Мери Хигинс Кларк
Деца из града (33)

32

В събота сутринта те паркираха близо до кабинета на д-р Карпентър. Бик нарочно беше взел под наем кола същата като тази на Лори — последен модел буик. Дори цветът беше еднакъв. Единствената разлика беше в кожата, с която бяха тапицирани седалките.

— Ако се случи някой да попита защо отварям колата й, ще му обясня, че съм се объркал — рече Бик, после отговори на неизречения й въпрос. — Знаем, че Лий не заключва колата си. Чантата й с учебниците винаги стои на предната седалка. Просто ще мушна този нож на дъното. Няма значение кога ще го открие. Така или иначе все някога ще го намери. Само едно малко напомняне за това какво ще й се случи, ако започне да разказва на този свой доктор за нас. А сега направи каквото трябва, Оупъл.

Лий винаги си тръгваше от кабинета на доктора точно в дванадесет без пет. В дванадесет без шест минути Оупъл внимателно отвори вратата на отделния вход, водещ към кабинета на Карпентър на втория етаж. По тесен коридор се стигаше до стълбите. Тя се озърна наоколо, като че ли бе направила грешка, мислейки, че влиза през главния вход на ъгъла откъм Риджууд авеню.

На стълбите нямаше никого. Бързо разви малкото пакетче, което държеше, пусна съдържанието му на пода в центъра на фоайето и излезе. Бик вече седеше в наетата кола.

— Трябва да е сляпа, за да не го види — рече му Оупъл.

— Никой не те забеляза — увери я той. — Сега просто ще почакаме тук и ще видим какво ще стане.

Стъпките на Лори отекнаха по стълбите. Щеше да се върне направо в колежа. По дяволите, тя нямаше нужда от тези постоянни упреци. Нямаше нужда и от непрекъснатото суетене на многострадалната Сара. Беше време да обърне внимание на застрахователните фондове и да разбере с колко точно пари разполага. Вероятно с много. А когато къщата бъде продадена, тя нямаше да позволи разни други хора да разполагат с парите й. Беше й писнало от лиглата, която постоянно повтаряше: „Да, Сара. Не, Сара. Както кажеш, Сара“.

Беше вече слязла по стълбите. Обувката й закачи нещо меко, нещо кашесто. Тя погледна надолу.

Безжизненото око на пилето се взираше в нея. Кървава перушина бе полепнала наоколо. Прерязаната шийка беше покрита със съсиреци.

Отвън Бик и Оупъл чуха първите писъци. Бик се усмихна.

— Не ти ли звучи познато? — Той завъртя ключа за запалването, после прошепна: — Само че сега аз трябваше да я успокоя.