Мери Хигинс Кларк
Деца из града (83)

82

Джъстин Донъли се прибираше пеша от клиниката към апартамента си в южния край на Сентръл парк толкова погълнат от мислите си, че за първи път не се наслади на променящия се при смрачаване изглед на Ню Йорк. В седем часа оставаха още само четиридесет минути до залеза. Тежката топлина беше изкарала поток от хора навън, които се разхождаха по Пето авеню и се спираха край сергиите с книги и картини на самодейни художници, разположени покрай парка.

Подмамващата миризма на понички, която долиташе до ноздрите му, докато продавачите бутаха количките си към нощните им прибежища, гледката на търпеливите коне на ъгъла на Пето авеню и Южен Сентръл парк, впрегнати в празнично украсени карети, върволицата от лимузини пред хотел „Плаца“ — всички тези неща убягваха от вниманието му. Мислите на Джъстин бяха изцяло съсредоточени върху Лори Кениън.

Тя беше наистина най-интересният пациент, на когото някога бе попадал. Беше нормално за жени, които са били сексуално насилвани като малки, да се чувстват по някакъв начин, отговорни или виновни за това. Повечето от тях в даден момент разбираха, че са били безсилни да предотвратят онова, което им се е случило. Лори Кениън обаче упорито не искаше да го приеме.

Все пак имаше известно подобрение. Той се бе отбил да я види, преди да напусне клиниката. Вечерята беше приключила и тя седеше в солариума. Беше умълчана и замислена.

— Ужасно мило от страна на Грег да дойде днес — промълви тя без подканване и после добави: — Знам, че никога не би ме наранил.

Джъстин се възползва от възможността.

— Дори нещо повече, Лори. Той ти помогна да видиш, че когато, те е закачил и се е опитал да те повдигне, просто е разбудил спомени, от които, ако се освободиш, ще се почувстваш много по-добре. Останалото зависи от теб.

Тя бе отвърнала:

— Знам, че е така. Ще се опитам. Обещавам. Знаете ли, докторе, какво най-много ми се иска да направя сега? — И веднага додаде: — Иска ми се да взема самолета за Шотландия и да поиграя голф в Сейнт Андрюс. Не ви ли се струва налудничаво?

— Струва ми се страхотно.

— Но, разбира се, никога няма да стане.

— Няма, ако не ми помогнеш.

Когато Джъстин сви към блока си, той се запита дали не я беше притиснал прекалено много. Запита се още дали обаждането му на психиатъра, назначен от прокурора, за да преразгледа случая, не беше грешка.

Няколко минути по-късно той седеше на балкона на апартамента си и отпиваше от любимото си австралийско „Шардоне“, когато телефонът иззвъня. Търсеха го от клиниката. Главната сестра се извини за обаждането.

— Става дума за мис Кениън. Настоява, че трябва да говори с вас веднага.

— Лори!

— Не Лори, докторе. Личността й Кейт. Иска да ви съобщи нещо ужасно важно.

— Свържете ме.

Острият глас рече:

— Слушайте, доктор Донъли, вие трябва да знаете. Тук има едно хлапе, което иска да ви съобщи нещо ужасно, но Лори се страхува да му разреши.

— Кое е хлапето, Кейт? — попита Джъстин бързо. Прав бях, помисли си той, у Лори има още една личност, която не се е появявала досега.

— Не му знам името. Не иска да ми го каже. Но е на девет или десет, умно е и направи много за Лори. Вече му дойде до гуша да си затваря устата. Продължавайте да работите с нея. Тя започва да се изморява. Днес беше на косъм да проговори.

И линията прещрака в ухото на Джъстин.