъзможно! Тук, в тази къща, с теб и спомена за мъртвата ми майка…“

Хъни изгледа скъпите бели дивани и остана права до клетката. Естела се приближи и я докосна с тънките си фини ръце с убийствено червен маникюр, като я подкани да седне. Пръстите и бяха леденостудени.

— Стаята, къщата, направила си чудеса — рече Хъни. Чувстваше се като бедна роднина сред тази елегантност и разкош.

— Това е единственото, което мога да правя — дойде хладният отговор. Естела изчисти невидима прашинка от бялата сатенена възглавница. — Както знаеш, баща ти обожава съвършенството. — Погледът й се плъзна от зелената шапка през смачканата блуза и панталони до износените ботуши.

— Да. Затова се ожени за теб.

— Благодаря — отвърна мащехата й, продължавайки да я оглежда. — Не бива да криеш косата си. Нито да носиш дрехи на големи цветя.

— Знам… Наддадох цели пет килограма… след смъртта на Майк. Всеки ден си казвам, че започвам диета. Но сега е краят на учебната година и нямам никакво време.

— Ти не трябва да преподаваш.

Хъни настръхна.

— Напротив, трябва!

— О, да, забравих, твоята високоценена независимост. За да докажеш на всички, че не се нуждаеш от парите и името на Уайът. Можеше да изпратиш поне Марио при баба му.

Устните на Хъни се свиха при споменаване името на доведения й син.

— Не се разбират.

— Но ти не си му майка… Защо не излезем заедно по магазините? Бих ти помогнала да подновиш гардероба си — рязко смени темата Естела.

— Не мога да си го позволя.

— Бих ти помогнала и с пари.

— Не. — Хъни огледа ярките цветове на стената. — Радвам се, че си оставила платното на мама.

— Майка ти беше добър художник. А платното е великолепно.

„Великолепно! Точно затова си го оставила я!“

Естела взе една бяла роза и започна да си играе с нея.

— Не се ли изморяваш само да подреждаш къщата, да организираш светски партита, да правиш баща ми щастлив?

— Ако имах професия, ако бях художник или учител… Но жена в моето положение не се нуждае от кариера.

— И богатите жени имат интереси.

— Като дъщеря на майка си, сигурно си права. — Естела започна да къса нервно розата. На килима изпопадаха листенца и тя позвъни на икономката.

В стаята отново се почувства напрежение. След като боклукът бе изчистен и останаха сами, Хъни заговори:

— Естела, знам, че не искаш да ме виждаш.

— Само заради разговори… като този. Защото винаги си разстройвала баща си със своята войнственост и нападателност. С претенциите си да бъдеш социално осъзната. А не може ли да бъдеш просто по-добра?

— Войнствена, нападателна! Аз? — извика Хъни и скочи от канапето.

— Не те съдя. Извинявай. Виж какво, баща ти вече не е същият. Няма да понесе твоите удари.

— Какво му е?

— Сърцето. Напоследък много му дойде.

— И аз, но повече не издържам. Да живеем в един град и да не си говорим дори по телефона! Научавам какво прави единствено от вестниците.

— Трябваше да помислиш за това по-рано.

— Избягах заради себе си, исках да имам свой живот. Ще ми позволиш ли да го видя?

— Естествено, не е нужно да ме питаш. Той очаква разговор. Струва ми се чух телефона да звъни. — Тя се намръщи, сякаш това я притесняваше. — Но сигурно вече е свършил. Ще го потърся.

Естела излезе и Хъни се заразхожда нервно из стаята. Не смееше да се погледне в огромните огледала. Знаеше, че те ще отразят както небрежното й облекло, така и всички несъвършенства на фигурата й.

Нападателна, значи! Не и тя! Та нали през целия си живот се стараеше да бъде мила, бореше се за правата на онеправданите, на нещастните и бедните! Войнствена! Също не. Беше го надживяла преди много, много години. Но дълбоко в сърцето си чувстваше, че в мига, в който влезе тук, отново се превърна в онова нещастно, изпълнено с ярост, вечно несъгласно дете, което никога не свикна с разкоша. Искаше да докаже, че може да живее и без него. Копнееше да намери своето място под слънцето.

