Мери Хигинс Кларк
Деца из града (74)

73

— Хората, които купиха къщата ни, май лазят по нервите на Сара — рече Лори на д-р Донъли.

Джъстин остана изненадан.

— Не съм забелязал такова нещо.

— Да, Сара каза, че прекалено много се навъртат наоколо. Трябва да се настанят в къщата през август, а поискали позволение да започнат преустройството.

— Някога гледала ли си ги по телевизията, Лори?

Тя поклати глава.

— Не обичам такъв вид предавания.

Джъстин изчака. На бюрото му лежеше докладът от лекаря, който водеше изкуствотерапията. Малко по малко в скиците на Лори се оформяше някакъв смисъл. Последните шест работи бяха колажи и във всеки тя бе включила две характерни сцени. Едната показваше люлеещ се стол, върху който имаше дебела пухкава възглавница, а до него фигура на изправена жена; другата — дебелостволо дърво с големи разперени клони пред някаква къща без прозорци.

Джъстин посочи изображенията върху листовете.

— Спомняш ли си да си правила това?

Лори ги погледна с безразличие.

— Разбира се. Не ме бива много като художник, нали?

— Ще се научиш. Лори, погледни този люлеещ се стол. Можеш ли да го опишеш с думи?

Видя как тя се отнася нанякъде. Очите й се разшириха. Тялото й се напрегна. Но той не искаше някоя от другите й личности да му попречи.

— Лори, опитай.

— Боли ме главата — прошепна тя.

— Лори, ти ми имаш доверие. Ти току-що си спомни нещо, нали? Не се страхувай. Направи го заради Сара, довери ми това нещо, остави го да излезе навън.

Тя посочи люлеещия се стол, стисна устни и притисна ръце към тялото си.

— Покажи ми, Лори. Ако не можеш да говориш, тогава ми покажи какво се е случило.

— Добре. — Отново детският глас.

— Добро момиче си ти, Деби. — Джъстин чакаше.

Тя се захвана с крака отдолу за бюрото му и наклони стола си назад. Ръцете й се прилепиха към тялото, сякаш притиснати от някаква външна сила. Отпусна стола напред, после отново го наклони назад. Лицето й беше сгърчено от страх. „Божията благодат, как сладко звучи това“, запя тя с треперещ детски гласец. Столът се клатеше и потропваше, сякаш наистина беше люлеещ се. С извитото си тяло и неподвижни ръце тя наподобяваше малко дете, седнало в скута на някого. Джъстин погледна към най-горната рисунка. Това беше то. Възглавницата всъщност беше нечий скут. Малко момиченце, държано от някого и пеещо, докато столът се люлее. Напред-назад. Напред-назад.

„… и чудото ще ме отведе у дома.“ Столът спря да се клати. Очите й отново се затвориха. Дишането й стана учестено и мъчително. Тя се изправи и се повдигна на пръсти, за да покаже, че някой я взема на ръце. „Време е да се качваме горе“ — рече с плътен глас.