Мери Хигинс Кларк
Деца из града (41)

40

Ето това се нарича гръм от ясно небе, помисли си Алън Грант, докато затваряше телефона след разговора със Сара. Гласът й звучеше толкова сърцераздирателно. И как иначе? Майка й и баща й бяха починали преди пет месеца, а малката й сестра беше изпаднала в нервен срив.

Алън влезе в кухнята. В единия ъгъл на големия бюфет бяха подредени запасите с алкохол. С изключение на редовната бутилка бира вечер той не беше от хората, които обичат да пият сами. Сега обаче си наля обилно количество водка и извади леда. Не беше си направил труда да вечеря и водката изпари гърлото и стомаха му. Щеше да е добре да вземе нещо да хапне.

В хладилника имаше само остатъци отпреди. Той отхвърли с гримаса мисълта, че те могат да му послужат за вечеря, и извади от фризера обичайната замразена пица.

Докато я топлеше, отпиваше от водката и продължаваше да се упреква, че бе оплескал нещата с Лори Кениън. И деканът Ларкин, и д-р Йовино бяха силно впечатлени от категоричния отказ на Лори. Деканът беше изтъкнал: „Алън, мис Кениън е напълно права, когато твърди, че всеки от блока, където живее, е могъл да използва пишещата й машина, а сходството в почерците едва ли би могло да е доказателство, че тя е авторката на тези писма“.

Сега те си мислят, че аз съм предприел нещо, което би могло да навлече неприятности на колежа, помисли си Алън. Чудесно. И как ще се оправям с нея в час до края на семестъра? И въобще има ли някаква вероятност да съм сбъркал?

Докато вадеше пицата от фурната, той рече на глас: „Не е възможно да бъркам. Лори е написала тези писма“.

Карън се обади към осем.

— Скъпи, мислех си за теб. Как вървят нещата?

— Боя се, че не особено добре. — Говориха около двадесет минути. Когато накрая затвориха, Алън се почувства по-добре.

В десет и половина телефонът отново иззвъня.

— Наистина съм добре. Боже, хубаво е, когато човек си изплаче каквото му тежи. Сега ще си взема приспивателно и отивам да си легна. Ще се видим утре. — После добави: — Обичам те.

Пусна радиото, натисна копчето на „самоизключване“, настрои станцията и се унесе в момента, в който си легна.

Алън Грант не чу тихите стъпки, не усети фигурата, която се надвеси над него, не се събуди дори когато ножът прободе гърдите му. В следващия момент шумът от разлюлените завеси заглуши последните му мъчителни хриптения, докато издъхваше.