Хъни отиде до полуотворения прозорец и чу ядосания глас на баща си откъм плувния басейн. Отвори вратата и излезе на балкона. Но не отиде до парапета, страхуваше се от височини.

Баща й погледна нагоре. Хубавото му лице бе ядосано и намръщено както в деня, в който се скараха и тя напусна дома. Хъни му махна. Той се намръщи още повече и очите му помръкнаха. Лицето му се изкриви. Усмивката й в миг се стопи и тя несъзнателно пристъпи към парапета. Очите й се замъглиха. Задъха се. Би трябвало да знае предварително колко безнадеждно е всичко. Как можеше да се надява на прошка!

Баща й остави бавно телефона на масичката и направи една несигурна крачка.

Сетне изведнъж се хвана за гърдите и падна безжизнен в басейна. Тялото му веднага потъна.

О, господи! Беше получил сърдечен удар! Само появата й бе достатъчна да го убие!

Хъни забрави страха си от височини и хукна по стълбите. Хънтър Уайът лежеше на дъното с лице, обърнато надолу. Естела викаше нещо от прозореца.

— Обади се на Бърза помощ! — изкрещя Хъни и скочи в басейна. Сграбчи баща си и го затегли към плитката част. Икономката и Естела и помогнаха да го извадят. Беше тежък, трите едва го обърнаха.

Тя потърси пулс, но не откри. Отвори устата му и се опита да долови някакво дишане. Нищо. Запуши носа му и започна да му прави изкуствено дишане. Сетне замасажира гръдния кош, като се молеше мълчаливо на бога, докато чу сирената на Бърза помощ.

Седна на тревата, вкочанена и трепереща, мокра до кости, напълно изтощена. Гледаше облечените в бяло мъже, които се бореха да върнат баща й към живота.

Лицето му бе пепелявосиво. Беше напълно безжизнен.

Естела й донесе хавлия и някакъв бял анцуг.

— Преоблечи се.

Погледна я с невиждащи, неразбиращи очи и тя настойчиво я побутна.

— Хайде, моля те!

Подчини се машинално като робот. Когато се върна, облечена в огромния анцуг, увила косата си с кърпа, санитарите вкарваха носилката с баща й в линейката. Тя тръгна след тях, но безжичния телефон на масичката иззвъня. Взе го, без да се замисли.

— Ало! — стресна я груб, безцеремонен мъжки глас. — Искам да говоря с Уайът. Той ми затвори преди малко. Звънях, но даваше заето.

Хъни бе толкова отчаяна, че дори не се ядоса на грубостта на непознатия.

— Съжалявам. Не може да се обади.

— Дяволите го взели! Кажете на това копеле…

— Това… копеле — задави се тя в сълзи — току-що получи сърдечен удар. Кой се обажда?

— Предайте му, че ще трябва да измисли нещо повече от сърдечен удар, за да спре Джей Кей Камерън!

— Няма да мога, господин Камерън!

Хъни остави телефона, изтича и се качи в линейката.

Господи! Мили боже! Как може човек да бъде толкова безчувствен? Който и да е той!

Устните на баща й бяха бели, лицето му — още по-сиво. Тя докосна ледените му бузи и се усъмни дали все още е жив.

— По-добре седнете и си сложете колана, госпожо — посъветва я някой.

Как не можа да направи нищо, за да му помогне? Ами ако умре, без да е разбрал, че неговата несъвършена, непокорна дъщеря винаги тайно е мечтала да бъде точно такава, каквато той иска. Джей Кей Камерън беше забравен. Хъни бе сигурна, че ако баща й умре, ще трябва да обвинява единствено себе си. Тя го уби, защото предпочете майка си дори и след смъртта й. Никога не се съгласи с него за нищо. Бунтуваше се срещу начина му на живот, срещу брака му с Естела. Омъжи се за неподходящ човек, само и само да го ядоса, защото претендираше, че е различна, с друг морал и други ценности в живота. И никога не призна, че всъщност се бе възхищавала от него.

Много години след като се бе омъжила за Майк, разбра, че баща й бе получил първия си сърдечен удар в нощта, когато тя избяга. Оттогава той никога не я потърси. Нито тя него.

Да, ако баща й умреше, щеше да бъде по нейна вина.