Мери Хигинс Кларк
Деца из града (114)

113

Лори караше по познатата улица, като едва устояваше на желанието си да натисне докрай педала за газта. На моравата пред една от къщите играеха деца. Преди години мама не й позволяваше да излиза навън заради онова момче, което караше толкова бързо.

Сара. Навяхването на глезен не беше кой знае какво, опита да се успокои тя. Не, не беше това. Нещо друго, нещо ужасно се бе случило. Знаеше го. През целия ден го бе предчувствала.

Тя зави по алеята. Къщата сега беше различна. Сините завеси на мама и белите сенници бяха толкова красиви. Хокинс ги бяха заменили с щори, които, така спуснати, отвън изглеждаха черни и придаваха на къщата затворен и неприветлив вид. Това й напомни за друга къща, тъмна, затворена къща, в която се случваха отвратителни неща.

Тя пресече алеята и забърза по пътеката, а после нагоре по стъпалата към външната врата. Беше поставен домофон. Може би я бяха видели, защото, щом натисна звънеца, чу женски глас да казва:

— Отключено е. Влез.

Тя натисна дръжката, пристъпи в преддверието и затвори вратата след себе си. Всекидневната, обикновено осветена от лампите в съседните стаи, сега тънеше в полумрак. Лори примигна и се огледа. Беше тихо.

— Сара — извика тя. — Сара.

— В твоята предишна стая сме и те чакаме — отговори й някакъв далечен глас.

Тя се заизкачва по стълбите, отначало бързо, после забави стъпките си.

Пот изби по челото й. Ръката, с която се държеше за парапета, беше мокра и оставяше влажна диря. Чувстваше езика си надебелял и сух. Дишането й се ускори. Беше вече на края на стълбите, от които почваше коридорът. Вратата на стаята й беше затворена.

— Сара — извика тя.

— Влизай, Лий. — Този път гласът на мъжа прозвуча нетърпеливо, така както беше и преди години, когато тя отказваше да се подчини и да се качи горе с него.

Тя стоеше отчаяна пред вратата на стаята. Вече знаеше, че Сара не е там. Винаги бе знаела, че те някой ден ще я чакат. И този ден беше дошъл.

Вратата се отвори. Показа се Оупъл. Очите й бяха студени и враждебни, същите, както първия път, когато Лори я срещна. Устните й се бяха изкривили, но не в усмивка. Носеше къса черна пола и тениска, която очертаваше гърдите й. Дългата й, остра черна коса, рошава и несресана, се спускаше на клечки по раменете. Лори не се възпротиви, когато Оупъл я хвана за ръката и я поведе навътре, където Бик седеше в стария люлеещ се стол. Краката му бяха голи, лъскавите черни панталони бяха разкопчани на кръста, мръсната тениска разкриваше косматите ръце. Златната обица проблесна на ухото му, докато той се навеждаше към нея. Взе ръцете й в своите, накара я да застане до него като непослушно дете. Някаква розова дрипа лежеше върху коленете му. Банският й костюм. Единствената светлина идваше от нощната лампа, която мама винаги оставяше да свети, защото Лори я беше страх от тъмното.

Кънтящите мисли прозвучаха в главата й.

Един ядосан глас крещеше: Малка глупачка, не трябваше да идваш.

Дете, което плачеше. Не ме карай да правя това.

Момчешки глас, който викаше: Бягай! Бягай!

Един уморен глас, който казваше: Време е да умрем заради всички лоши неща, които сме направили.

— Лий — въздъхна Бик. — Ти забрави обещанието си, нали така? Ти разказа за нас на онзи доктор.

— Да.

— Знаеш ли какво ще се случи с теб?

— Да.

— Какво се случи с пилето?

— Ти му отряза главата.

— Предпочиташ ли сама да се накажеш?

— Да.

— Добро момиче. Виждаш ли ножа?

Той посочи към ъгъла. Тя кимна.

— Вземи го и ела при мен.

Гласовете крещяха, докато тя вървеше през стаята. Недей! Бягай!

Вземи го. Направи това, което той ти казва. И двете сме уличници и го знаем.

Стиснала дръжката на ножа в ръка, тя се върна при него. Потръпна при спомена за умиращото пиле, което пляскаше с криле в краката й. Сега беше неин ред.

Той беше толкова близо. Дъхът му пареше лицето й. Винаги бе знаела, че някой ден ще влезе в някоя стая и ще го намери точно така, разположил се в люлеещия се стол.

Ръцете му се сключиха около нея. Тя беше в скута му, краката й висяха във въздуха, лицето му докосваше нейното. Той започна да се люлее напред-назад, напред-назад.

— Ти беше моето изкушение — прошепна. — Когато умреш, аз ще съм свободен. Моли се за опрощение, докато пеем онази хубава песен, която винаги сме пели заедно. После ще станеш, ще ме целунеш за сбогом, ще отидеш в ъгъла, ще насочиш ножа към сърцето си и ще го забиеш. Ако не се подчиниш, знаеш какво ще трябва да направя с теб.

Гласът му беше дълбок, но мек, когато запя:

— „Божествената благодат, какъв прекрасен звук…“

Люлеещият се стол се клатеше напред-назад върху голия под.

— Пей, Лий — сурово заповяда той.

— „Която спаси несретник като мен…“ — Ръцете му галеха раменете й, ръцете й, врата й. След минута всичко това ще свърши, обеща си тя. Сопраното й се извиси, високо и чисто.

— „Бях някога изгубен, намерен съм сега… бях сляп, но вече виждам.“ — Пръстите й притиснаха върха на ножа към сърцето.

Няма нужда да чакаме, подтикваше я Леона. Направи го още сега.