Мери Хигинс Кларк
Деца из града (22)

21

Във вторник вечерта след работа Сара тръгна с колата си към Ню Йорк. Тя пристигна навреме за срещата с д-р Донъли, но когато малко преди шест влезе в приемната му, той тъкмо излизаше.

Обясни й с кратичко извинение, че са го извикали по спешност, и я помоли да почака. Единственото, което Сара успя да забележи, преди той да изчезне, беше високият му ръст, проницателните сини очи и тъмната коса.

Човекът на рецепцията очевидно си беше отишъл. Телефоните мълчаха. След като в продължение на десет минути Сара прелиства няколко пъти едно списание и не можа да прочете нищо от това, което пишеше в него, тя го остави и потъна в мисли.

Беше малко след седем, когато д-р Донъли се върна.

— Много съжалявам — непринудено каза той, докато я въвеждаше в кабинета си.

Сара леко се усмихна, като се опитваше да не обръща внимание на спазмите от глад в стомаха си и започващото главоболие. Беше минало ужасно много време, откакто бе обядвала — ръжено хлебче с шунка и кафе.

Докторът й посочи стола пред бюрото. Тя седна, като ясно усещаше, че той я изучава, и затова веднага премина на въпроса.

— Д-р Донъли, изпратих секретарката си до библиотеката и тя ми донесе материали, свързани със заболяването „множествена личност“. Преди знаех съвсем малко за това, но нещата, които прочетох днес, ме плашат.

Той чакаше.

— Ако това, което съм разбрала, е вярно, най-честата причина е някаква травма в детството, особено сексуален тормоз за продължителен период от време. Така ли е?

— Да.

— Лори, разбира се, преживя ужаса да бъде отвлечена и държана далеч от къщи в продължение на две години, когато беше съвсем малко дете. Докторите, които я прегледаха, след като бе намерена, установиха, че е била изнасилвана.

— Имате ли нещо против да ви наричам Сара?

— Не, разбира се.

— Добре тогава, Сара. Ако Лори страда от множествена личност, заболяването вероятно е започнало още по времето на нейното отвличане. Като се има предвид, че тя е насилвана, можем да си представим, че е била толкова уплашена, толкова ужасена, колкото едно такова малко същество като нея едва ли може да понесе. В този смисъл това е било нейното спасение. Лори, детето, което сте познавали, се е отдръпнало от болката и страха и на помощ са му се притекли неговите превъплъщения. Споменът за тези години е заключен именно в тях. Изглежда, тази множественост не се е проявявала досега. От това, което знам, след като се е прибрала вкъщи, Лори постепенно е станала същата като преди, с изключение на онзи кошмар. Сега, със смъртта на родителите ви, тя е преживяла нова ужасна травма и д-р Карпентър е наблюдавал ясно различими промени в поведението й по време на последните си срещи с нея. Причината, поради която той дойде толкова бързо при мен, е, че се страхува тя да не посегне на себе си.

— Не ми е казал такова нещо. — Сара почувства как устата й пресъхва. — Лори, разбира се, е депресирана, но… О, боже, вие сигурно не мислите, че това е възможно? — Тя прехапа устни, за да спрат да треперят.

— Сара, можете ли да убедите Лори да се срещне с мен?

Тя поклати глава.

— Едва я накарах да се види с д-р Карпентър. Родителите ми бяха чудесни хора, но мисълта за някаква психиатрична помощ им бе чужда. Майка обичаше да цитира един от нейните преподаватели в колежа. Според него имало три вида хора: такива, които се подлагат на терапия, когато са изпаднали в състояние на стрес, такива, които споделят проблемите си със свой приятел или с таксиметровия шофьор, или с бармана, и такива, които пазят проблемите за себе си. Този учител твърдял, че и в трите случая човек се възстановява еднакво. Лори израсна, като слушаше това.

Джъстин Донъли се усмихна.

— Мисля, че всъщност доста хора споделят това мнение.

— Знам, че Лори се нуждае от професионална помощ — продължи Сара. — Проблемът е, че тя не иска да се отпусне пред д-р Карпентър. Като че ли я е страх от това, което той може да открие у нея.

— Поне засега е важно да се работи с нея. Прочетох отново сведенията, които ми предостави д-р Карпентър, и си отбелязах някои неща.

В осем часа Донъли, изглежда, забеляза изпитото, уморено лице на Сара и рече:

— Смятам, че е най-добре да спрем дотук. Сара, трябва много да внимавате и в момента, в който чуете дори само намек за самоубийство от страна на Лори независимо колко вятърничав може да ви се стори той, веднага се обадете на д-р Карпентър и на мен. Ще бъда съвършено искрен с вас. Бих искал да продължа да следя този случай. Моята работа се състои именно в изследването на множествената личност, а не ни се удава много често възможността да проследим началото на това заболяване. Ще продължавам да обсъждам с д-р Карпентър сеансите му с Лори. Освен ако не настъпи някаква коренна промяна, съм сигурен, че ще получаваме повече полезна информация от вас, отколкото от нея. Така че бъдете много внимателна.

Сара се поколеба, после попита:

— Докторе, вярно ли е, че докато Лори не освободи съзнанието си от потиснатия ужас на онези години, тя никога няма да се оправи?

— Мислете за това по следния начин. Майка ми си счупи веднъж нокътя чак до живеца и стана инфекция. След няколко дни целият й пръст бе отекъл и бе станал ужасно болезнен. Тя обаче го лекуваше сама, защото я беше страх да не го оперират. Когато накрая отиде за спешна помощ, цялата й ръка беше възпалена и се намираше на косъм от отравяне на кръвта. Виждате ли, тя бе пренебрегнала предупредителните симптоми само защото искаше да избегне непосредствената болка при лечението.

— А у Лори се наблюдават симптоми на психологическа инфекция, така ли?

— Да.

Тръгнаха заедно по дългия коридор към главния вход. Човекът от охраната им отвори. Нямаше вятър, но все пак беше октомври и вечерта беше хладна. Сара започна да се сбогува.

— Колата ви наблизо ли е? — попита Донъли.

— Да, чудо на чудесата, открих свободно място точно до клиниката.

Той я изпрати до колата.

— И се обаждайте.

Какъв симпатичен човек, помисли си Сара, докато потегляше. Опита се да анализира собствените си чувства. Сега, след като се срещна с д-р Донъли, тревогата й за Лори беше станала още по-силна, но пък за сметка на това имаше чувството, че може да разчита на сериозна подкрепа от негова страна.

Тя мина по деветдесет и шеста улица, покрай Медисън и Парк авеню и се отправи към изходната магистрала. На Лексингтън авеню обаче импулсивно зави надясно и навлезе отново в града. Умираше от глад, а пък любимото й заведение „При Никола“ се намираше само на няколко пресечки по-надолу.

След броени минути Сара вече седеше на малка маса.

— Чудесно е да ви видя отново, Сара — рече Лу, сервитьорът, който открай време обслужваше тук.

Ресторантът винаги изглеждаше приятен. Видът на апетитните порции, разнасяни от сервитьорите, повдигна настроението й.

— Знам какво ще си поръчам, Лу. Винегрет с аспержи, лингуинас бял сос, пелегрино и чаша вино.

— Имате ги.

Тя се пресегна към панера с хляб и си взе една топла хрупкава питка. След десет минути, когато аспержите бяха сервирани, някой се настани на малката маса отляво. Тя чу познат глас да казва: „Прекрасно, Лу. Благодаря ти. Умирам от глад“.

Сара бързо погледна нататък и видя най-напред учуденото, а после явно зарадвано лице на д-р Джъстин Донъли.