Мери Хигинс Кларк
Деца из града (36)

35

Лори лежеше в леглото и четеше вестник, когато Сара пристигна в болницата. Беше неделя по обед. Лори поздрави радостно сестра си.

— Здрасти. О, донесла си ми дрехите. Страхотно. Сега ще се облека и ще отидем в клуба да обядваме.

Когато преди час бяха говорили по телефона тя беше настояла тъкмо за това.

— Сигурна ли си, че няма да ти дойде много? — попита Сара загрижено. — Вчера ти беше доста зле.

— Може би на теб ще ти дойде много. О, Сара, защо не се преместиш някъде, без да ми оставяш новия си адрес? Един господ само знае колко неприятности ти създавам. — Тя се усмихна едновременно с тъга и съжаление.

Сара се наведе и я прегърна.

Докато идваше насам, Сара не знаеше какво да очаква. Но това беше истинската Лори, която се тревожеше да не обезпокои околните и винаги беше готова да се забавлява.

— Изглеждаш наистина добре. Отдавна не съм те виждала такава — рече тя искрено.

— Явно са ми дали нещо, защото спах като пън.

— Обикновено приспивателно. Д-р Карпентър ти го е предписал заедно с антидепресант.

Лори се наежи.

— Сара, не искам да ми се предписва каквото и да било, а той все го прави. Знаеш, че мразя такива хапчета. Но ще направя следното: ще започна да пия тези лекарства, само че никаква терапия повече. Никога.

— Все пак той трябва да проверява какви са резултатите от лечението.

— Може и по телефона. Нямам нищо против.

— Лори, знаеш, че д-р Карпентър се консултира за лечението ти с един психиатър от Ню Йорк — д-р Донъли. След като няма да го посещаваш повече, би ли ми позволила поне да разговарям с него?

— О, Сара, не ми се иска, но ако това ще те направи щастлива… — Лори скочи от леглото. — Хайде да се махаме оттук.

 

 

В клуба приятели ги поканиха на масата си. Лори яде с апетит и изглеждаше весела. Като я гледаше, на Сара й беше трудно да повярва, че вчера самата тя беше на ръба на нервна криза заради нея. Потръпна, като се сети как плака, докато говореше по телефона с този мил професор Грант.

След като си тръгнаха от клуба, Сара не пое направо към къщи. Вместо това се насочи тъкмо в обратната посока.

Лори повдигна вежди.

— Накъде?

— На около десетина минути е от нас. Глен Рок. Построили са няколко жилищни блока, за които разправят, че са чудесни. Помислих, че няма да е лошо да им хвърлим един поглед.

— Сара, не е ли по-добре да си вземем нещо под наем? Имам предвид, че може да решиш например да започнеш работа в някоя адвокатска кантора в Ню Йорк? Имала си такива предложения. Мястото, където ще живеем, трябва да е удобно на теб, не на мен. А ако ме приемат в професионалната лига по голф, това означава, че едва ли ще се задържам много на едно място.

— Няма да започна работа в адвокатска кантора, Лори. Като гледам семействата на жертвите, като виждам мъката и гнева им, знам, че не мога да работя за другата страна и да търся вратички в закона, за да помагам на престъпници да се измъкнат. Ще спя по-спокойно, ако пращам убийците зад решетките, а не ако ги защитавам.

 

 

Имаше един апартамент на три нива, който и двете харесаха.

— Добре измислено — отсъди Сара. — Въпреки че си обичам нашата къща, тези модерни бани са нещо съвсем друго. — Тя се обърна към агента, който ги развеждаше из апартаментите: — На път сме да продадем къщата си. Когато със сигурност сключим сделката, ще дойдем пак.

Тя леко прихвана Лори под ръка, докато вървяха към колата. Беше ясен и студен ден, лекият ветрец щипеше. Но въпреки това се усещаше, че пролетта идва.

— Околността също е хубава — каза Сара. — И само помисли. Няма да има никаква нужда да се грижим за красотата й. Приятна мисъл, нали?

— Татко обичаше да работи из градината, а мама… имам чувството, че беше най-щастлива сред лехите си. Да се чудиш ние на кого сме се метнали. — Гласът на Лори беше изпълнен с обич и същевременно бе някак си развеселен.

Дали вече можеше да говори за тях, без да чувства такава неописуема болка и без да се обвинява? Дано да е така, моля те, Господи, помисли си Сара. Стигнаха до паркинга. Беше пълно с вероятни купувачи, които сновяха напред-назад. Очевидно интересът към новите жилища беше огромен.

Лори заговори бързо:

— Сара, нека ти кажа нещо. Когато се приберем вкъщи, не искам да говорим за вчера. Къщата ни се е превърнала в място, където ти непрекъснато ме наблюдаваш с тревожно изражение или пък задаваш въпроси, които съвсем не са толкова невинни, колкото изглеждат. Отсега нататък недей да ме разпитваш за това как спя, какво ям, дали се срещам с някого и други подобни. Остави ме аз сама да го споделя с теб, ако пожелая. Същото се отнася и за теб. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — отвърна Сара сериозно. Ти се държиш с нея като с малко дете, което трябва да изповядва всичко на мама, рече си мислено тя. Може би е добър признак, че Лори започва да се съпротивлява. Но какво всъщност се бе случило вчера?

Лори като че ли прочете мислите й.

— Сара, не знам какво точно ми стана вчера. Но знам, че е ужасно този доктор Карпентър да ми задава постоянно въпроси, които не са нищо друго, освен капани. Все едно да се опитваш да заключиш всички врати и прозорци, докато някакъв тип напира да нахлуе в къщата ти.

— Той не е натрапник. Той е лечител. Но ти просто не си готова за него. Иначе съм съгласна с всичко друго.

— Хубаво.

Сара подкара колата към изхода и забеляза, че всички пристигащи коли бяха спирани и проверявани от охраната. Изглежда, Лори също го бе забелязала.

— Сара, хайде да платим депозит. Искам да живея тук. С тази бариера и с охраната ще се чувствам в безопасност. Искам да се чувствам в безопасност. Това ме плаши най-много, че никога не се чувствам в безопасност.

Излязоха на пътя. Колата започна да набира скорост. Сара все пак трябваше да зададе въпроса, който толкова я измъчваше.

— Затова ли взе ножа? Бил ти е необходим, за да се чувстваш в безопасност. Лори, мога да те разбера. До момента, в който не изпаднеш в такава депресия, че… да се нараниш. Съжалявам, че те питам, но това ме плаши.

Лори въздъхна.

— Сара, нямам намерение да се самоубивам. Знам, че това имаш предвид. Наистина искам да ми повярваш. Заклевам се, не съм вземала този нож.

 

 

Същата вечер в колежа Лори реши да подреди чантата си и изсипа цялото й съдържание на леглото. Отвътре изпадна куп учебници, тетрадки и бележници. На дъното на чантата обаче беше останал един последен предмет. Това беше липсващият нож от комплекта, висящ на кухненската стена.

Лори отстъпи назад.

— Не! Не! Не!

Тя се свлече на колене и закри лицето си с шепи.

— Не съм го вземала аз, Сарааа — изхлипа. — Татко ми е казал да не си играя с ножове.

Един подигравателен глас изкрещя някъде в съзнанието й.

О, я млъквай, хлапе. Знаеш защо си го взела. Защо не си признаеш и не вземеш да си го забиеш в гърлото. Господи, имам нужда от една цигара.