Мери Хигинс Кларк
Деца из града (91)

90

Съвещанието на персонала в клиниката на осми юли почти беше приключило. Оставаше да бъде обсъден още само един пациент — Лори Кениън. Джъстин Донъли знаеше, че нейният случай силно занимава всички.

— Имаме напредък — започна той. — Сериозен напредък относно това, което й се е случило през онези две години. Проблемът е, че нямаме достатъчно време. Лори ще се прибере вкъщи днес следобед и отсега нататък ще е вече само наш амбулаторен пациент. След няколко седмици ще се яви пред съда и ще се признае за виновна. А тогава изтича и фаталният срок, даден от прокурора, за пледиране за виновност в непредумишлено убийство.

В стаята беше тихо. Освен д-р Донъли около заседателната маса имаше още четирима лекари: двама психиатри, изкуствотерапевтът и терапевтът по водене на дневник. Кати, която отговаряше за воденето на дневник, поклати глава.

— Докторе, без значение коя от различните личности пише в дневника, нито една от тях не признава да е убивала Алън Грант.

— Зная това — рече Джъстин. — Помолих Лори да ни позволи да я заведем до къщата на Грант в Клинтън, за да разберем какво точно се е случило през онази нощ. Тя ни представи в много жива картина как е седяла в нечий скут през годините на отвличането й, но не ми позволява да опитам по същия начин за смъртта на Грант.

— Което предполага, че нито тя, нито нейните други личности искат да си спомнят какво се е случило в онази нощ?

— Вероятно.

— Докторе, последните й рисунки са с много повече подробности, особено тези на изправената фигура на жена. Погледнете. — Пат ги подаде. — Изглеждат така, сякаш жената носи някакво украшение. Дали тя би искала да говори за това?

— Не. Единствените й думи са, че не я бива като художник.

 

 

Когато Лори влезе в кабинета на Джъстин час по-късно, тя беше облякла бледорозово сако и плисирана бяла пола. Сара я придружаваше и посрещна комплимента на Джъстин за външния вид на Лори с мълчаливо задоволство.

— Харесах костюма, докато пазарувах вчера — обясни. — А днешният ден е важен.

— Свобода — тихо се обади Лори, — кратка, плашеща и все пак добре дошла.

След това Лори неочаквано каза:

— Може би е време да изпробвам кушетката ви, докторе.

Джъстин се опита гласът му да прозвучи непринудено.

— Заповядай. А защо тъкмо днес?

Тя събу обувките си и се изтегна.

— Може би защото се чувствам толкова добре с вас двамата и защото с тези нови дрехи сякаш съм предишното момиче, а освен това ще е чудесно да видя къщата още веднъж, преди да се преместим. — Тя се поколеба. — Сара твърди, че след като се призная за виновна, ще имам на разположение шест седмици до присъдата. Прокурорът се е съгласил да не се противопоставя пред съдията срещу оставането ми навън под гаранция, докато съдът окончателно се произнесе. Знам, че в минутата, в която ме осъдят, вече ще съм обречена на живот зад решетките, затова добре ще се позабавлявам през тези шест седмици. Ще играем голф и ще обзаведем апартамента, така че да има за какво да мисля, докато съм в затвора.

— Надявам се, че няма да забравиш да идваш на сеансите си при мен, Лори.

— О, не. Ще идваме всеки ден. Само че има толкова неща, които искам да направя. Умирам да карам отново кола. Преди много обичах да карам. Грег има нов кабриолет. Ще играя голф с него другата седмица. — Тя се усмихна. — Хубаво е, че очаквам да изляза с него, без да ме е страх, че може да ми причини болка. Затова съм готова и да легна на кушетката. Знам, че вие също няма да ми сторите нищо лошо.

— Не, няма — увери я Джъстин. — Влюбена ли си в Грег, Лори?

Тя поклати глава.

— Това е силно казано. Прекалено съм объркана, за да мога да обичам когото и да било, поне по начина, който имате предвид. Но може би първата крачка е да ти е приятно да бъдеш с някого, нали?

— Да, Лори, така е. Мога ли да говоря с Кейт?

— Щом искате. — Гласът й беше безразличен.

