Мери Хигинс Кларк
Деца из града (8)

7

Нещо започна да става с колата малко след като си тръгнаха от закусвалнята. Всеки път, когато намаляваха скоростта заради движението, двигателят започваше да трака и изгасваше. Третия път, когато това се случи и колите зад тях трябваше първо да спрат, а след това да ги заобиколят, Оупъл рече:

— Бик, когато колата окончателно се развали и дойде някое ченге, трябва да внимаваш. Може да започне да те разпитва за нея. — И тя посочи с глава Лори.

Бик й нареди да се оглежда за бензиностанция, но преди това да спре на пътя. Когато най-сетне откриха, те накараха Лори да легне на пода и я покриха с парцаливите чанти, пълни със стари дрехи. Чак тогава се отбиха от пътя.

Колата се нуждаеше от доста работа по нея; нямаше да бъде готова до следващия ден. Близо до бензиностанцията имаше мотел. Майсторът ги увери, че е евтин и доста удобен.

Отидоха до мотела с колата. Бик влезе в офиса за регистрация и се върна с ключа. Спряха пред стаята и вкараха Лори вътре. После, след като Бик закара колата обратно до бензиностанцията, през останалата част от деня гледаха телевизия. Бик донесе хамбургери за вечеря. Лори заспа точно когато започна предаването за отвлечените деца. Събудиха я ругатните на Бик. „Не си отваряй очите — предупреди я един глас. — Той ще си го изкара на теб.“

— Касиерката добре я огледа — казваше Оупъл. — Представи си, че в момента и тя зяпа това. Трябва да се отървем от нея.

На следващия ден Бик лично се погрижи да вземе колата. Когато се върна, той накара Лори да седне на леглото и притисна ръцете й към малкото й телце.

— Как се казвам аз? — попита.

— Бик.

Той кимна с глава към Оупъл:

— А тя?

— Оупъл.

— Искам да забравиш тези имена. Искам да забравиш за нас. Никога недей да споменаваш за нас. Разбираш ли, Лий?

Лори не разбираше. „Кажи да — припряно й прошепна един глас. — Кимни с глава и кажи да.“

— Да — отвърна тя тихо и усети, че кимва с глава.

— Помниш ли как отрязах главата на пилето? — попита Бик.

Тя затвори очи. Пиленцето се кандилкаше из двора, а кръвта пръскаше от гушката му. После то падна върху крака й. Тя се бе опитала да извика, когато кръвта му я опръска, но не можа да издаде никакъв звук. Никога повече на се приближи до пиленцата. Понякога сънуваше, че обезглавеното пиле я гони.

— Помниш ли? — повтори Бик, като я стисна по-силно.

— Да.

— Трябва да тръгваме. Ще те оставим някъде, където ще могат да те намерят. Ако само споменеш пред някого моето име или това на Оупъл, или името, с което те наричахме, или къде живеехме, или какво правехме заедно, ще дойда с кухненския нож и ще ти отрежа главата. Разбираш ли ме?

Ножът. Дълъг и остър, и оцапан с кръвта на пилето.

— Обещай да не казваш на никого — настоя Бик.

— Обещавам, обещавам — отчаяно промълви тя.

Те се качиха в колата. Отново я накараха да легне на пода. Беше толкова топло. Парцаливите чанти бяха прилепнали към гърба й.

Когато се стъмни, те спряха пред някаква голяма сграда. Бик я измъкна от колата.

— Това е училище — рече й той. — Утре сутринта ще дойдат много хора и много деца, с които ще можеш да си играеш. Стой тук и ги чакай.

Тя потръпна от мократа му целувка и от силната прегръдка.

— Луд съм по теб — каза той. — Но помни, ако споменеш и една дума за нас… — Той вдигна ръката си, свита в юмрук, като че ли държи нож, и направи рязко движение пред шията си.

— Обещавам — изхълца тя. — Обещавам.

Оупъл й подаде плик с бисквити и една кола. Тя гледаше как те си тръгват. Знаеше, че ако не стои точно там, те ще се върнат и ще я накажат. Беше толкова тъмно. Можеше да чуе как някакви животни се движат из близката гора.

Лори се сви пред вратата на сградата и обгърна тялото си с ръце. Цял ден й беше топло, а сега беше студено и толкова страшно. Може би безглавото пиле тичаше някъде наоколо. Тя започна да трепери.

„Виж страхливата котка.“ Тя не се присъедини към подигравателния глас, който се смееше на малката фигурка, сгушена пред входа на училището.