Мери Хигинс Кларк
Деца из града (12)

11

Бяха отседнали в хотел „Уиндам“ на Западна петдесет и осма улица в Манхатън. „Първокласен е — беше й казал той. — Много хора от шоубизнеса идват тук. Чудесно място за запознанства с влиятелни личности.“

Беше мълчал през целия път от погребението до Ню Йорк. Обядваха с преподобния Рътланд Гарисън, пастор на „Църквата на въздушния път“ и изпълнителен продуцент на телевизионно предаване, Гарисън беше пред пенсиониране и си търсеше заместник. Всяка седмица той канеше по един проповедник да му помага в предаването.

Тя го гледаше как отхвърля три различни костюма, докато накрая се спря на един в тъмносиньо, на бяла риза и синьо-сива вратовръзка.

— Искат проповедник, ще имат проповедник. Как изглеждам?

— Чудесно — увери го тя. Той знаеше, че е така. Косата му беше посивяла, макар че бе едва на четиридесет и пет. Той следеше внимателно теглото си, беше се научил да стои изправен, така че винаги се открояваше сред хората, дори когато те бяха по-високи от него. След дълги репетиции се бе научил и да придава блясък и фанатичност на погледа си по време на проповед, докато това стана нещо обичайно.

Първоначално тя се спря на рокля в бяло и червено каре, но той не и позволи да я облече.

— Не е достатъчно изискан за събитието. Така ще приличаш на Бети Крокър^[1].

Това беше тяхната малка шега, с която впечатляваха вярващите, посещаващи проповедите му. Но сега не беше време за шеги. Тя взе тясна черна рокля в комплект със сако.

— А това как е?

Той кимна:

— Става.

После се намръщи:

— И внимавай…

— Но аз никога не те наричам Бик пред хората — възрази тя, а думите й прозвучаха по-скоро като молба. — Не съм го правила от години.

Злобно огънче припламна в очите му. Оупъл познаваше този поглед и той я плашеше. Бяха минали три години, откакто за последен път бе разпитван от местната полиция заради едно малко русо момиченце, което се бе оплакало на майка си от него.

Той винаги успяваше да принуди своите обвинители в края на краищата да му поднесат обърканите си извинения, но въпреки всичко това се случваше прекалено често и в прекалено много градове. Когато този поглед се появеше, той означаваше, че отново започваше да губи контрол.

Лий беше единственото дете, което бе задържал за по-дълго. От момента, в който я видя заедно с майка й в търговския център, той беше завладян от нея. Още същия ден проследи колата им и после обиколи няколко пъти къщата с надеждата да зърне отново детето. Две седмици той и Оупъл събираха пари, като свиреха на китара в долнопробна кръчма на шосе 17 в Ню Джърси и нощуваха в мотел на двадесет минути път от дома на семейство Кениън. Това щеше да е последният път, в който те пееха в кръчма. Бик беше започнал да изпълнява госпъл по религиозни събирания, а след това и да проповядва из щата Ню Йорк. Собственикът на малка радиостанция във Витлеем, Пенсилвания, го бе чул и го покани да води една нова религиозна радиопрограма.

Беше просто лош късмет, че той настоя да минат за последен път покрай къщата, преди да отпътуват за Пенсилвания. Лий беше сама навън. Той я сграбчи, взе я с тях и през следващите две години Оупъл живееше в постоянен страх и ревност, които не смееше да прояви открито.

Бяха минали петнадесет години, откакто я бяха оставили в онзи училищен двор, но Бик въпреки това не успя да я забрави. Той носеше нейна снимка в портфейла си и Оупъл понякога го сварваше да я гледа и да прокарва пръсти по нея. През последните години, докато успехът му все повече растеше, той живееше в постоянен страх от деня, в който щяха да дойдат агентите на ФБР и да го арестуват за отвличане и сексуален тормоз над дете. „Като онова момиче от Калифорния, което вкара баща си в затвора само защото започнала да ходи на психиатър и си спомнила неща, които е по-добре да бъдат забравени“ — понякога казваше той.

Току-що бяха пристигнали в Ню Йорк, когато Бик попадна на заглавие в „Таймс“, съобщаващо за фаталната злополука със семейство Кениън. Въпреки молбите на Оупъл те отидоха на погребалната служба. „Оупъл, беше й рекъл той, сега ние изглеждаме съвсем различно от онези две хипита, които Лий помни.“

Вярно беше, че те изглеждаха съвсем различно. Бяха започнали да променят външността си още на следващата сутрин, след като се отърваха от Лий. Бик се подстрига късо и обръсна брадата си. Тя се изруси и започна да прибира косата си на кок. Купиха си сносни дрехи и заприличаха на обикновени американци от средната класа. „Просто в случай, че някой от онази закусвалня ни е запомнил“ — бе подметнал той. Именно тогава я предупреди никога повече да не го нарича Бик в присъствието на други хора и заяви, че отсега нататък той ще се обръща към нея с истинското й име — Карла. „През тези две години Лий достатъчно често чуваше нашите имена, затова оттук нататък за всички ще бъда преподобният Боби Хокинс.“

Но въпреки всичко тя усети неговия страх, докато изкачваха стъпалата на църквата. В края на службата, когато органистът засвири първите тонове на „Божествената благодат“, той прошепна: „Това е нашата песен — на мен и на Лий“. Гласът му се извиси над всички останали. Бяха застанали в дъното на църквата. Когато клисарят мина покрай тях, носейки отпуснатото тяло на Лий, тя трябваше да го хване за ръката, за да не се пресегне да я докосне.

— Питам те пак. Готова ли си? — Гласът му беше саркастичен. Той стоеше на вратата.

— Да. — Оупъл посегна за чантата си и тръгна към него. Налагаше се по някакъв начин да го успокои. Напрежението му сякаш изпълваше стаята. Тя обхвана лицето му с ръце.

— Бик, скъпи, трябва да се успокоиш — промълви умолително. — Нали искаш да направиш добро впечатление.

Той имаше вид, сякаш не беше чул нито дума от това, което бе казала.

— Аз все още имам силата да изплаша това малко момиченце до смърт, нали? — И тогава започна да хлипа силно, трескаво, неудържимо. — Господи, колко я обичам!