Мери Хигинс Кларк
Деца из града (104)

103

— Все повече се приближава — бе казала простичко Лори на доктор Донъли, докато изригваше обувките си и се настаняваше удобно на кушетката.

— Кое, Лори?

Той очакваше, че има предвид нещо за затвора. Вместо това тя рече:

— Ножът.

Той почака.

Сега беше Кейт, която му говореше.

— Докторе, мисля, че и двамата направихме каквото можахме.

— Здравей, Кейт — каза той, — това не звучи в твой стил. — Дали Лори не беше пред самоубийство? — запита се.

Разнесе се ироничен смях.

— Кейт вижда написаното на стената, докторе. Имаш ли цигара?

— Разбира се. Как върви, Леона?

— Май никак не върви. Играта ти на голф се подобрява.

— Благодаря ти.

— Ти наистина харесваш Сара, нали?

— Много.

— Не я оставяй тогава да бъде толкова нещастна, можеш ли?

— Заради какво?

Лори се изпъна.

— Имам такова главоболие — измърмори тя. — И като че ли вече не е само през нощта. Даже вчера, докато бяхме със Сара на игрището, изведнъж ми се привидя ръката, която държи ножа.

— Лори, спомените ти се приближават все повече и повече към повърхността. Не можеш ли да ги оставиш да излязат?

— Не мога да се освободя от чувството за вина. — Дали говореше Лори или Леона, или Кейт? За първи път Джъстин не беше сигурен. — Аз направих толкова лоши неща — рече тя, — отвратителни неща. Някаква скрита част от мен още ги помни.

Джъстин взе неочаквано решение.

— Хайде, ела. Ще отидем да се поразходим в парка. Ще седнем за малко край детските игрушки и ще погледаме малчуганите.

 

 

Люлките и пързалките, катерушките и въртележките бяха пълни с хлапета. Други седяха по пейките до грижовните си майки и бавачки. Децата се смееха, викаха се едно друго, караха се чий ред е за люлката. Джъстин забеляза малко момиченце, което изглеждаше на около четири. То щастливо тупкаше топка. На няколко пъти бавачката извика на детето:

— Не отивай толкова надалеч, Кристи.

Детето, погълнато изцяло от топката, явно не я чуваше. Накрая бавачката стана, спусна се и здраво хвана топката.

— Ако излезеш да гониш топката на пътя, някоя от тези коли може да те блъсне.

— Забравих. — На малкото личице се изписа отчаяние и разкаяние. След това, като се обърна назад и забеляза Джъстин и Лори, изведнъж грейна.

— Харесва ли ви красивият ми пуловер? — попита детето.

Бавачката приближи.

— Кристи, не трябва да пречиш на хората. — Тя се усмихна извинително. — Кристи мисли, че всичко, което облича, е красиво.

— Е, пуловерът наистина е красив — рече Лори. — Изключително красив нов пуловер.

Няколко минути по-късно те поеха обратно към клиниката.

— Да предположим — подхвана Джъстин, — че това малко момиче, напълно погълнато от играта си, се отдалечи прекалено много и някой го грабне, напъха го в колата си, изчезне с него, а после го изнасили. Мислиш ли, че години по-късно то ще се самообвинява?

Очите на Лори бяха пълни със сълзи.

— Отбелязахте точка, докторе.

— Тогава защо не простиш и на себе си със същата готовност, с която би простила на това дете, ако нещо, което то не би могло да предотврати, му се бе случило днес.

Върнаха се в кабинета на Джъстин. Лори се изтегна на кушетката.

— Ако някой бе грабнал днес това малко момиченце и го бе вкарал в кола… — тя се поколеба.

— Вероятно можеш да си представиш какво би й се случило — подсказа Джъстин.

— Тя искаше да се прибере обратно у дома. Мама щеше да се сърди, че е отишла на пътя. Имаше един нов съсед, чийто син беше седемнадесетгодишен и обичаше много бързо да кара. Мама бе казала, че малкото момиченце не трябва никога повече да тича навън. Може колата да го блъсне. Те толкова обичаха малкото момиченце. Наричаха го тяхното чудо.

— Но онези хора няма да я заведат вкъщи?

— Не. Те пътуват и пътуват. Тя плачеше и жената я плесна и й рече да млъква. Мъжът с косматите ръце я вдигна и я сложи в скута си. — Лори ту стискаше, ту отпускаше ръце.

Джъстин я видя как се хвана за раменете.

— Защо правиш това?

— Те казаха на малкото момиченце да слезе от колата. Толкова е студено. Тя трябва да отиде до тоалетната, но той иска да я снима и я праща да застане до дървото.

— Снимката, която скъса в деня, когато постъпи в клиниката, ти напомни за това, нали?

— Да, да.

— А през останалото време, в което малкото момиченце стоеше с него… през останалото време, в което ти стоеше с него…

— Той ме изнасили — Лори изпищя. — Аз никога не знаех кога ще се случи, но винаги, след като пеехме песните в люлеещия се стол, той ме качваше горе. Тогава се случваше. Винаги тогава. Толкова ме болеше.

Джъстин се спусна да успокои хълцащото момиче.

— Всичко е наред — рече той. — А сега ми кажи само едно нещо. Твоя ли беше вината?

— Той беше толкова голям. Опитвах се да се боря с него. Не можех да го накарам да спре — изкрещя тя. — Не можех да го накарам да спре.

Беше моментът да попита:

— Оупъл беше ли там?

— Тя е негова жена.

Лори зяпна и прехапа устни. Очите й се присвиха.

— Докторе, казах ти, че това е забранен свят. — Деветгодишното момче не позволи да има повече спомени през този ден.