Мери Хигинс Кларк
Деца из града (64)

63

Сеансът с Лори в понеделник сутринта се оказа безрезултатен. Тя беше мълчалива и потисната. Разказа на Джъстин за играта си на голф.

— Бях ужасна, д-р Донъли. Просто не можах да се съсредоточа. Толкова много кънтящи мисли имаше в главата ми.

Но той не успя да я накара да говори за тези кънтящи мисли. Освен това никое от превъплъщенията й не пожела да се появи.

Когато Лори отиде на изкуствотерапия, Сара съобщи на Донъли, че е започнала да се готви за представянето си пред Голямото жури.

— Струва ми се, че всичко направо се проваля — обясни тя. — Снощи я заварих да разглежда някакви албуми със снимки в стаята си. — Очите на Сара се напълниха със сълзи, но тя бързо ги избърса. — Казах й, че не е много добра идея да разглежда снимките на мама и татко точно сега.

Тръгнаха си по обед. В два часа Сара се обади по телефона. В далечината Джъстин Донъли чуваше писъците на Лори.

С треперещ глас Сара рече:

— Лори изпадна в истерия. Сигурно отново е разглеждала снимките. Намерих една, която е накъсала на парчета.

Сега Донъли можеше да чуе какво крещи Лори: „Обещавам, че няма да кажа. Обещавам, че няма да кажа“.

— Обяснете ми как да открия къщата ви — отсече той. — И й дайте два валиума.

Софи го посрещна на вратата.

— В стаята на Лори са, докторе. — Тя го поведе по стълбите. Сара седеше на леглото, прегърнала упоената Лори.

— Накарах я да вземе валиума. Утихна, но въздействието му вече преминава. — Сара пусна Лори, като намести главата й на възглавницата.

Джъстин се наведе над Лори и започна да я преглежда. Пулсът й прескачаше, дишането беше учестено, зениците разширени, кожата ледена.

— Намира се в шок — тихо съобщи той. — Знаете ли какво го е предизвикало?

— Не. Изглеждаше добре, когато се прибирахме вкъщи. Рече, че отива да пише в дневника си. После я чух да пищи. Мисля, че е разглеждала албумите, защото е накъсала една снимка. По цялото й бюро има разпръснати парчета.

— Искам тези парчета да се съберат — нареди Джъстин. — Внимавайте да не загубите някое. — Той започна да потупва Лори по лицето. — Лори, доктор Донъли е. Искам да говориш с мен. Кажи си цялото име.

Тя не отговори. Пръстите на Донъли я потупаха по-силно.

— Кажи ми как се казваш — настоя той.

Накрая Лори отвори очи. Когато го фокусираха, в тях се появи изненада, после облекчение.

— Доктор Донъли — промълви. — Кога сте дошли?

Сара се чувстваше омаломощена. Последният един час беше чиста агония. Успокоителното беше притъпило истерията на Лори, но последвалото затваряне в себе си беше още по-страшно. Сара се ужаси от мисълта, че Лори можеше толкова да се отдалечи, че да не са в състояние да я върнат повече.

Софи стоеше на вратата.

— Ще й помогне ли чаша чай? — меко попита тя.

Джъстин я чу. Погледна през рамо.

— Да, ако обичате.

Сара отиде до бюрото. Снимката беше направо надробена. За няколкото минути от момента, в който Лори беше започнала да пищи до пристигането им със Софи в стаята й тя бе успяла да я накъса на съвсем малки парченца. Щеше да е чудо, ако успееха да я сглобят.

— Не искам да оставам повече тук — измърмори Лори.

Сара се обърна. Лори беше седнала, обвила ръце около тялото си.

— Не мога да остана повече тук. Моля ви.

— Добре — спокойно рече Джъстин. — Нека да слезем долу. Всички ще изпием по чаша чай. — Той помогна на Лори да се изправи. Бяха слезли половината стълба, следвани от Сара, когато звънецът на външната врата иззвъня.

Софи се спусна да отвори. Двама униформени полицаи стояха на площадката. Носеха заповед за арестуването на Лори. Като бе изпратила заплашително писмо до вдовицата на Алън Грант, тя бе нарушила условията на гаранцията и това я бе направило невалидна.

 

 

Същата вечер Сара седеше в кабинета на Джъстин Донъли в клиниката.

— Ако не бяхте с нас, досега Лори вече да е в затворническата килия — каза му тя. — Не намирам думи да изразя колко съм ви благодарна.

Това беше вярно. Когато Лори бе изправена пред съдията, Донъли го беше убедил, че в момента тя е в дълбок психологически стрес и се нуждае от настаняване в болница при осигурени удобства. Съдията промени заповедта си и нареди незабавна хоспитализация. По пътя от Ню Джърси към Ню Йорк Лори беше изпаднала в някакъв унес, подобен на транс.

Джъстин внимателно подбра думите си.

— Радвам се, че тя е тук. Има нужда да бъде под постоянно наблюдение, както и от незабавен преглед на скенер.

— За да я предпазим да не продължи да изпраща заплашителни писма?

— И за да я предпазим да не посегне на себе си по някакъв начин.

Сара се изправи.

— Отнех ви достатъчно много време за един-единствен ден, докторе. Утре рано сутринта ще дойда отново.

Беше почти девет часът.

— Има едно ресторантче зад ъгъла, където яденето е хубаво, а обслужването — бързо — предложи Донъли. — Защо не хапнете набързо с мен, а после ще поръчам кола да ви закара до вкъщи?

Сара вече се бе обадила на Софи, за да й съобщи, че Лори е приета в болница, и да я освободи за вечерта. Мисълта да хапне и изпие чаша кафе с Джъстин Донъли, вместо да се прибере в празната къща, беше ободрителна.

— Бих се радвала — простичко отговори тя.

 

 

Лори стоеше до прозореца на стаята. Харесваше й тази стая. Не беше голяма, така че можеше да я обхване с поглед. В нея се чувстваше в безопасност. Външният прозорец не се отваряше. Беше го пробвала. Имаше вътрешен прозорец, който гледаше към коридора и стаята на сестрите. Закриваше го перденце, но тя го бе дръпнала наполовина. Никога отново не искаше да остава на тъмно.

Какво се бе случило днес? Последното нещо, което си спомняше, беше как седи зад бюрото и пише. После обърна страницата и тогава…

И тогава всичко изчезна, след което видях д-р Донъли да се навежда над мен — помисли си тя. — После, докато слизахме по стълбите, пристигна полицията.

Полицаите бяха казали, че тя е написала писмо на вдовицата на Алън Грант. Защо ще й пиша? — зачуди се Лори. Настояваха, че съм я заплашвала. Та това е глупаво, помисли си. Кога би трябвало да съм написала писмото? Кога би трябвало да съм го пратила?

Ако Карън Грант бе получила заплашително писмо през последните няколко дни, това беше доказателство, че някой друг го е изпратил. Нямаше търпение да го съобщи на Сара.

Лори облегна челото си на стъклото. Беше толкова хладно. Чувстваше се уморена и щеше да си легне. На тротоара отвън се виждаха няколко души, които бързаха покрай клиниката със сгушени глави. Явно навън беше наистина студено.

Тя забеляза мъж и жена да пресичат улицата отпред. Дали не бяха Сара и докторът. Не беше сигурна.

Обърна се, прекоси стаята и си легна, като се зави добре. Клепачите й тежаха. Хубаво беше да се отнесеш нанякъде. А щеше да бъде толкова хубаво и никога повече да не се събужда.