Мери Хигинс Кларк
Деца из града (106)

105

— Това е последната седмица — каза Лори на Джъстин Донъли на 24 август.

Той я гледаше как ляга на кушетката с ръце, подложени под главата.

— Вчера беше забавно, нали, Джъстин? Съжалявам. В клиниката е по-добре да ви наричам докторе.

— Наистина беше забавно. Ти си страхотна голфистка, Лори. Направо ни побърка.

— Включително и Грег. Е, така или иначе скоро няма да мога да играя. Снощи дълго време не можах да заспя. Мислех си за деня, в който бях отвлечена. Виждах се как, облечена в розовия си бански костюм, слизам надолу по алеята да погледам хората от погребалната процесия. Мислех, че е парад. Когато мъжът ме вдигна, все още държах музикалната си кутия. Тази песен продължава да се върти из главата ми. „На запад, на изток, из целия град… Момчета и момичета заедно…“ — Тя замълча. Джъстин, безмълвен, чакаше. — Когато мъжът с косматите ръце ме вкара в колата, аз попитах къде отиваме. Музикалната кутия още свиреше.

— Нещо определено ли предизвика тези мисли?

— Може би. Снощи, след като вие с Грег си тръгнахте, Сара и аз дълго стояхме и си говорихме за този ден. Казах й, че когато завивахме покрай ъгловата къща, онази, която беше боядисана в отвратителния розов цвят, старата мисис Уелън стоеше на вратата. Не е ли смешно да се сетите точно за такова нещо?

— Не съвсем. Всички спомени са тук. В момента, в който излязат навън, страховете, които предизвикват, ще изчезнат.

— „Момчета и момичета заедно… — лекичко запя Лори. — Затова другите дойдоха да бъдат с мен. Ние сме момчета и момичета заедно из града.“

— Момчета? Лори, има ли и друго момче?

Лори провеси крака от канапето. Започна да пляска с ръце.

— Не, докторе. Само аз съм. — Момчешкият глас се сниши до шепот. — Тя нямаше нужда от никой друг. Аз винаги я отпращах надалеч, когато Бик й причиняваше болка.

Джъстин не можа да чуе прошепнатото име.

— Кой й причиняваше болка?

— Олеле — простена момчето. — Не исках да го казвам. Радвам се, че не ме чу.

След сеанса Джъстин Донъли се утеши, че макар да не бе могъл да чуе името, което момчето несъзнателно произнесе, то беше вече почти излязло на повърхността и отново щеше да бъде назовано.

Но следващата седмица по това време Лори щеше да бъде в затвора. Щеше да е късметлийка, ако можеше да се вижда с психиатър поне на няколко месеца.

Джъстин знаеше, че повечето от неговите колеги не вярваха в множествената личност.