Мери Хигинс Кларк
Деца из града (25)

24

Беше толкова трудно да не позволи на Сара да разбере колко всъщност я е страх. Лори спря да разказва на сестра си и на д-р Карпентър за съня с ножа. Никой, дори Сара не можеше да знае, че ножът всеки път беше по-близо и по-близо.

Д-р Карпентър искаше да й помогне, но тя трябваше да бъде много предпазлива. Понякога часът, прекаран с него, минаваше така незабелязано, че тя дори не бе разбрала как му е казала неща, за които не искаше да говори.

Постоянно беше толкова изморена. Въпреки че всяка нощ си стоеше в стаята и учеше, тя едва се справяше с уроците. Понякога намираше упражненията си направени, без да помни кога се е занимавала с тях.

Разни мисли отекваха толкова силно в главата й, сякаш бяха гласове на хора, кънтящи в празна стая. Някои от гласовете й казваха, че е отвратителна и глупава, че вкарва всички около себе си само в беди, и й заръчваха да си затваря устата пред д-р Карпентър. Понякога дълбоко в съзнанието си Лори чуваше плача на малко дете. Понякога детето плачеше тихичко, друг път високо и неудържимо. Един друг глас, по-нисък и страстен, говореше също като някоя уличница.

Уикендите бяха непоносими. Къщата беше толкова голяма и тиха. Тя не искаше да остава дори за минута сама в нея. Беше доволна, че Сара я е обявила за продан.

Единствените моменти, в които Лори се чувстваше на себе си, бяха, когато двете със Сара играеха голф в клуба или когато обядваха с приятели. Тези дни я караха да си припомня как играеше голф с Грег. Той й липсваше по някакъв необяснимо болезнен начин, но тя толкова се страхуваше от него, че страхът изместваше цялата й любов. Потръпваше при мисълта, че през януари отново ще се върне в Клинтън.