Мери Хигинс Кларк
Деца из града (56)

55

„Църквата на въздушния път“ се ръководеше от дванадесетчленен събор, който се събираше всяка първа събота на месеца. Не всички от членовете одобряваха бързите промени в религиозното предаване, за които настояваше преподобният Боби Хокинс. „Кладенецът на чудесата“ най-вече беше като анатема за председателя на събора.

Зрителите бяха приканвани да напишат от какво чудо се нуждаят. Писмата се пускаха в кладенеца и малко преди заключителния химн преподобният Хокинс протягаше ръце над тях и се молеше молбите да бъдат чути. Понякога той канеше някой от членовете на телевизионното паство, който особено се нуждаеше от чудо, да дойде в студиото за специална благословия.

— Рътланд Гарисън сигурно се обръща в гроба си — рече на Бик председателят на събора по време на месечната сбирка.

Бик студено го измери с поглед.

— Даренията нали се увеличават непрекъснато?

— Да, но…

— Какво но? Повече пари за болницата и за старческия дом, повече пари за сиропиталищата в Южна Америка, които са под мое покровителство, повече вярващи, отправили молитви към Господа.

Той плъзна поглед по лицата на членовете на събора.

— Когато приех тази длъжност, обещах, че ще разширя нашата дейност. Прегледах архивите. През последните няколко години размерът на даренията сериозно е намалявал. Вярно ли е това?

Отговор не последва.

— Вярно ли е това? — прогърмя той.

Няколко глави кимнаха.

— Много добре. Тогава предлагам този, който не е съгласен с мен, да се смята против мен и да бъде отстранен от тази августейша управа. Заседанието е закрито.

Той излезе от залата и тръгна по коридора към кабинета си, където Оупъл преглеждаше пощата за „Кладенеца на чудесата“. Тя хвърляше по един поглед на молбите и отделяше по-интересните, за да може Бик да ги прочете в ефир. После писмата се събираха накуп, за да бъдат изсипани в „Кладенеца на чудесата“. Даренията се трупаха на друга купчина, която Бик също щеше да прегледа.

Оупъл се боеше да му покаже писмото, което бе отделила настрана.

— Започват да виждат светлината, Карла — осведоми я той. — Започват да разбират, че моят път е предопределен от Бога.

— Бик — плахо се обади тя.

Той се намръщи.

— В този кабинет никога не трябва да ме…

— Знам. Съжалявам. Просто… прочети това. — Тя постави несвързаното писмо на Томасина в протегнатата му ръка.