От седмици Джъстин вече нямаше нужда да хипнотизира Лори, за да разговаря с другите й личности. Сега Лори седна, изпъна назад рамене и присви очи.

— Какво има този път, докторе? — Това беше гласът на Кейт.

— Кейт, малко съм разтревожен. Искам Лори да намери своя вътрешен покой и да се отърве от всички тревоги около това, което се случи, но не и преди цялата истина да излезе наяве. Тя я е погребала дълбоко, нали?

— Докторе, вече съвсем ми писна от теб! Не можеш ли да го кажеш направо? Сама си плаче за лекарството. Беше се заклела никога повече да не спи в къщата, а сега очаква с нетърпение да се прибере в нея. Знае, че смъртта на родителите й е ужасно произшествие, а не е по нейна вина. Мъжът в сервиза, където имаше уговорка да прегледат колата й, беше с космати ръце. Не беше нейна вината, че се изплаши до смърт. И тя добре разбира това. Е, доволен ли си?

— Ей, Кейт, ти си знаела причината, поради която Лори е отменила уговорката за прегледа на колата, и нищо не си ми казала. Защо тъкмо сега го правиш?

Сара си представи Сам, автомонтьора от градската бензиностанция. Вчера бе пълнила колата си при него. Беше постъпил на работа в края налятото. Едър мъж с яки ръце. Спомни си, че носеше риза с къси ръкави и тя бе забелязала, че целите му ръце са покрити с гъсти косми.

Кейт сви рамене.

— Защото се уморих да пазя тайни. Иначе онази глупачка ще бъде в безопасност в затвора.

— И какво я заплашва? Кой я заплашва? — бързо попита Джъстин. — Кейт, недей да й причиняваш това. Кажи ни каквото знаеш.

— Знам, че докато тя е навън, те могат да се доберат до нея. Не може да им избяга и тя е наясно. Ако не влезе скоро в затвора, те ще го направят.

— Кой я заплашва? Кейт, моля те. — Гласът му беше приканващ, умолителен.

Тя поклати глава.

— Докторе, омръзна ми да ти повтарям, че не знам всичко, а детето, което го знае, надали ще ти каже. Той е умникът. Ти ме изтормози.

Сара видя как агресивното изражение изчезна от лицето на Лори, докато тя се отпускаше назад и се изтягаше отново на канапето, как очите й се затвориха и дишането й пак стана равномерно.

— Кейт няма да е още дълго тук — прошепна Джъстин на Сара. — По някаква причина тя усеща, че нейната задача е изпълнена. Сара, погледни. — Той показа рисунките на Лори. — Виж изправената фигура. Тази огърлица напомня ли ти нещо?

Сара се намръщи.

— Изглежда ми позната. Май съм я виждала.

— Сравни тези двете — посъветва я Джъстин. — Те са най-подробно нарисуваните от всички. Виж, най-големият камък е овален и е заобиколен от брилянти. Това не ти ли говори нещо?

— Чудя се… — замисли се Сара. — Майка ми имаше няколко красиви бижута. Всички те са оставени на съхранение в сейф. Едното от тях е огърлица. Малки диаманти около голям камък — какъв беше той… аквамарин… не, не беше това. А, сещам се — беше…

— Не изричай тази дума. Тя е забранена. — Заповедта беше произнесена с детски, разтревожен, но решителен момчешки глас. Лори седеше, впила настоятелен поглед в Сара.

— Какво значи забранена? — попита Джъстин.

— Не я казвай. — Гласът, излизащ от устата на Лори, беше полуумолителен, полузаповеден.

— Ти си малкото момче, което искаше да говори с нас миналия месец — рече Джъстин. — Но ние все още не знаем името ти.

— Не е позволено да се съобщават имената.

— Е, на теб може да ти е забранено, но на Сара не е. Сара, спомняш ли си името на скъпоценния камък от огърлицата на майка ти?

— Опал — тихо произнесе Сара.

— Какво означава тази дума опал за теб?

Както беше на канапето, Лори рязко поклати глава. Изражението й стана нейното собствено. Тя изглеждаше объркана.

— Задрямала съм. Изведнъж така ми се приспа. За какво ме питаше? Опал? Това е скъпоценен камък, разбира се. Сара, мама нямаше ли една красива огърлица с опали?