Мери Хигинс Кларк
Деца из града (63)

62

В понеделник сутринта, десет дни след погребението на съпруга й, Карън Грант влезе в туристическата агенция, понесла в ръце огромен куп писма.

Ан Уебстър и Кони Сантини бяха вече там. Те за кой ли път обсъждаха факта, че Карън не ги бе поканила да я придружат на лекия обяд, въпреки че ясно бяха чули как председателят на колежа й бе казал, че поканата се отнася за всички близки приятели, които бяха присъствали на службата.

Ан Уебстър още не можеше да намери отговора за този пропуск.

— Сигурна съм, че е само защото Карън беше толкова разстроена.

Кони не споделяше това мнение. Тя беше убедена, че Карън не е искала някой от преподавателите във факултета да започне да ги разпитва за туристическата агенция. Ами че Ан Уебстър съвсем честно щеше да си признае, че бизнесът не върви добре от няколко години. Кони беше готова да заложи последния си долар, че пред колежанската общност Карън беше представила нещата така, като че ли „Глобъл Травъл“ мереше сили с „Перило Туърс“.

Спорът приключи с пристигането на Карън. Тя ги поздрави набързо и рече:

— Деканът изпратил да приберат пощата от къщата. Събрала се е ужасна купчина. Предполагам, че повечето от писмата са съболезнователни. Не ми се четат, но май няма да ми се размине.

С дълбока въздишка тя седна зад бюрото си и се пресегна към ножа за рязане на хартия. Няколко минути по-късно изпищя:

— О, боже мой!

Кони и Ан подскочиха и се втурнаха към нея.

— Какво има? Какво се е случило?

— Обадете се в полицията в Клинтън — промълви Карън. Лицето й беше бяло като тебешир. — Още едно писмо от Лори Кениън, подписано с „Леона“. Този път обаче това смахнато момиче заплашва да убие мен.