Мери Хигинс Кларк
Деца из града (66)

65

Сара прекара безсънна нощ. Събитията от деня преминаваха пред очите й: смразяващите писъци на Лори; накъсаната снимка; полицаите на вратата; Лори, отведена в белезници; после Джъстин, който се кълнеше, че ще я освободи под свое попечителство, докато следваха полицейската кола към Клинтън. Вече се развиделяваше, когато накрая Сара успя да заспи неспокоен, тежък сън, в който сънуваше съдебни зали и обвиняеми, признати за виновни.

Тя се събуди в осем часа, взе си душ, облече светлокафява кашмирена блуза, подходящи панталони и тъмнокафяви ботинки, после слезе долу. Софи вече беше в кухнята. Кафето я чакаше на печката. На масата имаше кана с прясно изстискан портокалов сок. Плодовата салата от портокали, грейпфрут, ябълки и пъпеш беше красиво подредена в купа „Тифани“. Филийки хляб бяха наредени до тостера.

Всичко изглежда толкова нормално, помисли си Сара. Като че ли мама, татко и Лори ще слязат всяка минута. Тя посочи към тостера.

— Софи, помниш ли как татко наричаше това нещо? Тостеробойна и е бил прав.

Софи кимна. Кръглото й, гладко лице изразяваше притеснение. Тя наля сок в чашата на Сара.

— Тревожих се снощи — ще се прибереш, а мен ме няма тук. Лори наистина ли искаше да влезе в болница?

— Тя явно схващаше разликата между клиника и затвор. — Сара потърка челото си. — Нещо се е случило вчера. Не зная какво е било, но Лори твърди, че вече никога няма да прекара дори една нощ в стаята си. Софи, ако онази жена, която бе дошла да огледа още веднъж къщата, я иска, ще й я продам.

Не последва възражението, което очакваше. Вместо това Софи въздъхна.

— Мисля, че може би си права. Това вече не е щастлив дом. Може би е прекалено да очакваме, че отново ще стане такъв след всичко, което се случи през септември.

Това, че Софи се съгласи с нея, й дойде като облекчение, но и като удар. Сара допи на един дъх сока и преглътна заседналата в гърлото й буца.

— Ще си изпия само кафето и стига толкова. — Изведнъж я прониза една мисъл: — Сигурна ли си, че прибра всички парчета от снимката, която Лори накъса вчера?

Устните на Софи се извиха в победоносна усмивка.

— Нещо повече. Сглобих ги. — И тя донесе творението си. — Виж, възстанових снимката върху лист хартия и когато се убедих, че всичко е наред, залепих парчетата с лепило. Лошото е, че късчетата са толкова малки, че лепилото е избило отгоре. Не се вижда кой знае какво.

— Но това е само една снимка на Лори като малка — рече Сара. — Надали тя я е накарала да се разстрои толкова много. — Разгледа я, после безпомощно сви рамене. — Слагам я в куфарчето си. Д-р Донъли иска да я види.

С тревожни очи Софи видя Сара да избутва стола си назад. Беше се надявала, че сглобяването на снимката ще се окаже по някакъв начин от полза и ще разкрие какво бе предизвикало истеричния припадък на Лори. Тя си спомни нещо и бръкна в джоба на престилката си. Но то не беше там. Разбира се, че не беше. Кламерът, който бе свалила от едно от късчетата, беше останал в джоба на престилката, която носеше вчера. Най-вероятно не беше от значение, реши тя, докато наливаше кафе в чашата на Сара.