Мери Хигинс Кларк
Деца из града (92)

91

Както винаги, Оупъл почувства растящото напрежение, което я обземаше при всяко минаване покрай табелата „Добре дошли в Риджууд“. Изглеждаме съвсем различно, опита да се успокои тя, като приглади новата си синьо-бяла моряшка рокля с доста строга кройка, шпиц деколте, дълги ръкави и тънко коланче. Обувките и дамската й чанта бяха в тон с роклята. Единствените украшения по нея бяха герданчето от перли и венчалният й пръстен. Косата й беше подстригана и боядисана само преди няколко часа. Всеки пепеляворус кичур беше част от безупречна прическа. Големи, синкави слънчеви очила криеха очите и леко променяха контурите на лицето й.

— Изглеждаш наистина елегантно — одобрително се бе произнесъл Бик, преди да излязат от „Уиндам“. — Не се тревожи. Няма абсолютно никаква вероятност Лий да те познае. А какво мислиш за мен?

Той беше облечен в крепирана бяла риза с дълъг ръкав, светлокафяв летен костюм с едноредно закопчаване и раирана вратовръзка в бяло, светло и тъмнокафяво. Сега цялата му коса беше сива. Въпреки че я бе оставил малко по-дълга от обикновено, този път я бе сресал така, че нямаше и следа от къдриците, с които на младини толкова се бе гордял. Беше избръснал космите по външната част на китките си. Въобще имаше, вид на уважаван църковен деятел.

Колата зави по улица „Туин Оукс“.

— Това беше розовата къща — саркастично отбеляза Бик. — Опитай се да не споменаваш отново за нея и не наричай малкото момиче Лий. Наричай я Лори, когато сега говориш с нея, което в никакъв случай не трябва да продължи дълго.

На Оупъл й се щеше да напомни на Бик, че тъкмо той я бе нарекъл Лий в предаването, но не посмя. Вместо това тя си преговори наум думите, които щеше да каже на Лори, когато се изправеха лице в лице.

На алеята бяха спрени три коли. Едната от тях разпознаха, че е на икономката. Втората, БМВ-то, беше на Сара. Но третата, „Олдсмобил“ с нюйоркска регистрация — чия ли беше тя?

— Има някакъв посетител — каза Бик. — Може би това е начинът Господ да ни осигури свидетел, който, ако стане нужда, да потвърди, че Лий се е срещнала с нас.

Беше точно пет часът. Полегатите лъчи на следобедното слънце хвърляха светли петна по зелената морава и проблясваха между сините листенца на хортензиите около къщата.

Бик спря на алеята.

— Ще останем само за минута, дори да настояват за по-дълго.

Но последното нещо, което би хрумнало на Сара, беше да покани семейство Хокинс да останат за повече. Заедно с Лори и Джъстин те седяха в кабинета, а усмихнатата Софи, която дълго беше прегръщала Лори, в момента правеше чай.

Докато Лори бе събирала багажа си, Джъстин беше изненадал Сара с предложението си да ги придружи.

— Мисля, че ще е по-добре да бъда с вас, когато Лори ще влезе отново вкъщи — обясни той. — Не очаквам задължително нежелателна реакция, но тя не е била в този дом цели пет месеца и хиляди спомени ще нахлуят в съзнанието й. Можем да идем заедно до апартамента ми да си взема колата, а после ще карам след вас.

— Освен това искаш да си край нея, ако случайно се появят някакви проблясъци, нали? — добави Сара.

— Това също.

— Впрочем ще се радвам, ако дойдеш. Мисля, че се боя не по-малко от Лори от това прибиране у дома.

Сара несъзнателно беше протегнала ръка и Джъстин я беше поел.

— Сара, когато Лори започне да излежава присъдата си, искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш и за собственото си психическо състояние. Не трябва да се притесняваш. Поне не от мен. Сигурен съм, че не го искаш. Но ще бъде много тежко.

За момент, докато чувстваше топлината на ръката му около своята, Сара усети, че по-малко я е страх от всичко — от реакцията на Лори при прибирането вкъщи, от процеса, който започваше следващата седмица и в който щеше да застане до Лори, за да чуе как тя се признава за виновна в убийство.

Когато се звънна на вратата, Сара почувства благодарност, че Джъстин е до нея. Лори, която допреди малко щастливо бе развеждала доктора из къщата, изведнъж се разтревожи.

— Не искам да виждам никого.

Софи промърмори:

— Десет към едно, че са онези двамата.

Сара прехапа устни от раздразнение. Господи, тези хора вече прекаляваха. Тя чу как преподобният Хокинс обясняваше на Софи, че търсят някаква кутия, съдържаща важни книжа, която по грешка са донесли в Ню Джърси.

— Ако бих могъл само да сляза до мазето и да я взема, ще сме ви много благодарни — рече той.

— Това са хората, които купиха къщата — обясни Сара на Лори и Джъстин. — Не се притеснявайте. Няма да ги поканя да влизат, но все пак трябва да им кажа няколко думи. Сигурно са забелязали колата ми.

— Не мисля, че трябва да си правиш труда да ставаш — възрази Джъстин, дочувайки шума от приближаващи се стъпки във вестибюла. Миг по-късно Бик вече стоеше на вратата, придружен от Оупъл.

— Сара, мила, извинявай много. Става дума за едни книжа, от които моят счетоводител се нуждае спешно. А, това Лори ли е?

Лори седеше на дивана до Сара. Тя се изправи.

— Сара ми каза за вас и мисис Хокинс.

Бик не помръдна от мястото си.

— Очаровани сме да ви видим, Лори. Сестра ви е прекрасно момиче и много ни е говорила за вас.

— Наистина е прекрасно момиче — повтори Оупъл — и ние сме толкова щастливи, че купуваме тази чудесна къща.

Бик погледна към Джъстин.

— Преподобният Хокинс и неговата съпруга д-р Донъли — промърмори Сара.

За нейно облекчение, след като се поздравиха с Джъстин, Хокинс рече:

— Няма да ви пречим. Ако е възможно само да слезем и да потърсим онези документи, а после сами ще се изпратим до вратата. Довиждане на всички.

През следващата минута-две Сара си даде сметка, че семейство Хокинс бяха успели да помрачат радостта от завръщането на Лори у дома. Лори остана мълчалива и напълно безучастна, когато Джъстин непринудено заразказва за детството си в австралийската овцеферма.

Сара се зарадва, когато той прие поканата за вечеря.

— Софи е сготвила като за цяла армия — рече тя.

Очевидно Лори също искаше Джъстин да остане.

— Чувствам се по-добре, когато сте тук, д-р Донъли.

Вечерята се оказа неочаквано приятна. Хладината, която Хокинс бяха внесли, изчезна, докато ядяха фазана с ориз, приготвен от Софи. Джъстин и Сара пиеха вино, Лори — „Перие“. По време на кафето, Лори тихичко се извини. Когато отново слезе долу, тя носеше малка чанта.

— Докторе — каза тя, — нищо не мога да направя. Трябва да се върна с вас и да спя в клиниката. Съжалявам, Сара, обаче знам, че нещо ужасно ще ми се случи в тази къща, и не искам да оставам тук тази нощ.