Мери Хигинс Кларк
Деца из града (86)

85

— Горе-долу преди месец Кейт ми се обади, за да ми съобщи, че има още една личност, някакво девет или десетгодишно момче, което иска да разговаря с мен — рече Джъстин Донъли на Сара. — Както знаеш, оттогава Кейт отрича да й е известно каквото и да било за това.

Сара кимна.

— Да, знам. — Време беше да му каже, че с Брендън Муди се бяха разбрали в интерес на Лори да се пледира за смекчаващи вината обстоятелства. — Взех решение — започна тя.

Докато слушаше, очите му не слизаха от лицето на Сара. Ако бях художник, помисли си той, бих нарисувал това лице и бих озаглавил картината „Скръб“.

— Така че виждаш ли — заключи Сара, — психиатрите, представляващи държавата, вярват, че Лори е била сексуално насилвана като дете и има основателни признаци за наличие на болестта „множествена личност“. Убедени са, че съдебните заседатели ще й съчувстват и че е малко вероятно тя да бъде осъдена за предумишлено убийство. Но и обвинението за хладнокръвно непредумишлено убийство може да я вкара в затвора за тридесет години. От друга страна, ако пледира за убийство от втора степен, извършено с умисъл, но в изблик на основателна ревност, най-многото, на което могат да я осъдят, са десет години. От съдията ще зависи дали ще получи задължителни пет години без право на условни. А може да й даде пет години с право на условни и да е навън след година-две. Нямам право да разигравам на хазарт почти тридесет години от живота на Лори.

— Как може да се признае за виновна за престъпление, което не си спомня да е извършила? — попита Джъстин.

— Напълно е възможно според закона. Изявлението й ще бъде, че въпреки отсъствието на спомен за престъплението заедно с адвоката й са преразгледали доказателствата и са съгласни, че извършителката е тя.

— Колко време още можеш да отлагаш?

Гласът на Сара прозвуча неуверено.

— Какъв ще е смисълът? Според мен, ако не друго, то най-малко самото прекратяване на натиска върху Лори да си спомни, може да се окаже от полза за нея. Така че да оставим това.

— Не, Сара. — Джъстин бутна назад стола си и се отправи към прозореца, но после съжали, че го е направил. В далечния край на градината Лори стоеше в солариума с опрени на стъклената стена ръце и с поглед, устремен навън. Дори оттук той можеше да усети в нея тъгата на уловена птичка, копнееща да полети. Обърна се към Сара.

— Дай ми още малко време. Кога смяташ, че съдията ще й разреши да се прибере вкъщи?

— Следващата седмица.

— Добре. Свободна ли си тази вечер?

— Чакай да видим. — Сара говореше бързо с явното усилие да овладее емоциите си. — Ако се прибера у дома, нищо друго не ме очаква, освен едното от две неща: или семейство Хокинс ще дотърчат с още някои от вещите си и ще настояват да ме изведат на вечеря, или Софи, която много обичам, ще е там и ще рови из гардеробите на родителите ми, освобождавайки ме по този начин от работата, която все отлагам — да раздам дрехите. Третата алтернатива е да се опитам да подготвя блестяща защита на Лори.

— Е, със сигурност имаш приятели, които да те канят навън.

— Имам много приятели — съгласи се Сара. — Добри приятели, а също и братовчеди. Страхотни хора, които искат да помогнат. Но, разбираш ли, в края на деня нямам никакво желание да започна да обяснявам на всеки какво става. Не мога да издържам да слушам и празни увещания как нещо ще се появи и всичко ще се оправи. Не мога да понасям да ми се говори, че всичко това не би се случило, ако преди време Лори не бе отвлечена. Знам. И именно това ме побърква. А, да, и още не искам да слушам, че баща ми е бил към седемдесетте, а майка ми е прекарала тежка операция няколко години преди катастрофата и прогнозите не са били обещаващи, така че може би е било Божия благословия, че те са си отишли заедно. Виждаш ли, приемам всичко това. Само че не искам да го слушам.

