Мери Хигинс Кларк
Деца из града (71)

70

В средата на март Карън Грант пътуваше към Клинтън, като се надяваше това да й е за последен път. Седмици наред след смъртта на Алън тя прекарваше съботните дни из къщата, като преглеждаше вещите, трупани в нея през шестте години брачен живот, избираше мебелите, които искаше да вземе в апартамента си в Ню Йорк, а за останалите се бе уговорила с един агент да ги прибере. Бе продала колата на Алън, а къщата беше предоставила за продан. Днес в местната църква щеше да има заупокойна служба в негова памет.

На следващия ден заминаваше за Сейнт Томас за четири дни. Докато караше бързо към тунела в Ню Джърси, тя си мислеше колко би било хубаво да се махне от всичко, макар и за кратко. Условията на пътуването бяха чудесни. Беше поканена във Френчман Рийф — едно от любимите й места.

Едуин също щеше да бъде там. При мисълта за него пулсът й се ускори и без да усети, тя неволно се усмихна. След няколко месеца вече нямаше да има нужда да се крият.

Службата беше същата като при погребението. Объркващо беше да се слушат всичките тези хвалебствия за Алън. Карън усети, че плаче. Луиз Ларкин, която седеше до нея, я прегърна.

— Само ако ме бе послушал — прошепна й Карън. — Предупреждавах го, че това момиче е опасно.

След службата имаше прием в дома на Ларкин. Карън винаги се бе възхищавала на къщата им. Беше на повече от сто години и бе великолепно реставрирана. Напомняше й за къщите в Коупърс таун, където живееха приятелите й от училище. Беше израснала в ремарке и още си спомняше как едно от децата в училище я бе попитало присмехулно дали родителите й предоставяха подвижната хралупа да бъде снимана за коледни честитки.

Семейство Ларкин бяха поканили не само членове на факултета и на административния състав, но и доста студенти. Някои от тях изказваха горещи съжаления за смъртта на Алън; други разказваха известни случки от неговия живот. Очите на Карън се навлажниха, докато обясняваше колко все повече й липсва Алън с всеки изминал ден.

В другия край на стаята четиридесетгодишната Вера Уест — най-новият член на учителския колектив, беше прегърнала чаша с бяло вино. Кръглото й, приятно лице беше обградено от къса, естествено къдрава кестенява коса. Тъмни очила скриваха пъстрите й очи. Те не й служеха за корекция на зрението. Страхуваше се, че погледът й е прекалено издайнически. Тя отпиваше полека от виното, като се опитваше да забрави как само преди няколко месеца на факултетското събиране Алън, а не жена му стоеше в отсрещния край на стаята. Вера се надяваше, че взетата отпуска по болест ще й помогне да се пребори с бушуващите чувства, за които никой не трябваше да подозира. Докато отмяташе с ръка кичура коса, който винаги успяваше да падне на челото й, тя си спомни думите на един поет, живял през деветнадесети век: „Неизречената никога тъга е най-непосилното ни бреме“.

Луиз Ларкин се приближи до нея.

— Толкова е хубаво, че си отново сред нас. Много ни липсваше. Как се чувстваш? — Очите на Ларкин гледаха изпитателно.

— Много по-добре, благодаря ти.

— Грипът е доста изтощителна болест.

— Да, така е. — След погребението на Алън Вера бе избягала във вилата си на Кейп Код. Грипът беше извинението, с което се бе обадила на декана тогава.

— Карън всъщност изглежда доста добре за човек, когото наскоро е сполетяла такава непоправима загуба, не мислиш ли, Вера?

Вера поднесе чашата към устните си, отпи и после рече спокойно:

— Карън е прекрасна жена.

— Искам да кажа, че ти си отслабнала толкова много и лицето ти е толкова изпито. Кълна се, ако бях случаен човек и трябваше да позная коя от двете ви е вдовицата, веднага щях да посоча теб.

Луиз Ларкин стисна ръката на Вера и се усмихна състрадателно.