Мери Хигинс Кларк
Деца из града (116)

115

Буикът на Лори беше спрян на алеята. Сара се втурна нагоре по стъпалата. Натисна с всички сили звънеца, после хвана дръжката. Беше отключено. Отвори и влетя във всекидневната. Някъде горе се чу трясък на врата.

— Лори — извика тя.

Карла Хокинс, която с разрошена руса коса пристягаше някакъв халат около себе си, докато слизаше по стълбите, рече с обезумял глас:

— Сара, Лори пристигна с нож в ръка преди няколко минути. Заплашваше да се самоубие. Боби в момента я успокоява. Не трябва да я стряскаш. Стой тук с мен.

Сара я бутна настрана и полетя нагоре. На площадката светкавично се огледа. В дъното на коридора вратата на Лорината стая беше затворена. Краката й едва докосваха земята, докато тичаше натам. После спря. Отвътре се чуваше мъжки глас. Внимателно тя отвори вратата.

Лори стоеше в ъгъла, вперила невиждащ поглед в Боби Хокинс. Тя държеше върха на ножа насочен към сърцето си. Острието беше проникнало в плътта и струйка кръв се стичаше по блузата й.

Хокинс се беше завил в дълга до земята бяла хавлиена роба, косата му стърчеше във всички посоки.

— Ти трябва да направиш това, което Господ иска от теб — говореше й той. — Не забравяй какво се очаква от теб.

Той се опитва да я накара да се самоубие, проблесна в ума на Сара. Лори, която беше изпаднала в транс, не я забелязваше. Сара не смееше да направи рязко движение.

— Лори — меко се обади тя. — Лори, погледни ме. — Ръката на Лори натисна острието по-силно.

— Всички грехове трябва да бъдат наказвани — продължаваше Хокинс с хипнотичен глас. — Ти не трябва да прегрешаваш отново.

Сара разбра по изражението на Лори, че тя е взела съдбоносното решение.

— Лори, недей — изкрещя й. — Недей, Лори!

 

 

Гласовете пищяха.

Лий викаше: Спри!

Деби хълцаше в ужас.

Кейт крещеше: глупачка.

Гласът на Леона беше най-силен. Свършвай най-сетне с това.

И някой друг плачеше. Сара. Сара, която винаги е била по-силната, винаги се е грижила за нея, сега се приближаваше с протегнати напред ръце, с лице, обляно в сълзи, и молеше:

— Не ме оставяй. Обичам те.

Гласовете утихнаха. Лори пусна ножа и се хвърли в прегръдките на Сара.

 

 

Ножът лежеше на пода. Със святкащи очи, с разрошена коса и полусмъкната от раменете му роба — Оупъл го беше наметнала, когато звънецът бе иззвънял — Бик се наведе към него. Пръстите му сграбчиха дръжката.

Сега вече Лий никога нямаше да бъде негова. Свършено бе е всичките онези години, в които я беше желал и се беше страхувал от спомените й. Свършено бе и с мисията му на проповедник. Тя беше неговото изкушение и неговото падение. Сестра й му я бе отнела. Те трябваше да умрат и двете.

Лори чу съскащия, свистящ звук, който я беше преследвал и плашил, видя острието да просветва в полумрака, да разсича въздуха в уголемяващи се кръгове, насочвано от едрата космата ръка.

— Не — простена тя. Със силен тласък тя отблъсна Сара настрани, извън обсега на ножа.

Загубила равновесие, Сара политна назад и падна. Главата й се удари в люлеещия се стол.

 

 

С чудовищна усмивка на лицето Бик тръгна полека към Лори, а проблясващото острие й отрязваше всякакъв път за бягство. Вече нямаше никакво място за отстъпление. Притисната до стената, Лори отчаяно се взря в своя екзекутор.