Джъстин знаеше, че и най-малката успокоителна дума ще докара Сара до плач. Той не желаеше това да става. Лори щеше да дойде всеки момент.

— Щях да ти предложа да вечеряш с мен тази вечер — рече меко. — А тук има нещо, което ми се ще да видиш.

От папката на Лори той извади една снимка с размери осем на десет. Цялата беше замрежена от бледи линии.

— Това е увеличение на снимката, която Лори накъса в деня, когато постъпи в клиниката — обясни. — Човекът, който я възстанови, свърши добра работа. Кажи ми какво виждаш на нея.

Сара погледна надолу към снимката и очите й се разшириха.

— На предишния вариант не си личеше, че Лори плаче. И това дърво. Тази порутена къща. А онова отзад какво е, обор ли? В Риджууд не съществува подобно място. Къде е правена тази снимка?

После тя се намръщи.

— Я чакай малко. Лори ходеше на забавачка три следобеда в седмицата. Често водеха децата на екскурзии до паркове или езера. Такива ферми има около Хариман Стейт парк. Но защо тази снимка я е разстроила толкова много?

— Ще се опитам да разбера — обеща Джъстин и тъкмо включваше видеокамерата, когато Лори отвори вратата.

Лори насила погледна към снимката.

— Курникът зад фермата — прошепна тя. — Лоши неща се случват там.

— Какви лоши неща, Лори — попита Джъстин.

— Недей да говориш, глупако. Той ще разбере и знаеш какво ще ти се случи.

Сара заби нокти в дланите си. Това беше глас, който не бе чувала досега — млад, силен, момчешки. Лори се намръщи. Въпреки че лицето й изглеждаше като да бе изгубило очертанията си, устата й беше решително стисната. Едната ръка бе уловила другата.

— Здравей — рече Джъстин непринудено. — Ти си нов. Как се казваш?

— Прибирай се вътре — прозвуча котешкият глас на Леона. — Слушай, докторе. Знам, че тая деспотична Кейт се е опитала да ме пренебрегне. Обаче няма да стане.

— Леона, защо винаги създаваш проблеми? — попита Джъстин.

Сара усети, че той пробва нова тактика. Гласът му беше враждебен.

— Защото хората вечно се опитват да ме прекарат. Вярвах на Алън, а той ме направи за посмешище. Повярвах и на теб, когато ни каза да си водим дневник, а ти постави тази снимка вътре.

Косата на Лори падаше върху лицето й. Тя я отмяташе назад с несъзнателно сластно движение.

— Не е възможно. Ти не си намерила тази снимка в дневника си, Леона.

— Разбира се, че я намерих там. Точно по същия начин, по който намерих онзи проклет нож в чантата си. Бях толкова красива, когато отидох при Алън да си разчистим сметките. Той изглеждаше толкова спокоен, че дори не го събудих, а сега хората ме обвиняват, защото е мъртъв.

Сара не смееше да помръдне. Не прави нищо, рече си тя. Не я разсейвай.

— Опита ли се да го събудиш? — Със същия тон Джъстин спокойно можеше да съобщи прогнозата за времето.

— Не. Щеше да види той тогава. Искам да кажа, нямаше начин да се измъкна. Кухненският нож, който липсваше. Сара. Софи. Доктор Карпентър. Всички искаха да знаят защо съм го взела. Аз не съм го вземала. После Алън се подигра с мен. Знаеш ли какво реших да направя? — Тя не дочака отговор. — Щях да му дам да се разбере на този тип. Щях да се самоубия пред очите му. Нека после се измъчва заради това, което ми е сторил. Нямаше смисъл да продължавам да живея. Повече нищо не можеше да ме зарадва.

— Ти отиде в неговата къща и големият прозорец беше отворен, нали?

— Не. Аз не влизам през прозорци. Вратата на терасата към кабинета. Ключалката не захваща добре. Той си беше вече легнал. Влязох в стаята му. За бога, имаш ли цигара?

