Мери Хигинс Кларк
Деца из града (51)

50

Лори се събуди от дълбокия си сън чак в дванадесет и петнадесет на обяд във вторник. Тя отвори очи и огледа познатата стая. Объркваща смесица от гласове кънтеше в главата й. Някъде плачеше дете. Две жени си крещяха една на друга. Едната викаше: „Бях му много ядосана, но го обичах и не исках това да се случи“.

Другата отвръщаше: „Казах ти да си стоиш вкъщи онази нощ. Глупачка. Виж сега какво й стори“.

Не аз разправих на всички, че той е мъртъв. Ти си глупачката.

Лори запуши с ръце ушите си. О, господи, дали това не беше само сън? Наистина ли Алън Грант беше мъртъв? Дали някой беше повярвал, че тя може да го е извършила? Полицейското управление. Килията. Камерите, който я снимаха. На нея ли се бе случило всичко това? Къде е Сара? Тя стана от леглото и се втурна към вратата.

— Сара! Сара!

— Скоро ще се върне. — Познатият глас на Софи, успокояващ, гальовен. Софи тъкмо се качваше по стълбите. — Как се чувстваш?

Лори изпита облекчение. Гласовете в съзнанието й спряха да се карат.

— О, Софи. Радвам се, че си тук. Къде е Сара?

— Трябваше да отиде до службата си. Ще се върне след няколко часа. Приготвила съм ти прекрасен обяд — бульон и салата от риба тон, точно както ги обичаш.

— Ще изпия само бульона. Слизам след десет минути.

Тя влезе в банята и пусна душа. Вчера бе прала чаршафи и дрехи, докато се къпеше. Колко странно. Нагласи кранчето така, че струята да стане силна и да масажира схванатите мускули на врата и раменете й. Тежестта и болката в главата й, последица от успокоителните, започнаха да се разнасят и в съзнанието й бавно изплува ужасът на това, което се бе случило. Алън Грант, прекрасният, сърдечен човек, беше убит с липсващия кухненски нож.

Сара ме попита дали съм вземала ножа, помисли си Лори, докато спираше водата и излизаше изпод душа. Уви се с една голяма хавлиена кърпа. После намерих ножа в чантата си. Някой трябва да го е взел от стаята ми, същият човек, който е написал онези отвратителни писма.

Тя се зачуди защо вече не изпитва съжаление за Алън Грант. В края на краищата той беше толкова мил с нея. Когато отвори вратата на гардероба и започна да се двоуми какво да облече, изведнъж разбра. Редицата пуловери. Мама беше с нея при купуването на повечето от тях.

Мама, чиято радост се състоеше в това да дава и да дава. Привидният ужас на татко, когато се върнеха вкъщи с пакетите. „Значи субсидирам търговията на дребно.“

Лори изтри сълзите си и облече дънки и един пуловер. След като си загубил двама души като мама и татко, едва ли ще имаш сили да скърбиш за някой друг.

Тя застана пред огледалото и среса косата си. Наистина се нуждаеше от подстригване. Но днес не можеше да си запише час. Хората щяха да я гледат и да си шушукат зад гърба й. Но аз не съм направила нищо, рече тя на отражението си в огледалото. Отново ясният, болезнен спомен за мама. Колко пъти беше повтаряла: „О, Лори, толкова приличаш на мен, когато бях на твоята възраст“.

Но мама никога не бе имала този угрижен, уплашен поглед в очите си. Устните на мама винаги бяха готови да се усмихнат. Мама правеше хората щастливи. И никога не бе причинила тревоги или болка някому.

Хей, защо ти е да поемаш цялата вина? — подметна саркастично един глас. — Карън Грант не искаше Алън. Тя непрекъснато си намираше извинения, за да остане в Ню Йорк. През половината от времето той ядеше пица. Той имаше нужда от мен. Само че все още не го знаеше. Мразя Карън. Искам тя да умре.

Лори отиде до бюрото си.

След няколко минути Софи почука на вратата и каза с разтревожен глас:

— Лори, обядът ти е готов. Добре ли си?

— Би ли ме оставила на мира? Проклетият бульон няма да се изпари, нали? — Ядосана, тя сгъна писмото, което току-що бе написала, и го прибра в плика.

Пощенският раздавач дойде около дванадесет и половина. Тя го забеляза от прозореца и когато той се отправи към къщата, изтича долу и отвори външната врата.

— Аз ще взема пощата. А тук има едно писмо за изпращане.

Докато Лори затваряше вратата, Софи се показа от кухнята.

— Лори, Сара не иска да излизаш навън.

— Ами че аз не излизам навън. Само прибрах пощата. — Лори сложи ръка на рамото на Софи. — Софи, нали ще стоиш с мен, докато Сара се върне? Не искам да оставам сама.