Мери Хигинс Кларк
Деца из града (53)

52

Джъстин Донъли се срещна с Лори в петък сутринта. Беше виждал нейни снимки във вестниците и въпреки това не беше подготвен за изумително привлекателната й външност. От сините й очи дъхът замираше, а златисторусата коса, стигаща до раменете, навяваше спомени за принцесите от приказките. Беше семпло облечена с тъмносини панталони, бяла блуза и синьо-бяло сако. Вродената й елегантност се усещаше въпреки ясно осезаемия страх, който се излъчваше от нея.

Сара седеше близо до сестра си, но малко по-назад. Лори беше отказала да дойде сама в кабинета.

— Обещах на Сара да разговарям с вас, но само ако е с мен.

Може би се дължеше на успокояващото присъствие на Сара, но дори и така да беше, Джъстин се изненада от откровения въпрос на Лори:

— Доктор Донъли, мислите ли, че съм убила професор Алън Грант?

— Смяташ ли, че имам причина да мисля така?

— Предполагам, че всеки има достатъчно основания да ме подозира. Само че аз просто не съм убила и не бих убила което и да било човешко същество, фактът, че Алън Грант свърза името ми с онзи анонимен боклук, който е получавал, беше унизителен. Но ние не убиваме само защото някой не е преценил правилно нещата.

— Кои ние, Лори?

Притеснение или вина беше това, което за миг пробяга по лицето й? След като тя не отговори, Джъстин каза:

— Лори, със Сара сте разговаряли за сериозните обвинения, повдигнати срещу теб. Разбираш ли какво значи това?

— Разбира се. Тези обвинения са напълно абсурдни, но аз съм чувала как баща ми и Сара си говорят за делата, които тя завежда, и за присъдите, които обвиняемите получават, без дори да се замислят за значението им.

— Ще е доста разумно да мислиш с известен страх за това, което те очаква, Лори.

Тя наведе глава. Косата й падна напред и закри лицето. Раменете й се приведоха. Ръцете се отпуснаха в скута, а краката й се отделиха от пода, като останаха да се полюляват над него. Тихият плач, който Сара беше чувала няколко пъти през последните два-три дни, се разнесе отново. Сара протегна инстинктивно ръка към Лори, за да я успокои, но Джъстин Донъли поклати глава.

— Ти си толкова уплашена, нали, Лори? — мило попита той.

Тя поклати глава.

— Не си ли уплашена?

Главата й отново се врътна. Тогава през хълцане тя рече:

— Аз не съм Лори.

— Да, ти не си Лори. А би ли ми казала името си?

— Деби.

— Деби. Какво хубаво име. На колко години си, Деби?

— На четири.

 

 

Боже господи, помисли си Сара, докато слушаше как д-р Донъли говори на Лори, сякаш тя беше малко дете. Той е прав. Нещо ужасно трябва да й се е случило през онези две години. Горката мама, която се опитваше да се убеди, че похитителите са били семейна двойка, копнееща за деца, и че те са се грижили за нея и са я обичали. Знаех си, че се е променила, когато тя се прибра вкъщи. Ако тогава беше получила помощ, щяхме ли да стигнем дотук? Ами ако у Лори наистина живее някаква друга личност, която е написала писмата и после е убила Алън Грант? Дали да го оставя да я изкара наяве? Ами ако тя признае? Какво ли я пита в момента Донъли?

— Ти си уморена, нали, Деби?

— Да.

— Искаш ли да отидеш в стаята си и да си починеш? Обзалагам се, че стаята ти е много хубава.

— Не! Не! Не!

— Добре. Можеш да останеш тук. Защо не подремнеш на този стол, а ако Лори е наблизо, да я извикаш при мен?

Дишането й стана равномерно. В следващия момент тя повдигна глава. Раменете й се изправиха. Краката й стъпиха на пода и тя отметна назад косата си.

— Разбира се, че съм уплашена — рече Лори на Джъстин Донъли, — но тъй като нямам нищо общо със смъртта на Алън, зная, че мога да разчитам на Сара да открие истината. — Тя се обърна, усмихна й се, после отново погледна доктора. — Ако бях на мястото на Сара, щях да съжалявам, че не съм останала единствено дете. Обаче аз съм тук и тя винаги се е грижила за мен. Винаги ме е разбирала.

— В кое те е разбирала, Лори?

Тя сви рамене.

— Не знам.

— Мисля, че знаеш.

— Не, наистина не знам.

Джъстин беше наясно, че е време да каже на Лори в какво точно я разбираше Сара. Нещо ужасно се бе случило през онези две години, нещо толкова съкрушително, че малкото дете, което е била тогава, не е могло да се справи само. На помощ са се притекли други личности, може би една или две, а може би повече, и в резултат се е получила множествена личност. Когато тя се бе прибрала вкъщи, любовта, с която са я обградили, е направила ненужни тези превъплъщения, освен може би в известни случаи. Смъртта на нейните родители й е причинила такава болка, че тези, другите, отново са станали необходими.

Лори слушаше внимателно.

— И какво лечение предлагате?

— Хипноза. Бих искал да запиша на видеокасета тези сеанси.

— Представете си, че призная, че някаква част от мен… някаква друга личност, така да се каже, е убила Алън Грант. Тогава какво?

Беше ред на Сара да отговори:

— Лори, страхувам се, че така, както стоят нещата, съдебните заседатели неминуемо ще те признаят за виновна. Единствената ни надежда е да докажем наличието на смекчаващи вината обстоятелства или че не си била в състояние да разбереш, че вършиш престъпление.

— Разбирам. Значи е възможно аз да съм убила Алън и аз да съм написала тези писма. Дори не само възможно, а и вероятно. Сара, имало ли е и други, които да са пледирали като смекчаващо обстоятелство множествена личност при обвинение в убийство?

— Да.

— И колко от тях са успели?

Сара не отговори.

— Колко, Сара? — настоя Лори. — Един? Двама? Нито един? Така е, нали? Нито един не е успял. О, боже мой. Както и да е, нека продължим. Ние трябва да разберем истината, макар да е напълно ясно, че тази истина няма да ми върне свободата.

Тя явно се мъчеше да преглътне сълзите, после гласът й стана писклив, гневен.

— Само едно нещо, докторе. Искам Сара да бъде с мен. Няма да остана сама с вас в тази стая и няма да лягам на онази кушетка. Ясно ли е?

— Лори, готов съм да направя всичко, за да ти бъде по-лесно. Ти си много хубав човек, с когото се е случило нещо много лошо.

Тя се засмя подигравателно.

— И кое й е хубавото на тази глупачка? Никога не е направила нищо свястно, освен да създава неприятности от деня, в който се е родила.

— Лори — възпротиви се Сара.

— Според мен това вече не е Лори — каза спокойно Джъстин. — Прав ли съм?

— Прав си. Аз изцяло я държа в ръцете си.

— А как се казваш?

— Кейт.

— На колко си години, Кейт?

— На тридесет и три. Слушай, аз нямах намерение да се показвам. Исках само да те предупредя. Не си и помисляй да хипнотизираш Лори и да я караш да говори за онези две години. Губиш си времето. Ще се видим пак.

Последва пауза. После Лори въздъхна тежко.

— Ще може ли да спрем разговора дотук? Имам ужасно главоболие.