— Разбира се. — Донъли изчака, докато Леона се настани удобно назад в стола със запалена между пръстите цигара, преди да попита: — Какво правеше Алън, когато влезе вътре?

Устните й се разтегнаха в усмивка.

— Хъркаше. Можеш ли да повярваш? Да се размина с най-великото изпълнение в живота си. Свит в леглото като малко дете, с ръце, обгърнали възглавницата, с разрошена коса, той хъркаше. — Гласът й поомекна и стана неуверен. — Моят татко хъркаше. Мама казваше, че това е единственото нещо в него, което би искала да промени. Можеше и мъртвец да събуди, когато започнеше да хърка.

Да, помисли си Сара, вярно.

— И ти държеше ножа?

— А, това ли? Оставих чантата си на пода до леглото. В това време ножът беше вече в ръката ми. Сложих ножа отгоре върху чантата. Бях толкова изморена. И знаеш ли какво си помислих?

— Кажи ми.

Гласът напълно се промени и се превърна в този на четиригодишната Деби.

— Помислих си как, след като се върнах от къщата с курника, никога не позволих на татко да ме прегърне, така че легнах на леглото до Алън, а той въобще не разбра, просто продължи да хърка.

— Какво стана после, Деби?

О, моля те, Господи, помисли си Сара.

— Тогава се уплаших, ужасих се, че той ще се събуди, ще се разгневи и ще ме прати при декана отново. Затова станах и се измъкнах на пръсти. А той никога не разбра, че аз съм била там.

Тя се изсмя щастливо като малко момиченце, което е направило някаква беля, но се е измъкнало безнаказано.

Джъстин заведе Сара на вечеря в ресторант „Ниъри“ на улица „Ийст Фифти Севън“.

— Идвам често тук — рече Джъстин, докато сияещият Джими Ниъри бързаше към тях, за да ги посрещне. Джъстин представи Сара. — Ето посетител, когото трябва да поугоиш, Джими.

На масата той каза:

— Струва ми се, че имаше достатъчно тежък ден. Искаш ли да чуеш нещо за Австралия?

Сара не можеше да повярва, че е в състояние да изяде до последната хапка сандвича с пържола и пържените картофки. Когато Джъстин поръча и бутилка „Чианти“, тя се възпротиви.

— Хей, ти можеш да се прибереш и пеша, а аз трябва да карам.

— Знам. Все още е само девет часът. Ще си направим дълга разходка до моя апартамент и ще пийнем там кафе.

 

 

Ню Йорк през една лятна вечер, мислеше си Сара, докато седяха на малката тераса в неговия апартамент и отпиваха от еспресото. Лампите по дърветата, обграждащи таверната на улица „Грийн“, гъстата зеленина, конете и файтоните, минувачите. Всичко това беше свят далеч от залостените стаи и затворническите решетки.

— Нека поговорим за случилото се — рече Сара. — Имали някаква вероятност това, което ни каза Лори днес, или по-точно Деби — че само е легнала до Алън Грант и после го е оставила спящ, — да е истина?

— Доколкото е известно на Деби, това със сигурност е истина.

— Имаш предвид, че е възможно Леона да се е появила, когато Деби се е канела да си тръгне?

— Леона или друга личност, с която още не сме се срещали.

— Разбирам. Стори ми се, че Лори си спомни нещо, когато видя снимката. Какво ли може да е то?

— Мисля, че е имало курник там, където е била държана Лори през двете години на отвличането й. Тази снимка й е напомнила за нещо, което се е случило на това място. С течение на времето може и да успеем да разберем какво е било то.

— Но времето направо лети. — Сара не бе подозирала, че може да се разплаче, докато не усети сълзите да се търкалят по бузите й. Тя притисна ръце към устата си, като се опитваше да потисне напиращите стенания.

Джъстин я прегърна и нежно рече:

— Поплачи си, Сара.