Мери Хигинс Кларк
Деца из града (17)

16

Доктор Карпентър забеляза промяната в поведението на Лори, докато тя се облягаше назад в голямото кожено кресло. Той не й предложи да легне на кушетката. Последното нещо, което би искал, бе да загуби крехкото доверие, което усещаше да назрява у нея. Попита я как е минала седмицата в колежа.

— Мисля, че добре! Всички бяха ужасно любезни с мен. Имам толкова много да наваксвам, че не ми остава свободна минутка. — Тя се поколеба, после млъкна.

Карпентър почака, след което внимателно попита:

— Какво има, Лори?

— Снощи, като се прибрах, Сара ме запита дали не съм се чувала с Грег Бенет.

— Грег Бенет?

— Преди излизах с него. Майка и татко и Сара много го харесваха.

— А ти харесваше ли го?

— Харесвах го, преди…

Той отново трябваше да почака.

Очите й се разшириха.

— Не искаше да ме пусне.

— Искаш да кажеш, че те е насилвал?

— Не. Той ме целуна. В това нямаше нищо лошо. Хареса ми. Но когато притисна ръцете ми с дланите си…

— Това те изплаши.

— Знаех какво ще се случи.

— И какво щеше да се случи?

Тя се взираше в пространството.

— Не искаме да говорим за това.

Около десетина минути тя остана мълчалива, после тъжно рече:

— Мисля, че Сара не ми повярва, че не съм излизала оная нощ. Притесняваше се.

Сара му бе разказала за това по телефона.

— Може би наистина си излизала — предположи Карпентър. — Добре ще е да излизаш с приятели.

— Не, в момента не мога да се занимавам с разни срещи. Прекалено съм заета.

— А някакви сънища?

— Кошмарът с ножа.

Преди две седмици тя бе изпаднала в истерия, когато я попита за това. Днес гласът й беше почти безразличен.

— Трябва да свиквам с него. Явно ще го сънувам, докато ножът ме застигне. И това ще стане, вие го знаете.

— Лори, в терапията съществува така нареченото отреагирване. Означава пресъздаване на емоционално обременени мисли и спомени. Покажи ми какво виждаш в съня си. Мисля, че те е страх да заспиш, за да не ти се присъни отново. Но човек не може да живее без сън. Няма нужда да говориш. Просто ми покажи какво се случва в съня.

Лори бавно се изправи, после вдигна ръката си. Устните й се извиха в тънка злорада усмивка. Тя тръгна покрай бюрото с отмерени стъпки. Ръката й замахваше, като че ли държеше въображаемо оръжие. Точно преди да стигне до него, тя спря. Позата й се промени. Стоеше, прикована към мястото си, и се взираше в него. Ръката й се опита да махне нещо от лицето и косата. После сведе поглед и ужасена се дръпна назад.

Тя се свлече на пода, ръцете й бяха закрили лицето, после се опря на стената, трепереща и издаваща хриптящи звуци като ранено животно.

Минаха десет минути. Лори утихна, свали ръцете си и бавно се изправи.

— Това е кошмарът с ножа — рече тя.

— Ти участваш ли в този сън?

— Да.

— И коя си ти — човекът с ножа или този, който е уплашен?

— И двамата. Накрая умираме заедно.

— Лори, бих искал да говоря с един психиатър, който има известен опит с хора, преживели някаква травма в детството си. Ще се съгласиш ли да обсъдя твоя случай с него?

— Както желаете. Какво значение може да има за мен?