Мери Хигинс Кларк
Деца из града (39)

38

Бик и Оупъл отлетяха за Джорджия веднага след неделното предаване. Вечерта за тях беше организиран прощален банкет.

Във вторник сутринта те отпътуваха за Ню Йорк. В багажника бяха само пишещата машина на Бик, чантите с най-належащото и една алуминиева туба, пълна с бензин, внимателно увита в кърпи. Никакви други лични вещи.

— Когато си вземем къща, ще я обзаведем по съвсем друг начин — каза Бик. Дотогава щяха да живеят в апартамент в хотел „Уиндам“.

Докато пътуваха, Бик обясни на Оупъл:

— Помниш ли онзи случай, когато една вече зряла жена се сетила за някои неща, които й правил тати, като била малка, и тати отишъл в затвора. У нея се появили съвсем ясни спомени за това, какво се било случило в къщата и в камиона им. Сега представи си, че Господ ни подложи на изпитание, като позволи на Лий да си спомни някои неща от нашия живот с нея. Представи си, че тя се сети за къщата, в която живяхме, за разположението на стаите, за тясната стълба към горния етаж. Представи си, че те някак си я открият и проверят кои са били наемателите през изминалите години. Тази къща е веществено доказателство, че Лий е била именно с нас. Без наличието на къщата Лий е просто една смахната жена. Никой не я е виждал с нас, с изключение на онази касиерка, която обаче не можа да ни опише. Така че трябва да се отървем от тази къща. Господ иска това.

Вече се бе смрачило, когато те подминаха Витлеем и пристигнаха в Елмвил. Въпреки тъмнината успяха да видят колко малко се бе променил градът за петнадесетте години, откакто го бяха напуснали. Мръсната закусвалня, единствената бензиностанция, редицата паянтови къщи, чиито запалени светлини над вратите разкриваха олющени фасади и мърляви стълби.

Бик избегна главната улица и по заобиколен път стигна до фермата, която се намираше на пет мили от града. Когато я наближиха, той изключи фаровете.

— Не искам никой да вижда тази кола — рече. — Не че е много вероятно. По това шосе рядко се случва някой да мине.

— А я си представи, че се появи ченге? — Оупъл беше доста притеснена. — Представи си, че те попита защо караш със загасени фарове?

Бик въздъхна.

— Оупъл, ти нямаш никаква вяра. Та нали Господ се грижи за нас? Освен това единствените места, до които води този път, са блатата и нашата ферма. — Но когато стигнаха до къщата, той спря колата зад група дървета, така че да не се вижда от пътя.

Нямаше никакви признаци на живот.

— Любопитна ли си? — попита Бик. — Искаш ли да хвърлим едно око?

— Искам само да се махна оттук.

— Ела с мен, Оупъл. — Това беше заповед.

Оупъл усети как се пързаля по заледената земя и потърси ръката на Бик.

Нямаше никакви признаци, че някой обитава къщата. Навсякъде беше тъмно. Капаците на прозорците бяха изпотрошени. Бик натисна дръжката на вратата. Тя се оказа заключена, но когато заби в нея рамо, със скърцане се отвори.

Бик остави на пода тубата с бензин и извади от джоба си малко фенерче. Плъзна лъча из стаята.

— Изглежда почти същата — рече той. — Май никой не е сменял мебелите след нас. Същият люлеещ се стол, на който седях с Лий в скута си. Сладко детенце беше…

— Бик, искам да се махна оттук. Студено е, а и от това място винаги са ме побивали тръпки. През онези две години не спрях да се страхувам, че някой ще дойде и ще я види.

— Но никой не дойде. И сега, ако тази къща съществува в паметта й, ще си остане само там. Оупъл, ще напръскам наоколо с бензина. После ще излезем и можеш да драснеш клечката.

Качиха се в колата и бързо потеглиха, когато първите пламъци заоблизваха близките дървета. След десет минути вече се намираха на Магистралата. Не бяха срещнали никаква друга кола по време на половинчасовото си посещение в Елмвил.