Мери Хигинс Кларк
Деца из града (115)

114

Джъстин измина разстоянието от Ню Йорк до Ню Джърси толкова бързо, колкото можа, като през цялото време се опитваше да си внуши, че Лори е в безопасност. Тя щеше да се прибере право вкъщи, където я чакаше Грег. Но нещо у нея тази сутрин го беше разтревожило. Примирение. Това беше думата. Но защо?

В момента, в който се качи в колата, той се опита да се свърже със Сара и да я предупреди за Хокинс, но в апартамента никой не отговаряше. На всеки десет минути натискаше копчето за автоматично набиране.

Точно беше излязъл на шосе 17, когато някой вдигна телефона. Беше Грег. Сара я нямало, осведоми той Джъстин. Очаквал Лори всеки момент.

— Не изпускай Лори от очи! — нареди Джъстин. — Хокинс са похитителите. Сигурен съм в това.

— Хокинс! Кучият му син!

Избликът на Грег изостри представата на Джъстин за огромното страдание, което Лори бе преживяла. През всички изминали месеци Хокинс са обикаляли около нея, тероризирали са я, опитвали са се да я докарат до лудост. Той натисна газта. Колата полетя напред.

Точно завиваше по Риджууд авеню, когато телефонът иззвъня. Беше Грег.

— Аз съм с Брендън Муди. Сара смята, че Лори е в къщата на Хокинс. Тръгваме натам.

— Бил съм само два пъти. Обясни ми как да стигна.

Докато Грег му обясняваше, Джъстин си припомни пътя. Покрай гарата, направо по „Годуин“, наляво по „Линкълн“…

Не посмя да кара с висока скорост, докато минаваше по „Грейдън Пул“. Беше пълно с хора. Семейства с малки деца, които пресичаха улицата.

Джъстин си представи картината: разтрепераната Лори се изправя пред чудовището, отвлякло я от дома й, когато е била само едно четиригодишно дете в розов бански.